Gurbuz Dogan Eksioglu

Пускала съм серия с негови картини в Бизнес приказки .
Тези са за релакс. :)


А това съм аз:
 

Това пак съм аз, след  като разбрах, че автобусът, Годо или който/каквото и да било няма да дойде. При което положение фразата "някой да ми бутне стълбата" си е хабене на дъх. Мъдря как да я докопам.





Това може да съм аз, а може и да не искам. :)



Това вече не съм аз. Защото в момента съм лишена поне от суицидни мисли. :)


А това е семейство :) :





Фарът на Рени:

И ... фарът на Рени :) :


Капитана :) :



А това е общата палатка. Който желае, да заповяда. Лека ви нощ! :)


Публикувано от

Човекът, който не можеше да плаче (3-та част)

Продължава оттук.

Балдрик помълча и каза:
– Въглищарят, който ни прокле, е жив. Вече е осемдесетгодишен старец. След гибелта на жена си и детето се скри в планината, някъде под Филкенщейн. Много отдавна, след като видя какви нещастия породи неговото проклятие, той мечтае да го свали. Уви, това не е посилно даже за него ...
Намерих стареца, паднах на колене и го умолявах да ми каже как да придобия сълзите си. Той поклати глава и ми каза: "Знам такова средство, но ми е забранено да ви го разкрия. Само на чистото и невинно сърце е дадено да намери перлата, която може да върне сълзите на този, който ги е загубил."
– Но не е пред вас такова сърце, татенце? – възкликна Лия.
– Да, разбира се, – отвърна граф Балдрик. – Но ще извърши ли Господ чудо заради мен?
– Нима Той не е всесилен?! Татенце, къде е пътят към колибата на въглищаря? Обещавам да ви донеса перлата, която ще върне сълзите ви.
Бащата погледна дъщеря си и каза с въздишка:
– Е, какво, върви, бедно мое дете! Извърши това поклонничество. Както е видно, Господ е избрал теб да ми донесеш помощ и утеха. Най-напред аз вярвам и се надявам на успех!
Графът благослови дъщеря си и тя се отправи в опасно пътешествие.
За да не се удивяват минувачите, че графската дъщеря ходи пеш, тя се преоблече в селски дрехи.
Към края на четвъртия ден се озова пред колибата на въглищаря.
Вече се беше стъмнило, когато момичето почука на вратата. Въглищарят отвори.
Както и разказа баща и, това беше красив, осемдесетгодишен старец, напълно побелял. Усамотението и тъгата бяха положили върху лика му печата на величието.
Въглищарят дълго гледа пътешественицата, преди да я заговори. Той разбираше, че тези фини черти, тази гладка кожа, тези ръчички с розови нокти не може да принадлежат на селянка.
Старецът попита Лия коя е и защо е дошла.
Без да скрива нищо, момичето разказа как е обещало на баща си да иде и да поиска перлата, връщаща сълзите, как баща и повярвал в нея и как се е добрала до колибата.
– Бедното дете! – възкликна старецът. – С трудна работа си се захванало. За нещастие това не зависи единствено от мен, но ще помогна колкото мога.
Въглищарят отвори вградения в стената шкаф, който се оказа пълен със стъкленици. Трябва да ви кажа, мили деца, че старецът се занимаваше с приготвяне на еликсири от различни треви и ги даряваше на тези, от които лекарите вече бяха вдигнали ръце.
От всички стъкленици той избра най-малката, която съдържаше настройка с червен цвят и я подаде на момичето.
– Вземи, дете мое, – каза старецът, – и изпий това преди сън. Това, което сънуваш през нощта, трябва да изпълниш, ако, разбира се, искаш да помогнеш на баща си.
Лия му благодари от все сърце.
– Но къде мога да прекарам нощта? – попита тя с нескрито безпокойство. – В гората е тъмно и пълно с диви зверове, а по пътищата бродят разбойници.
– Ще пренощуваш у дома, дете мое. Тук често нощуват заблудени пътници. Самият аз спя в хамака. Ти можеш да легнеш в стаята на постеля от свежи папрати и мъх.
След като застла в ъгъла постеля за гостенката, той я нагости с вечеря от къшей хляб, чаша мляко и паничка ягоди.
На Лия и се стори, че никога през живота си не е яла нещо по-вкусно.
Преди да си легне, тя изпи съдържанието на стъкленицата и веднага потъна в сън.

Следва продължение ...

Публикувано от

Лошото момченце

Имаше един стар поет. Той беше истински поет и много добър човек. Една вечер седеше в дома си, а навън бушуваше буря. Дъждът се лееше като из ведро, но на стария поет му беше много уютно и топло край камината, където ярко пламтеше огън и с весело съскане се печаха ябълки. 
– Лошо е да попаднеш в такава буря – сух конец няма да ти остане! – каза той.
– Пуснете ме, пуснете ме! Целият премръзнах и се намокрих! – се чу изведнъж детски глас зад вратата.
Детето плачеше и тропаше по вратата, а дъждът все така се лееше и вятърът все така удряше по прозорците.
– Бедничкото! – каза старият поет и отиде да отвори вратата.
На прага стоеше малко момченце, съвсем голичко. От дългите му златисти коси течеше вода, то трепереше от студ и ако не го пуснеха в къщата, навярно щеше да загине.
– Бедничкото! – повтори старият поет и го хвана за ръка. – Влез при мен, ще те сгрея и ще ти дам винце и ябълки, ти си такова мило дете.
И наистина то беше хубаво. Очите му сияеха като звезди, а мокрите му, златисти коси се виеха на къдрици – съвсем като ангелче! – макар и цялото да бе посиняло от студ и да трепереше като есенен лист. В ръцете си държеше чудесен лък, само дето за беда се беше развалил от дъжда - боята по дългите стрели се беше размила.
Старият поет се настани близо до камината, взе малчугана на коленете си, подсуши мокрите му къдрици, стопли ръцете му в своите и му сгря сладко вино. Момченцето се развесели, бузките му се зачервиха, то скочи на пода и затанцува около стария поет.


– Ах, какъв весел малчуган! – възкликна старият поет. – А как те наричат?
– Амур – отвърна момченцето. – Нима не ме познаваш? Ето ми и лъка, аз умея да стрелям. Виж, времето се оправи и месецът ярко свети.
– А лъкът ти се развали – отбеляза старият поет.
– Това би било жалко! – каза момченцето, взе лъка и започна да го оглежда. – Изсъхнал е, нищо му няма. Тетивата е опъната колкото трябва. Сега ще го изпробвам.
И то опъна лъка, сложи стрела, прицели се и простреля стария поет право в сърцето!
– Виждаш ли. лъкът ми съвсем не е развален! – засмя се високо момченцето и избяга.
Лошо момченце! Простреля стария поет, който го пусна да се сгрее, приласка го, напои го с вино и му даде най-хубавата си ябълка!
Добрият старец лежеше на пода и плачеше – той беше ранен в самото сърце. После каза:
– Пфу, какво лошо момченце е този Амур! Ще разкажа за него на всички добри деца, за да се пазят от него, той би могъл да обиди и тях.
И всички добри деца започнаха да се пазят от този Амур, но той все пак понякога успяваше да ги заблуди, такъв измамник!
Отиват студенти на лекции, и той с тях: книжките под мишница, с черен сюртук, няма и да го познаеш! Те мислят, че е студент, хванат го под ръка и той вземе та ги простреля право в сърцето.
Или идват девойки от свещеника или църквата, и той с тях. Вечно след хората ходи.
Или се вмкъкне понякога в големия полилей в театъра и гори с ярък пламък. Хората си мислят отначалото, че е лампа. Когато разберат каква е работата, вече е късно. Той тича и из кралската градина, и по крепостната стена. А веднъж рани така в сърцата и твоите родители! Питай ги, те ще ти разкажат. Да, лошо момченце е този Амур, по-добре го избягвай! Само преследва хората. Веднъж пусна стрела даже и в старата ти баба, ако щеш вярвай! То беше отдавна, много отдавна, но не е забравено, нито някога ще се забрави. Пфу! Лош Амур! Но сега ти знаеш за него, знаеш какво лошо момченце е той!


Ханс Кристиян Андерсен

Публикувано от

Честит Свети Валентин!





Пожелавам ви всеки ден от живота ви  да е окрилен, оцветен и осветен от Любов! 
Бъдете нежни със сърцата, които са ви поверени и нека това, което давате в любовта, ви се връща умножено многократно!

Честит празник  на Любовта!

Публикувано от

Св. Харалампий – Чуминден



Чумата, вързана от св.Харалампий
Икона от македонската
църква "Св. Петър и Павел", Тресонче
Когато хората взели много да грешат, Господ създал чумата да ги накаже. Но тя излязла в началото толкова силна, че откъдето минела даже тревата изгаряла. И сам Господ се уплашил, като минала покрай него веднъж, и се скрил (под лападово листо според текста на една народна песен). Пратил мълния да я удари и на чумата и се вкочанил вратът. Оттогава престанала вижда встрани и назад и продължила да покосява само тия, дето са пред нея, та хората можели да се скрият. Свети Харалампий я победил и я вързал с вериги/затворил я в шише. Пуска я само като се навъдят много грешници.

Публикувано от

Човекът, който не можеше да плаче (2-ра част)

Продължава оттук ...

"Дядо ми беше жесток човек и през петдесетгодишния си живот не пожали нито един нещастен. Самият той имаше отлично здраве, богатствата му бяха несметни. "Болестта, – казваше той, – е плод на въображението, а нищетата – резултат от безпорядъка." Когато му съобщаваха, че някой е заболял, той отвръщаше, че болния си е навлякъл това или чрез нередовен живот, или чрез неправилно хранене. Така че нито бедняк, нито недъгав предизвикваха жалостта му и не можеха да разчитат на помощ от него.
Даже по-лошо, видът на нещастниците му беше противен, а сълзите го докарваха едва ли не до бяс. Веднъж му казаха, че в околността се е появил вълк. Вече беше разкъсал няколко овце и няколко коня и беше осакатил някой от селяните. Тогава, по-скоро от нежелание да слуша жалби и да гледа пострадали, отколкото от милосърдие, дядо ми реши да прогони от земите си разоряващото чудовище.
Той събра съседите и ловците се отправиха към гората. През нощта на един ловък войник се отдаде да открие леговището на вълка. Обградиха звяра и ловът започна. Вълкът успя да се измъкне от кръга и побягна. След около час бесен бяг реши да се укрие някъде, както често правят тези животни. На пътя му се изпречи колибата на един въглищар.
Пред прага играеше малко момченце.
Разяреният хищник се хвърли върху него.
Намиращата се в колибата жена се хвърли да спасява детето си, но вече беше късно. На виковете и се отзова мъжът и, който работеше наблизо. Той стискаше в ръце брадва и с нея разби главата на вълка.
Тук на своя разпенен жребец се появи дядо ми, разгорещен от гонитбата. Виждайки въглищаря с брадвата в ръце и майката, ридаеща над мъртвото дете, притиснато до гърдите си, той викна:
– Какво ревеш, жено? Сама си си виновна! Ако гледаше по-добре сина си, вълкът нямаше да го нападне! А ти, селянино ... Как посмя да убиеш животното, което преследвам аз!
– Смилете се, господине! – извикаха мъжът и жената в един глас и сълзи се затъркаляха от очите им.
– Кълна се в рогата на дявола! – продължи да крещи дядо ми. – Писна ми да гледам вашите сълзи!
Продължавайки да плаче, нещастната майка протегна към него телцето на мъртвото дете, надявайки се, че тяхното нещастие ще смекчи сърцето на графа. Но се случи нещо съвсем неочаквано. Още по-освирепял моят дядо с все сила удари жената по главата с дръжката на камшика. Жената падна на една страна, а телцето на детето - на другата.
Въглищарят се хвърли към графа, но изведнъж пусна брадвата и протегна към него невъоръжените си ръце:
– Каменно сърце! Ти не можеш да видиш сълзите на родителите, оплакващи загиналото си дете! Добре, в името на Бога те проклинам! Да дойде час, когато ще искаш да заплачеш, но не ще можеш, а изпълнилите сърцето ти сълзи да го разкъсат на части! Махай се! И нека това възмездие за жестокостта ти порази теб и потомството ти до трето коляно!
Дядо не беше впечатлителен човек, но това проклятие го изплаши. Той обърна коня, заби шпори в хълбоците му и препусна надалеч.
Дядо имаше четирима синове.
Най-големият беше комарджия. След като проигра наследството си, той се отправи към Америка, но загина по време на корабокрушение, така и не успял да преплува океана.
Разбирайки за гибелта му, потресеният баща поиска да заплаче, но не можа.
Вторият му син се забърка със заговорници. Заговорът беше разкрит и на всички им отсякоха главите като предатели.
Виждайки сина си да се изкачва на ешафода с обронена глава и мъртво бледо лице, той искаше да заридае, но очите му останаха сухи.
Неговият трети син също беше страстен ловец. Веднъж като преследваше глиган, конят му неочаквано се метна встрани. Той падна, удари си главата в едно дърво и почина на място. Виждайки това, дядо ми скочи от коня, хвърли се към сина си, но улови единствено последния му дъх. Той протегна ръце към небето и възкликна:
– Господи, умолявам те – само една сълза!
Но проклятието продължаваше да е в сила и в този миг сърцето на дядо ми се препълни със сълзи и се пръсна.
Остана жив само четвъртият син - моят баща. Той беше добър и ласкав, но проклятието не подмина и него. Независимо от добротата си, той също не можеше да плаче, колкото и голяма да е мъката му. Почина съвсем млад още докато бях малък.
Сега проклятието на въглищаря застигна и мен, защото той, повтаряйки думите от Светото Писание, каза:"Да бъдеш проклет ти и потомството ти до трето и четвърто коляно!" На мен също не ми е дадено да плача и затова скоро ще умра. 
– Татенце, а не знаете ли начин да свалим това проклятие?
– Има един, но е толкова сложен, че даже не ми се мисли за него.
– Татенце, умолявам ви, кажете го!

Следва продължение ...

Публикувано от

Човекът, който не можеше да плаче

В една красива къща, недалеко от град Хамбург, живееше граф Балдрик; той беше богат човек. Много къщи във Франкфурт бяха негово притежание; замъците му бяха навсякъде. Казваха, че владенията на графа са толкова обширни, че и ден не стига, за да излезеш от пределите им.
Граф Балдрик имаше безброй слуги и ловни кучета, но той никога не прибягваше до услугите им. Масата му се огъваше от изобилни ястия, но той често ставаше от нея без да ги докосне.
В избите му отлежаваха най-добрите рейнски, френски и унгарски вина. Те се поднасяха в блестящи сребърни съдове. Но неведнъж той оставяше бокала, едва докоснал устни до него.
Работата беше в това, мили деца, че на този преситен човек не достигаше едно - сълзи. Да, да, сълзи! Защото той съвсем не можеше да плаче!
Нито радост, нито страдание можеха да го накарат да отрони и най-малката сълза.
Баща му умря, но той не заплака. Майка му умря, но той не зарида. Починаха двамата му братя, но той не пророни над гробовете им нито една сълза.
Не можа да заплаче и от радост, когато 10 години след сватбата му най-накрая му се роди дъщеря.
Един ден, когато Лия - така се казваше графската дъщеря - вече беше на 14, тя влезе в кабинета на баща си и го завари да седи в един тъмен ъгъл и горестно да въздиша.
– Какво ви е, татенце? – попита тя. – Изглеждате толкова тъжен ...
– Много ми е тежко, дъще. Почина последният ми брат - чичо Карл.
Лия много обичаше чичо Карл, който всяка Коледа и носеше някой хубав подарък. И затова, чувайки от баща си лошата вест, се обля в горещи сълзи.
– Горкият чичо Карл! – продума тя през сълзи.
– Щастливка ... Може да плаче! – прошепна графът в отговор.
– Изпитвате такава мъка, а не плачете ... Защо, татенце? – попита Лия.
– Уви! – отвърна той. – Сълзите са дар небесен. Блажен е този, който може да плаче, защото със сълзите той излива страданието си. Моята участ е тъжна...
– Но защо?!
– Защото Господ ми взе това, което е дал и най-нищожната твар – сълзите.
– Господ ви ги е взел, Той ще ви ги върне! Аз ще започна така усърдно да се моля, че няма да може да ми откаже!
Но графът само печално поклати глава:
– Съдбата ми е решена – аз трябва да загина от това, че не мога да плача. В мига, когато сърцето ми се препълни със сълзи и очите ми са готови да ги пролеят, ще умра.
Лия падна на колене и протегна ръце към баща си.
– Не, няма да умрете! – възкликна тя. – Трябва да има начин да ви върнем сълзите. Назовете ми го и аз ще ви го осигуря.
Балдрик се поколеба, защото наистина знаеше такова средство, но намирането му не бе по силите на младо момиче. И, без да каже нищо, излезе от стаята.
Той не слезе на вечеря.
Напразно Лия го чака и за закуска. Вместо него се яви слугата и каза на момичето, че Негова Светлост я моли да се качи при него в кабинета.
Както и снощи тя го намери полулегнал в креслото. Лицето му беше бледо като на мъртвец.
– Мило мое дете, – започна той, – сърцето ми вече така прелива от мъка, че ще се пръсне на части. Сълзите бушуват в него като планински поток, готов да скъса бента ... И понеже смъртта ми е близо, те повиках, за да ти кажа, че съм наказан за престъпление, което не съм извършил. Искам да ти разкажа как стана така, че Господ ме лиши от сълзи. Слушай ....

Следва продължение ...

Публикувано от

Историите съществуват

Хората мислят, че историите се сътворяват от човека. Всъщност е точно обратното.
Историите съществуват независимо от техните герои. Ако знаете това, знанието ви дава власт.
Историите — големи развяващи се панделки от оформено пространство-време — са се размотавали и развивали около Вселената от самия момент на началото. И са еволюирали. Най-слабите са умрели, най-силните са оцелели и чрез преразказването им са натрупали маса… Истории, усукващи се и носещи се сред тъмнината.
И самото им съществуване наслоява слаб, но настойчив отпечатък върху хаоса, който представлява историята. Историите издълбават улеи, достатъчно дълбоки, за да вървят хората в тях, също както водата следва определено русло по планински склон. И всеки път, когато нови герои отъпкват пътеката на историята, улеят става по-дълбок.
Това се нарича теория на разказвателната причинност и означава, че историята, веднъж започната, придобива форма. Тя събира вибрациите на всички останали повторения на тази история, които някога са се случвали.
Ето защо историята непрекъснато се повтаря.
И така, хиляди герои са откраднали огън от боговете. Хиляди вълци са изяли бабички, хиляди принцеси са били целунати. Без да знаят, милион неподозиращи актьори са вървели по пътеките на историята.
Сега е невъзможно третият и най-малък син на който и да е крал да се заеме с предизвикателство, в което са се провалили по-старите му братя, и да не успее.
Историите нехаят кой участва в тях. За тях е важно да бъдат разказвани и преразказвани. Или ако предпочитате да мислите за това по друг начин: историите са паразитна форма на живот, изкривяващи живота на другите само за своя угода.
Необходим е специален човек, за да се бори с тях и да стане мая на историческия пай.
Преди много, много години… 
 Ами не, не съм препрочитала "Вещици в чужбина" нито снощи, нито предната вечер, нито последните няколко седмици. Просто тая част ми изплува в главата преди няма и час, докато си пиех кафето, запокити към малкото авторски неща, които съм писала и ме накара да се ужася ... отново, както всеки път, когато я чета. Истории, в които въплъщавам себе си и си заживяват собствен живот! Ами ако някой ден вече не искам да е тъй, както съм го написала?! Можех, разбира се, да си се ужасявам в уединение, но наоколо се навъртат достатъчно хора, които пишат и то далеч повече и по-убедително от мен, така че-е-е... внимавайте какво си пожелавате, фантазирате и най-вече какво пишете!
Ако някой възнамерява да парадира, че това е в Света на Диска , ами ...

Светът на Диска съществува точно на ръба на реалността. Най-дребните нещица могат да се промушат от другата страна.
Никой не би тръгнал да оспорва факта, че на ръба сме увиснали и ние, вярвам. Тя, реалността, разбира се, би могла да има и повече от един ръб, но някой първо трябва да го докаже. :D
След като ви запознах с фундаменталното си прозрение, мога да се оттегля да се ужасявам, ъъъ, да внимавам в прозаичната си съботна реалност.

Приятен ви уикенд! :)

P.S. Ако не съм особено разбираема, всичко което исках да кажа е, че да изживяваш истории е оле-годе контролируем процес, но когато историите почнат да живеят теб, не винаги е угодно индивиду. Затова да внимаваме какво си измисляме. :D


Публикувано от

Олимпийци - търговци

Понеже повечето свят е на олимпийска вълна, да ви разкажа една стара олимпийска история, която явно иде да рече, че когато има дух за победа, начин да се добереш до целта се намира. :)

През 1932-ра заради Голямата депресия правителството на Бразилия не могло да осигури пари, с които да изпрати спортистите си на Олимпиадата в Лос Анджелос. Изход от ситуацията намерили в това, да качат делегация от 82-ма спортисти на кораб с кафе, което те да продават по пътя. Когато пристигнали на пристанището Сан Педро, се сблъскали с изискването на администрацията да заплатят по 1 долар за всеки слязъл от кораба. Оказало се, че парите няма да стигнат за всички. Взели решение да слязат тези с най-голям шанс за медали. След това корабът направил тур до Сан Франциско, където продали още една партида кафе, върнал се и свалил още една част от спортистите. Въпреки всичко 15 от групата така и не успели да се явят на олимпиадата.




Публикувано от

5000





Иии, добре! Имаме рожден ден току-що! За тези, които не знаят, празнуваме, когато потребителите се увеличат с 1000. Благодаря, че четете този блог! А аз си пожелавам да напиша още 5000 приказки! :)


Публикувано от

***

Недей да свършваш
като кутията ми с трюфели,
сладка неделна вечер!

***

А леденият февруарски понеделник връхлита като влак,
направо ми пада пердето!
Че на всичкото отгоре трябва да се чудя отде да намеря време да скопосам някоя приказка, за да не ми виси тягостният стон най-отгоре на първа. :D

Хайде, лека! :)


Публикувано от

В Библиотечката: "Сребърната касетка" от Дамян Бърняков

Приказка за богомилството

Можете да прочетете или свалите от ТУК.

Ако ще я четете в Бокса - на един + увеличение.
Приятно четене!

Публикувано от