Нестинари

Една красива странджанска приказка ми попадна, кореспондираща с утрешния празник св.св.Константин и Елена, в стил "да облечем християнска дрешка на езическия обичай", т.е. от най-любимите ми.

Било много отдавна, в ония времена, когато Господ ходел всред хората. Един ден му дотежало да се разправя с хорските дела и намислил да си намери помощник. Чудел се как да го изпита във вярност и наумил. Наклал огън до небето и събрал всички ергени. Когато огънят станал на червена жарава, рекъл: „Който влезе в огъня с боси нозе и ми поиграе по жаравата, той ще ми стане помощник!" Гледали ергените живата жар и не се решавали да се събуят. Но се намерил един смелчага, името му било Костадин, влязъл бос в огъня, играл в огнената жарава и нищо не му станало. Него взел Господ за помощник.
Минало година време и на Костадин му се приискало да се ожени. Господ кандисал и, за да му избере достойна невяста, подложил момите на същото изпитание. Мома Елена играла боса в огъня и Бог благословил този ден да носи името на двамата - Костадин и Елена. Оттогава българите играят нестинари.
от "Празниците на българите в легенди и предания"

Утре се пада тази година и Спасовден, който е подвижен празник. Според народните поверия, тая нощ болните ходят да спят на росенови поляни и носят дарове, ако искат да ги излекуват самодивите.
Живи и здрави да са всички утрешни именици, пожелавам отсега, защото утре, докато пристигна, сигурно ще сте на третата ракия! Весел празник!

Публикувано от

Из "Стиховете на принцеса Атех (част 3)"

Много Сила и Тишина има у тези, които пият виното и живота си на бавни глътки, още повече у тези, които не правят разлика между току-що влезлите гости и канещите се да си тръгнат ... На моя килим има чаша черно вино. Аз седя на възглавница, напълнена с камилска вълна. Редом седиш ти ... Кажи, току-що ли влезе? Или вече се сбогуваш?
***
Наистина, всеки сам си е и усърден дъжд, и сляпороден зной. (А този, който може да израсте страха си, може да израсте и душата си.)
***
Човек е сянката, която хвърля Бог. (А какво може да се направи със сянката, докато е жив Този, който я хвърля?.. И какво може да знае сянката за Този, който я хвърля?!..)
***
За мен казват, че половината от думите си подбирам в моите сънища, където ги намирам да лежат в тъмна трева, подобно на плодове, уморени от зрелостта си ... (Тези, които казват това, не могат да различат вкуса на подарената целувка от вкуса на целувка, дадена назаем: аз подбирам в сънищата всички свои думи!..)
***
Моята любов расте като косите ми – нощем ... Мислите ми остават хладни и в най-сушавите месеци ... Обсебена съм от Небето. А когато се уморя от това, ставам обсебена от Земята! (В края на краищата, каква е разликата върху чия завивка ще пролееш виното на любовта си?!..)
***
Животът на хората напомня на кръгове по водата ... Кой ли е хвърлил първия камък? (Който и да е бил Той, самотата Му не е по-голяма от моята!..)
***
След седем плодотворни години следват седем неплодотворни, така е и жената – винаги дава на мъжа повече, отколкото може да отнесе ...
***
По времето, когато Ангелите в небето бяха повече от птиците, на прозореца ми се спусна Ангелът на Сушата и ми подаде чаша, пълна с разтопен пясък. Взех я, подържах я в ръка и я върнах: "Пустинята не се нуждае от пясък", – казах му тогава .. "Да, но и Ангелите не се нуждаят от хора, затова съм тук с теб", – отвърна той и аз видях, че дясното му крило съвсем не се нуждаеше от лявото ... (Така се случи, че тази чаша с пясък и досега е с мен ...)

Шамил Пею

Публикувано от

Свети Георги (рицарска приказка)

В епохата на кръстоносните походи се родила приказката за свети Георги и змея при стените на Акра. Но такава ли била наистина тази история или такава я направила изменчивата човешка памет?

Ако изглеждаш като чудовище,
готви се да те нападнат.
Гари Райт, "Пътят на Запад"

Така ли се е случило или иначе, но хората разказват:
Пътувал храбрият рицар Юрген фон Дракенберг да се бори с езичниците, Гроба Господен да освободи. Пътувал месец, пътувал два, трети започнал, а няма ни езичници, ни Гроб. Наоколо едни планини, степи, мяркат се реки и гори, пустиня проблясва в далечината, а жива душа не се вижда – няма кого да попиташ.
Изведнъж видял Юрген на хълма да се извисява замък, почти същияt като у дома. Доближил се рицарят, гледа мостът вдигнат, портите залостени, караулът по бойниците изпънал лъкове, а с кого ще се сражава не е ясно. Появил се сред караула на бойницата знатен на вид човек в дамаска ризница и казал:
– Сър рицарю, ако са ти мили животът и душата, преминавай бързо и не се обръщай назад.
– Рицарският дълг ми повелява да не изоставям изпаднали в беда, – отвърнал Юрген.
– Върви си, моля те. Само ще си загубиш главата, а на нас няма да помогнеш.
Но Юрген не бил страхливец и попитал:
– Каква е бедата ти, благороден господарю, че си се затворил в замъка си като мида в раковина?
А стопанинът на замъка не отвърнал, само посочил натам, откъдето изгрявало слънцето.
– Моли се, сър рицарю, защото те предупредих ...
И в този момент Юрген усетил как Балд, храбрият му кон, който бил влизал в много битки, трепери, преде с уши и тегли юздата. Погледнал рицарят към изгрева, оттам се задавал голям облак прах.
А като се слегнала прахта, рицарят видял змей.
Обикновен змей такъв, мръснозеленикав на цвят, с размери малко по-малки от тези на конюшня, ако си прибере крилата. А крилата си той прибрал, нито се бил наканил да отлита, нито нещо друго.
Взел тогава Юрген трифунтово парче сланина, набол го на копието и прошепнал на Балд:
– Прави каквото ти кажа, Балд, и всичко ще е наред. Малко да се поколебаеш, и ще загинеш, а мен ще подведеш.
После се приближил до змея на един изстрел с лък – онзи само присвивал жълтите си очи, –  изсвирил с рога и, накланяйки копието, пришпорил коня с колене. Балд с цвилене се хвърлил напред.
Отново се вдигнал облак прах. После изчезнал, а от стената на замъка се виждал само храбрият рицар Юрген – с пречупено копие в ръка, но здрав и невредим.
Портите се разтворили и излязъл стопанинът на замъка, барон Бриан де Рур. Той паднал на колене пред рицаря. Опитал се да го задържи поне за ден-два, та да вземе участие в празника. Юрген се усмихнал и поклатил глава:
– Съжалявам, господин барон, но друга работа ме чака. 
Господин баронът разбрал нуждите на странстващия рицар. От складовете на замъка се появили два чувала с припаси и няколко меха най-добро вино. А за да не товарят благородния жребец, Бриан де Рур подарил на рицаря товарен кон и ново копие, а също измолил позволение да вземе най-малкия му син като оръженосец.
Рицарят приел даровете и продължил нататък.
Оръженосецът, петнадесетгодишният Роналд де Рур, успял да го настигне едва привечер. Юрген заповядал на младежа да стъкми лагера, а сам взел мях вино и сушен бут месо и се отдалечил. Когато се върнал, ръцете му били празни, а на устните му играела усмивка. Роналд не се осмелил да попита какво се е случило.
Припасите се стопявали със свръхестествена скорост, а след някое време изчезнал и подареният от барона товарен кон. Роналд обикалял да го търси и се върнал опечален – не могъл да открие изгубеното. Юрген не се разтревожил и успокоил оръженосеца: истинският рицар е над такива дреболии. Прави каквото трябва, пък да става каквото ще – това е девизът на рицаря.
След няколко дни доближили замък, който много напомнял за предишния – всичко приготвено за обсада, а нито следа от обсаждащи. Отново от стените ги помолили да не се включват в безсмислена битка, отново рицарят отказал и изчакал да види какво ще се случи.
Към обяд пак от облак прах изскочил змеят. Младият Роналд извикал уплашено, като познал стария враг.  А Юрген изтръбил с рога, наклонил копието и се втурнал в атака.
Когато същото се повторило пред стените на третия и четвъртия замък, любопитството на Роланд най-накрая задминало почтителността и оръженосецът попитал:
– Господарю, как се сражавате със змея?
Юрген отвърнал:
– Само храбрият по сърце, чистият духом и такъв, който не губи главата си, може да излезе от битката жив. Сигурно и ти ще се научиш рано или късно. Гледай, запомняй и мисли.
Петият, шестият и седмият замък ги посрещнали все със същия змей пред стените и подаръци след тържественото му прогонване. У Роланд назряло страшно подозрение ...
Но ето, пред тях вече не е замък, а цял град. А пред града – цяла армия , над която се вее бял флаг с ален полумесец и до него още един чисто зелен.
– Това е самият султан! – възкликнал Роналд. – Самият Саладин! Държи Акра под обсада! ...
– Не, той ще щурмува града, – поправил го рицарят, който разбирал от военно дело и бил наясно за какво са тараните и дървените кули, недалеч от стените на града.
– Трябва да си идем, господарю ... само ако ни забележат..
– Рицарят отстъпва, само ако не му е останал друг изход, – метнал Юрген и затръбил с рога.
Сарацинските конници забелязали врага и се втурнали срещу него – войска срещу двамина. Но тогава от небесата се спуснал змеят.
Роналд видял как змеят обърнал в бяг предните редици, после помогнал на Юрген да се вклини в средните редове на обхванатата от паника пехота, метнал огън и овъглил обсадните кули. Видял как защитниците на Акра се втурнали в битката с бойния вик "Св. Георги е с нас!"
"Само такъв, който не губи главата си, може да излезе от битката жив", – проумял оръженосецът.
И въобще не се изненадал, когато след битката поднесли на змея мях с вино и цял печен овен...
Разказват, че младият Роналд де Рур спечелил рицарско звание, а после му дали титлата маркграф на Моаба. И тази титла той носил дотогава, докато султан Саладин – Салах ад-Дин – отново не вдигнал знамето си и не изгонил християните от Палестина. Юрген фон Дракенберг се оженил за кралска дъщеря, а змея рицарите от храма взели при себе си. Хранели го до насита и всякак се грижели за бойния си съратник, който никога не пропускал сигнала на рога "чорба-каша" ...
В края на краищата, ако легендите произлизат оттам, че под стените на Акра свети Георги се е сражавал със змей, това въобще не значи, че те са се сражавали помежду си.

Иторр Кайл

Публикувано от

Принцеса Оливия


Илюстрация от Eleanor Boyle
До най-синьото море, на най-високата скала се извисявал белокаменен замък. В него живеела млада, четиринадесетгодишна принцеса. Когато се родила преди години, кралете на две враждуващи държави се договорили, че ще се сродят чрез женитбата на принцесата на едната и принца на другата държава и така ще се помирят. Затова и на момиченцето дали името Оливия, което значи маслина - дърво, символизиращо мир. Вярно, в цялото кралство било забранено да се говори за това, преди да му дойде времето.
Принцесата расла любознателно дете. Тя танцувала красиво, пеела мелодично, изкусно бродила, плетяла вълшебни дантели и обичала животните, които се въдели в кралството в несметни количества. Нищо не и коствало да погали по муцуната тигър или леопард, зверовете ставали кротки и ласкави под нейната омагьосваща, бяла ръчица. Но повече от всички тя обичала кафявия мечок. Неговите тъжни очи не можела да развесели даже Оливия. Един ден тя проумяла, че той тъжи, защото е затворен и докато родителите и били на бал в съседното кралство, смело отворила вратата на клетката и пуснала мечока на свобода. Той побягнал, но изведнъж спрял, върнал се при момиченцето и го погледнал в очите с благодарност. Най-накрая очите му излъчвали щастие! Близнал ръчичката на Оливия и после, без да се оглежда, хукнал към гората.
Узнавайки за случилото, родителите и се ужасили: "А ако мечокът беше те разкъсал?", на което тя просто се разсмяла.
Девойчето не подозирало за плановете на родителите си, когато един ден те я натоварили на позлатената карета, затрупана със сандъците на принцесата, и пременена в коприни я изпратили "на гости при леля и".  Но тя чувствала, че нещо не е точно така и по пътя измъкнала от слугата къде я водят. Водели я в кралството на крал Фредерик, за да я омъжат за сина му и с това да възстановят мира между държавите. Слугата и разказал всичко и се разплакал. А когато спрели, за да отдъхнат конете, незабелязана от прислугата и охраната, тя се скрила зад гъстите плетеници на дивата гора. Колкото и да я търсили, колкото и да я викали, не успели да я открият.
Оливия тичала, тичала, тичала ..., по краката болезнено я жилела коприва, а клонките на дърветата ранявали нежната и кожа, но тя тичала, тичала, тичала, докато съвсем останала без сили. Изведнъж чула пукот на съчки. Примряла от страх, боейки се даже да диша, тя се приготвила за най-лошото. До ръката и се допрял грапавият език на животно ... "това беше" –  минало и през главата. Но звярът не бързал да сяда на трапезата и принцесата отворила очи. Пред нея стоял същият мечок, когото пуснала на свобода. Така му се зарадвала, че е трудно да се опише. 
Минали три дни и три нощи. Принцесата се хранела с корени и плодове. А мечокът я пазел, следвайки я навсякъде. Когато и било студено нощем, и позволявал да се грее в прегръдката му, сгушена в меката, гъста козина.
Веднъж, докато се разхождали из гората, пред тях изникнал юноша в знатни одежди и с лък в ръка. Той опънал тетивата на лъка и вече се готвел да пусне стрелата в мечока, когато Оливия застанала пред приятеля си, решена да приеме удара върху себе си.
– Не смейте да стреляте в него!
– Веднага се дръпнете от опасния звяр! – извикал младежът.
– Той не е опасен. Той е добър. Той е истински приятел!
След това тя му разказала цялата история на мечока. Така се сприятелили тримата. Мечокът ги пазел и топлел нощем.
Неусетно двамата млади се влюбили един в друг. Оливия и Александър, така се казвал младият стрелец, гукали като гълъбчета. Младежът целувал всяко пръстче на принцесата, съчинявал и сонети, свирел на флейта, а тя пеела и танцувала на горската поляна.
Нито един от тях не разказал на другия по каква причина се е озовал в гората, докато един ден не излезли близо до замъка на родителите на Оливия. Тогава тя се разплакала и му разказала всичко-всичко. А младежът, кой знае защо, се зарадвал, вдигнал я със силните си ръце, завъртял я и весело се засмял.
– На какво се смееш? – попитала го тя.
– Ти си същата принцеса, за която искаха да ме оженят родителите ми против волята ми, за да помирят двете кралства. А аз – същият този принц, за когото искаха да те омъжат против твоята воля. Но ние избягахме от щастието си. Избягахме, но то ни застигна. Искаш ли да избягаш от щастието?
Двамата така силно се смеели, че не забелязали как до тях се прокраднала стражата и ги обкръжила. Но те доброволно седнали в каретата и се отправили към родния дом на Оливия.
Такъв сватбен пир отдавна не били виждали по тези земи. Всички били щастливи. Александър не свалял влюбени очи от принцеса Оливия, а родителите им току пускали по някоя сълза, любувайки се на децата си. Масите се огъвали от ястия, музикантите свирели, без да си поемат дъх, гостите танцували ...
Така се помирили две враждуващи кралства.

Роза Красная

Добре дошла на света, мъничка принцесо Оливия! Наричам те с цялото си добросърдечие да не можеш да избягаш от щастливата си съдба и да носиш добро!
Бъди благословена!
:)

Публикувано от