Цветни вертолети

То се видя, че няма да си чета книгата тая вечер, та реших поне да прехвърля и втората приказка, която написах за MarVi Art.

Туника "Цветни вертолети" от MarVi Art
На една горска полянка виреел малък храст, обсипан с нежни пурпурни цветчета. Цветчетата били щастливи в своя светъл и уютен дом. Пиели роса, радвали се на топлите лъчи на слънцето и веселите птичи песни. Най-много от всичко обичали да слушат разкази – разказите на тези, които можели да летят и да тичат, които можели да достигат до места, където техният поглед не достигал. Обичали да слушат разказите на пеперудите и насекомите, които спирали да отдъхнат върху им, на малките горски животинки, които притичвали през поляната, даже на краставата жаба, която живеела в потока, скрит зад дърветата, но ги посещавала нощем. Те чували ромона на потока, но не можели да го видят. И понякога, омагьосани от това, което слушали, бленували да могат да се движат, за да видят сами красотата на света, която била скрита от очите им. Мечтата им не била толкова смела, да се носят във въздуха като птиците или пеперудите, но им се искало да могат поне да подскачат като жабата, пък било то и на едно стебло, и да стигнат до потока. Или даже да пълзят като лигавия охлюв, който понякога закусвал с листата им, за да стигнат до дърветата и да надникнат помежду им. Ех, мечти! И не че не били опитвали – накланяли се наляво, надясно, напред, назад, но и най-големите им усилия се увенчавали с това, да полегнат на земята. И нито крачка встрани! Затова те не хранели големи надежди, че е възможно да осъществят мечтата си и единственото, което им оставало, било да продължат кроткото си, безметежно съществуване на горската поляна.
Един юнски обед цветчетата дремели под топлите лъчи на слънцето и в полусън слушали тихото жужене на насекомите. Изведнъж се разнесло по-силно бръмчене, което ги накарало да вдигнат главици към небето. Над тях се носела малка птица, каквато досега не били виждали. И най-странното било, че птицата имала на главата си цветче със същата форма като тях, което се въртяло в кръг много, много бързо. Но внезапно бръмченето утихнало, цветчето спряло да се върти, а малката непозната птица тупнала на земята досами храста. О, какво вълнение, какво вълнение за малките цветчета! Та те току-що били видели една своя сестра да лети и нямали търпение да разпитат малката птица. И малката птица им разказала, че е детска играчка и се нарича Вертолет, цветчето на главата и - Перка, която издига целия Вертолет във въздуха, но затова му трябва Енергия. Вертолетът взимал своята Енергия от Батерия, но тя за нещастие се изчерпала и затова той тупнал на земята. Вълнението в цветния храст се усилвало, цветчетата досега не знаели, че са Перки! А дали уважаемият Вертолет не знае откъде другаде може да се вземе Енергия, защото те категорично не разполагали с Батерия? Вертолетът знаел, защото често бил продухвал страниците на енциклопедията в детската стая и бил много начетен - Енергия давала течащата вода, вятърът ....Тук емоцията разбила градусника на вълнението – Палавият Вятър, разбира се, ето кой ще ги издигне във въздуха, та нали са Перки! Но Вертолетът попарил ентусиазма им, защото бил чел и други страници от детската енциклопедия и според него най-важната причина да стоят закотвени насред полянката била, че техният храст има Корен. Цветчетата тъжно погледнали надолу към основата на храста, но бързо вдигнали глави. Желанието им да пътуват било толкова силно, че решили да се откъснат от Корена. Тяхната приятелка жабата донесла на гърба си от потока един малък рак, който прерязал със щипките си стеблата им. А Палавият Вятър се престорил на Вихър, увлякъл ги и ги издигнал нагоре. Цветчетата-Перки се въртели все по-бързо и по-бързо, издигали се все по-високо и по-високо. Хвърлили последен прощален поглед към родната поляна и се понесли в безкрайната небесна шир. Защото даже този, който има корени, може да лети, стига да го желае на всяка цена!

P.S. Коментар от дизайнерката:"Нямах идея че и корени сме нарисували, но като гледам, получили са ни се:))))". Добре, че бях аз да им кажа, каквато съм мъдречка мъдра! :D

Публикувано от

Вълшебната ножица

Време за малко лични откровения. :)
Имам намерение днес да ви покажа къде се губя в последно време. И по-право къде се губя съботно-неделно, то през седмицата не е за приказка даже колкото нещастна и неудовлетворена ме прави. И така, през уикендите в последните месец-два снимам за и администрирам електронните ресурси на две майсторици на ръчни творения - тук и тук. Добрата новина за моите читатели, лишени от редовните си дози приказки, е, че с моите дизайнерки започваме серия ръчно рисувани дрешки и шалове с приказки. И докато приказките са публични, ще ги споделям и тук. Приказният маркетинг ми е стара, нереализирана до момента идея, и началото, което положих снощи, определено ми даде добра емоция и удовлетворение. Още повече, макар да съм най-добрата от най-добрите намирачки на приказки, не всички приказки на тоя свят са написани още и като няма, се налага да си ги съчинявам сама, какъвто беше и тоя случай.
Оставям ви със снощното си творение и се захващам да измишльотвам приказка за едни цветчета, които решили да станат хеликоптери.
Хубава неделя, хора! :)

Туника "Вълшебната ножица" от MarVi Art
Имало едно време един цар и една царица. Те били млади и добри, благородни и мили. Слугите в двореца, а и поданиците в царството обичали господарите си и били готови на всичко за тях. Особено благоговеели пред младата царица, която винаги намирала добра дума да насърчи човек в делата му и начин да помогне на изпадналия в нужда.
И все пак на света имало две очи, които се взирали с лошо в този оазис на спокойствието, имало едно сърце, което не възкликвало с радост: "Нека царят и царицата да живеят вечно!".
В съседното царство живеела красива, но зла и себична принцеса. Докато младият цар бил още принц и нямал семейно гнездо, лошата принцеса се надявала тя да стане избраница на сърцето му и да седне до него на престола. Но когато се спрял на друга и заживял щастливо с нея, черната душа на отхвърлената принцеса закопняла за отмъщение.
Близо година след сватбата на царската двойка, злата им съседка пристигнала на посещение. В кортежа и имало една карета, натоварена с подаръци за младоженците, които гостенката поднесла с лукави думи и неискрена усмивка. Сред подаръците имало един  "специален" - изключително красива наметка, която принцесата занесла при най-черната магьосница, да я омагьоса така, че когато царицата я сложи, да падне мъртва.
Младите господари на царството приели гостенката и нейните дарове с неподправена радост. Поканили я сърдечно да им гостува по-дълго, с което тя охотно се съгласила. Настанила се в двореца и започнала да споделя дните на младата царица.
Една сутрин двете се канели да излязат в градината, когато неочаквано заръмяло.
– Защо, Ваше Величество, не сложите наметката, която Ви подарих? – предложила принцесата на царицата. – Толкова искам да видя как Ви стои!
Домакинята с радост се съгласила да достави това удоволствие на своята гостенка и веднага разпоредила да и донесат дрехата. Сложила си наметката на прага на замъка и пристъпила в градината. Но още с първата крачка рухнала на земята. Слугите се втурнали на помощ на господарката си. Внесли я в двореца и се опитали да я свестят, но безуспешно. Извикали най-добрите лечители от царството, но никой не могъл да изтръгне царицата от мъртвешкия и сън. Да, сън! За голямо неудовлетворение на коварната гостенка, господарката на замъка продължавала да диша, макар и в несвяст.
Царят бил безутешен, което дало повод на принцесата да удължи престоя си, за да "подкрепи" съседа си в бедата. И тъй като господарят почти не бил на себе си, лукавата принцеса поела управлението на замъка и царството. Нещастните поданици понесли двоен удар - не само че загубили любимата си царица, а в едно с нея си отишли и добрата дума, и всякаква помощ в несгодите им. Самозваната "господарка" била жестока и неотзивчива.
Над царството паднал мрак.
Една нощ всички в замъка спели, само зад едно прозорче в кулата свещта не угасвала. Там била шивашката работилница и в нея едно малко момиче се опитвало да изпълни непосилната задача, дадена му от злата принцеса. Наближило зазоряване и то окончателно се убедило, че няма да успее да се справи с поръчката на господарката. Тогава се свило в ъгъла и горко заридало. Плакало дълго, докато не го сепнало тихо цвъчене. От една дупка в стената се подавала миша главица и го гледала строго.
– Защо плачеш, малко момиче? – проговорила мишката с човешки глас. – Сълзите ти текат като река и скоро ще издавиш мишлетата ми!
– Как да не плача?! – подсмръкнала невръстната шивачка. – Новата господарка ми даде да свърша до сутринта толкова работа, колкото две умели шивачки не могат. И сега, след като не се справих, ще ме накаже жестоко. Може дори да загубя живота си. О, защо Бог позволи да се случи това с милата ни и добра царица?
– А какво се е случило с нея? – полюбопитствала мишката.
И детето и разказало всичко за нещастието, сполетяло царицата.
– Хм, спи непробудно, казваш? – замислила се мишката. – Това ми прилича на някаква магия или проклятие и ми се струва, че знам как да ти помогна. Слушай какво ще ти разкажа... Сега в тази работилница работят много жени, но от моята баба знам, а тя го знае от своята баба, че преди много години тук имало само една шивачка и тя се справяла сама с ушиването на всички нови дрехи и поправка на старите, които били нужни в замъка. Как успявала ли? Това, разбира се, не е по силите на един човек, но тази шивачка имала вълшебна ножица и вълшебна игла. Ножицата крояла и режела сама, а иглата сама шиела. Вечер, като свършела работа, майсторката скривала ножицата в нашата дупка, а иглата носела забодена на ревера си. Какво е станало с иглата не знам, но ножицата след смъртта и останала в нашата дупка и стои там до ден днешен.
– Но на мен само иглата би могла да ми помогне, – прекъснало я момичето, - и то ако шие бързо като светкавица!
– Почакай, не съм свършила – казала мишката. – Вълшебната ножица може още нещо - тя разсича всяка зла прокоба, всяко проклятие. Аз ще ти я дам. Ти намери начин да влезеш в покоите на царицата, а ножицата сама ще свърши останалото. Така ще спасиш цялото царство.
С тези думи мишката се шмугнала в дупката и след малко четири големи мишока изнесли старовремската прашна ножица.
Малката шивачка едва успяла да я сложи в джоба на престилката си, когато вратата се разтворила с трясък. Утрото било настъпило и злата принцеса била дошла лично да вземе това, което била поръчала. Когато разбрала, че момичето не е смогнало с работата, креснала на стражата:
– Наложете тази мързелива и некадърна прислужница с бич, да запомни кога е нарушавала господарската воля!
– Моля Ви, господарке, – разплакало се девойчето – съзнавам колко съм виновна пред Вас и че напълно заслужавам наказанието си! Но аз съм малко момиче и може и да не преживея толкова сурово наказание. Позволете ми само, преди да го изпълнят, да се простя с нашата царица. Защото заради особеното състояние, в което се намира, може и да не се срещнем скоро на небето.
– Е, добре, – съгласила се великодушно принцесата, на която допаднала идеята, че съперницата и може дълго, ако не и вечно да блуждае между небето и земята, – посети покоите на царицата и след това приеми наказанието си!
Стражата отвела малката шивачка в покоите на царицата. Момичето се приближило до постелята и бръкнало в джоба на престилката си. Като извадило ножицата оттам, тя се изтръгнала от ръцете му и щрак-щрак-щрак – започнала сама да реже омагьосаната дреха. Щрак-щрак-щрак, докато накрая от омразната наметка останали само късчета! А от устните на царицата се изтръгнала една лека въздишка и тя се надигнала в леглото пред смаяните погледи на стражите. 
Ех, каква радост настъпила в замъка, с думи не може да се опише! Само един не бил доволен, разбира се, - лошата принцеса! Тя не могла да преживее този провал и се хвърлила от един висок прозорец на замъка.
Царят и царицата отново заживели щастливо, а заедно с тях и цялото царство. Вълшебната ножица останала като награда за малката шивачка, за да и спори в работата. За друго повече не се налагало да я ползват в тази благословена земя.
Това се случило преди много, много години. И царят, и царицата, и малката шивачка отдавна, отдавна ги няма. Само ножицата е още тук и ние я даваме на теб, за да не се задържа нищо лошо в живота ти и в него да царят мир, благоденствие и любов!

Публикувано от

Тримата учители пробват оцета на вкус

Хакуин, "Тримата учители пробват оцета на вкус"

Конфуций, Буда и Лао Дзъ ...
Докато вие си мъдрувате какво казват, отивам и аз да пробвам какъв е вкуса на оцета днес. И понеже трактовката на картината я знам, ще се отдам на размишление, що пък, аджеба, учителят Хакуин не ги нарисува да бъркат в бъчва с мед. Даже не се пазаря за шоколад по чисто историко-географски съображения. 
... Но защо ли, и без да съм се размъдрувала особено, ме гложди подозрението, че ако бях сменила оцета с мед в името на картината, никой нямаше да ме хване?! :D


Публикувано от

Търси си половинка!

– Търси си половинка!
– Но, дядо!
– И не ми викай "дядо". – Ной се откъсна от папируса и с уморена въздишка погледна гостенката. Сива и невзрачна, тя пърхаше над затрупаната със свитъци маса. Той се опита да се сети как се нарича нейният вид и не можа. "Няма да долети, – помисли си Ной, като гледаше слабите и крилца, – няма да стигне до Арарат."
– Разбери, – продължи меко той, – имам изрично нареждане отгоре - от всеки вид по двойка. По двойка, разбираш ли?
Гостенката мълчаливо кимна.
– Не искаш да ме уволнят, нали?
Гостенката поклати глава в знак на отрицание, но така и не се канеше да отлита.
– Всички направо са се побъркали! – неочаквано се оплака Ной. – Кучетата ми предлагат подкупи. Конете си рисуват ивици и твърдят, че са някакви си зебри. Няма на Земята никакви зебри! В моите книги всичко е описано. Въшките се опитват на чужд гръб да се вмъкнат в кораба. А знаеш ли вчера с какво ме изненада двойка мечки? Пришили си към коремите кожени чанти и твърдяха, че са двуутробни! А ти - дядо, дядо ... Търси си половинка!
На пристанището беше шумно и задушно. Ревяха магарета, ръмжаха тигри, слонове тръбяха и обливаха минувачите с фонтани вода. Голяма компания котки, напила се от мъка с валериан, бродеше по покривите и мяукаше мръсни песни.
На ъгъла на Морска и Кръчмарска в павлион със зловещото име "Черната вдовица" възрастна двойка паяци продаваше прясна отрова. Отровата се харчеше много, за да се отстрани конкуренцията.
От подземията изскачаха плъхове, зъбеха се злобно и се втурваха към "Ковчега". Плъховете бяха със специален статут на опитни животни.
Ной чу шум от борба - термитите, охрана на сектора с насекоми, изнасяха за яката някакъв комар.
– Нямате право! – възмутено пищеше комарът. – Аз не съм обикновен! Аз съм малариен!
За последните три дни Ной не беше мигнал. Някакъв умник беше прехвърлил еднорозите в списъка с митични животни и те естествено се разбунтуваха. Кравите се разделиха на месодайни и млекодайни и поискаха двойна квота.
Кой знае откъде се появи и бронтозавър. Всички го мислеха за отдавна изчезнал, а той просто бил на запой. Изпаренията се разнасяха не на километър, а до самия Арарат.И какво да го правиш такъв?! Ной разгърна късче папирус, пристигнало с пощенски гълъб и прочете на глас: "Спешно отложете отплаването на Ковчега Точка Закъсняваме Точка Костенурките"
– Дядо! - чу се до самото му ухо.
Ной трепна и се обърна. Във въздуха пърхаше неотдавнашната гостенка.
– Намерих си половинка, дядо! – радостно заяви тя. – Гледай!
Гостенката се усмихна и изведнъж присветна с весело пламъче:
– Моята половинка е светлината! Сега съм Светулка!

Игор Маранин


Публикувано от

"Хайде хапчета чудесни ..."

... Тримата бяха се покатерили върху масата. Внезапно лицето на Томи помръкна.
— Не искам да стана голям — заяви той твърдо.
— И аз — каза Аника.
— То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход.
— Казва се данък общ доход — поправи я Аника.
— Хм, все същата дивотия — каза Пипи. — Освен това ги прихващат разни суеверия и щуротии. Мислят, че ще се случи нещо много страшно, ако пъхнат ножа в устата, когато ядат и ей такива едни.
— Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш!
— Кой е казал, че трябва — възрази Пипи. — Ако не се лъжа, тук някъде имам едни хапчета…
— Какви хапчета? — попита Томи.
— Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат — каза Пипи и скочи от масата. Тя затършува из шкафовете и чекмеджетата и след малко се върна с нещо, което приличаше досущ на три грахови зърна.
— Грах? — учуди се Томи.
— Така си мислиш — възрази Пипи. — Какъв ти грах! Това са хапчета смалидон. Получих ги много отдавна в Рио от един индиански вожд, когато случайно споменах, че не държа особено много да порасна.
— Нима тези мънички хапченца могат да помогнат? — попита недоверчиво Аника.
— О, да! — увери я Пипи. — Но, трябва да се глътнат на тъмно и да се каже:
Хайде, хапчета чудесни,
никога да не поресна.
— Искаш да кажеш «порасна» — поправи я Томи.
— Щом съм казала «поресна», значи искам да кажа «поресна» — заяви Пипи. — Именно това му е цаката, разбираш ли? Повечето казват «порасна», а това е най-лошото, което може да се случи. Защото тогава човек започва да расте със страхотна бързина. Веднъж имаше едно момченце, което взе такива хапчета. То каза «порасна» вместо «поресна» и започна да расте така, че да се уплаши човек. По няколко метра дневно. Тъжна работа! Беше много удобно, докато още можеше да лапа ябълки направо от дървото като жираф. Но сетне продължи да расте и стана прекалено дълъг. Когато идваха разни лелички на гости у тях и искаха да му кажат: «О, колко си пораснал, колко си послушен», трябваше да крещят с тръба, за да ги чуе. Виждала съм само дългите му тънки крака, който се губеха в облаците като пилони на знамена. Никога вече не се чу нещо за него. Впрочем да! Веднъж решил да близне Слънцето, та му излязъл мехур на езика, и тогава надал такъв страхотен вик, че долу на земята цветята увехнали. Това беше последната вест от него. Но предполагам, че краката му сигурно все още се скитат из Рио и объркват движението на улиците.
— Не смея да взема от тия хапчета — каза Аника боязливо. — Ами ако кажа нещо погрешно?
— Няма да сгрешиш — увери я Пипи. — Ако мислех такова нещо, нямаше да ти дам никакви хапчета. Защо то би било доста еднообразно да играем не с теб, а с краката ти. Томи, аз и твоите крака — що за дружинка!
— Хайде, няма да сбъркаш, Аника — успокои я Томи.
Те загасиха всички свещи на елхата. В кухнята стана съвсем тъмно, само през пролуките на печката се аленееше огънят. Тримата седнаха мълчаливо в кръг на пода и се хванаха за ръце. Пипи им даде по едно хапче смалидон. От напрежение ги полазиха тръпки. Само след миг тези чудновати хапчета ще бъдат в стомахчетата им и после никога, никога няма да пораснат. Колко хубаво!
— Хайде! — прошепна Пипи.
Всеки глътна хапчето си.
— «Хайде, хапчета чудесни, никога да не поресна» — извикаха тримата в един глас.
Готово! Пипи запали лампата.
— Чудесно — каза тя. — Сега вече няма опасност да пораснем и да получим мазоли и разни други мизерии. Все пак хапчетата лежат толкова отдавна в бюфета ми, та може и да са изветрели. Но нека се надяваме на най-доброто...

Астрид Линдгрен, "Пипи Дългото чорапче"

Ако още нямате мазоли по краката, честит празник! Аз изглежда съм взела от изветрелия смалидон ... :D

Публикувано от