Посоката към приказките

Посоката към приказките: по-дълбоко,
навътре в почвата, към корените на нещата,
в самата същина!

Когато изворът пресъхна
и хората наоколо безпомощни стояха,
пристигна Ханс и вдигна тежък камък —
под него имаше голяма жаба.
Юнакът я уби веднага
и бистър извор там отново бликна.

Вретено в кладенеца падна.
Момичето безстрашно скокна подир него
и тръгна по една пътека на самото дъно;
по нея стигна до вълшебница, която
под кладенеца надълбоко във земята
отплащаше за добрина със злато, за злина — с катран.

Като потегли на борба със змея,
юнакът трябваше да слезе в пропаст,
за да издебне змея в неговата пещера.
Юнакът каза: „Спускайте ме долу!
Ако от страх задърпам аз въжето,
не ме изтегляйте, а спускайте надолу
и повече ли дърпам — спускайте ме по-дълбоко!“
Започнаха да спускат, дръпна той въжето,
но те го спуснаха тогава по-надолу
и тъй — като подръпваше въжето —
достигна пещерата и уби злодея-змей.

Към дъното, посоката към приказките!
Към дъното, да дърпаме въжето!
Към дъното, да дърпаме въжето!
Към дъното, да дърпаме въжето!

Франц Фюман

:D Пък аз се чудех какво правя на дъното на тоя кладенец, а то приказките ме били докарали дотук. Значи сега ми остава само да открия баба Хола. Ако тия дни завали сняг, да не си мислите, че е климатична аномалия. Само човешка – прилежната Гло тупа юргана. :D Ако няма ни сняг, ни приказки, значи съм залепнала в катрана. Човек не може да е напълно убеден предварително каква атестация ще получи. :)


Публикувано от

Зорът бяга по-бързо от службата

Влязох в Читанка да проверя има ли "Амок" на Ст.Цвайг. Чудна работа, от целия интернет блика амок на талази, само в Читанката го няма. Но понеже си е един "юзър френдли" сайт, любезно ми подаде други налични заглавия, съдържащи това букворедие, сред които и една стара книжка за Самоков. Като страстен любител на антикварните книги от една страна и на краеведската литература от друга, се зачетох и попаднах на тая история:

И до днес в града се разказва случката с един ангариен селяк, който задигнал няколко къса желязо от видната, скътал ги в потурите си и решил скришно да се отдалечи, но бил забелязан от вардиянина и трябвало да подири спасение чрез бягство. Насреща се изпречила широка и дълбока вада, но в страха си селянинът намерил сили да я прескочи, докато неговите гонители се спрели на брега. По-късно го заловили и отвели пред бея-собственик.
— Колко желязо бил укрил в потурите си? — запитал беят.
— Към десет оки — отвърнал вардиянинът.
— И с тях ли прескочи вадата, бе проклетнико? — обърнал се беят към селянина.
— С тях, господарю! — дошъл отговорът.
— Ха върви си тогава с добро, пък и желязото задръж, щом си бил толкова ербап!

из "Самоков" от Асен Христофоров

Напомни ми друга подобна история от тези на Христо Пелитев, които обещах да ви преразказвам от време на време:
Един беден селянин, който нямал пари да купи дърва за семейството си, влязъл да сече в общинската гора. Съзрял го пъдарят и а-ха, да го сгащи, но сиромахът си плюл на петите и хукнал да бяга. Ядосал се пъдарят, че го изтървал. Заканил се, че, ако трябва, девет дена и девет нощи ще го гони, но ще го улови. Гонил го, но не го хванал. Защото още оттогава зорът бяга по-бързо от службата.

Публикувано от

Приказка за кармата

Тая приказка се сбива твърде с балканския ми манталитет, но знам ли ..., може да се намери някой да я усети или да намери в нея отговори, без да е обект на толкова съкрушителни житейски превратности.

По време на династията Цин, живял, наслаждавайки се на благополучие, търговецът Чжао Де Фанг, баща на трима синове. Той усещал щастието си още по-пълно заради това, че и тримата му сина били женени.
Веднъж, по време на празника по случай 60-годишния му юбилей, Чжао признал на синовете си, че, когато започвал семейния бизнес, преправил измерителната скала на везните с цел да мами своите доставчици и клиенти. Когато той купувал нещо, скалата показвала по-малко, а когато продавал нещо – повече.
– Именно заради това един производител на памук банкрутира, след като купих от него хиляда килограма памук. Той отчаяно се опитваше да спаси своя бизнес, но умря от тиф преди 20 години. И досега ми е жал за този човек, – казал Чжао. – Имаше и един търговец на билки, който също умря, след като го излъгах с помощта на своите везни. Имаше и други, но тези два случая бяха най-сериозни. И макар че сега имам голямо състояние и щастлив живот, аз не спирам да мисля за тези, които умряха заради постъпките ми. Чувствам се толкова виновен, че не мога да спя нощем. За да намеря спокойствие, реших да унищожа тези везни и занапред да живея честно.
Синовете му приветствали неговото решение.
– Татко, – казал единият от тях, – това е правилният избор. Ние всички те подкрепяме.
Тогава Чжао строшил своята грешна везна.
Но скоро нещастия започнали да застигат семейството на търговеца. Първо най-големият му син бил покосен от загадъчна смърт, след него и вторият, а жена му отишла при друг мъж. Накрая починал и третият син, чиято съпруга в момента била бременна.
Всички тези внезапно връхлетели беди потресли Чжао и го вкарали в униние.
"Когато мамех другите, живеех щастливо с децата си, – мислел си той. – Сега с всички сили се старая да съм добър човек, но нещастията ме спохождат едно след друго. Изглежда, че старата китайска поговорка "доброто ще бъде възнаградено, а злото – възмездено" въобще не е вярна."
Един ден започнали родилните болки на снахата на Чжао. Но три дни по-късно все още не била успяла да роди. Една след друга идвали различни акушерки и всички се оказвали безпомощни да и помогнат. Изживяванията на Чжао станали още по-мъчителни.
В разгара на събитията на вратата почукал монах, просещ милостиня. Икономката поискала да го отпрати, но монахът и казал, че има специално лекарство за семейството. Тя съобщила за това на господаря и монахът бил приет като почетен гост.
– Аз съм странстващ монах – обяснил той на Чжао. – Ходя там, където ме отведе съдбата.
След това извадил лекарството и казал на слугинята да го даде колкото се може по-бързо на родилката. Малко по-късно слугинята съобщила, че на господаря се е родил внук.
Чжао бил във възторг. Той благодарил сърдечно на монаха и същата вечер устроил голямо празненство в негова чест.
Докато се хранели, Чжао попитал монаха:
– Скъпи Учителю, мога ли да ви обезпокоя с въпрос, който ме измъчва от дълго време?
Монахът кимнал с глава.
Тогава Чжао му разказал цялата история – как благоденствал, докато мамел хората и за всички нещастия, които се изсипали на главата му, откакто станал честен човек. Накрая споделил, че не разбира защо се е случило така.
Монахът се разсмял:
– Не ставайте пленник на фантазиите си. Небесата са действително справедливи с нас. Вашият първи син е бил превъплътеният производител на памук, а вторият – превъплъщение на билкаря. Третият ви син също се е явил на този свят заради греховете, които сте натрупали. И тримата са били изпратени, за да ви накажат за постъпките ви и да ви оставят да умрете от глад на старини. Но когато твърдо сте решил да правите добро, боговете са решили да проявят състрадание и са ги отзовали.
Когато Чжао чул това, все едно се пробудил от дълбок сън. Благодарил на монаха за обяснението, но после се разтревожил отново:
– А внукът ми? И той ли е пратен за разчистване на моите дългове?
– Вашите дългове бяха погасени с последната серия нещастия – усмихнал се монахът. – Внукът ви ще носи щастие и късмет на семейството. Той ще се ползва с добра репутация, само защото сте решил да правите добро на другите. Това е наградата, която сте заработил с добродетелния си живот.
Чжао бил обзет от огромно облекчение и запазил вярата си в доброто до края на живота си. 

Публикувано от

Свети Пантелеймон (легенда за валериана)

Н.К.Рьорих, "Пантелеймон-целител"

Руска легенда разказва, че веднъж, докато бил в гората за билки в непрогледно тъмна нощ, св. Пантелей-целител съзрял светлорозови пламъчета, които на тънки струйки излизали от земята. Като се доближил, разбрал, че са растения и решил да ги откопае. Колкото повече копаел, толкова по-добре се чувствал, надвесен над тях. Като напълнил цяла торба с вълшебните коренчета, му станало леко и радостно на душата. Тръгнал с пълната торба по селата и където срещнел болни, им раздавал от нея с думите: "Бъди здрав!" И хората придобивали от растението сърдечен покой, бодрост и сила.

Източник: Кузнецова, Резникова, "Сказания за лекарствените растения"

Името не се среща много често вече, но ако някой го носи, да му е честит празника. :)


Публикувано от

Шопски мъдрости

Още един подарък от нашия таван :D





Публикувано от

Простеният не прощава

Две скъпоценности изскочиха от нашия таван – две книжки от серията "Библиотека Стършел" на дългогодишния издател на вестника Христо Пелитев. Той има прекрасни "приказки, басни и притчи за хора и животни, богове и юди, апостоли и светии". Особено харесвам приказките му за светиите. Мисля, че само една съм ви разказвала досега, как станали жълтия и лилавия минзухар – "Цъфне ли кърпикожуха". Първоначалният ми импулс беше да ги сканирам и да ги кача в библиотечката. Но авторът почина миналата година и още дълго ще са обект на авторско право, опасявам се, че може да има възражения, затова от време на време ще ви ги преразказвам.

Един човек хванал крадец на бостана си. Вързал го и решил за наказание да го преведе на въжето през цялото село, за да не си и помисля да краде отново. Крадецът почнал със сълзи на очи да го моли да не го излага.
– Деца и внуци имам, – проплакал той – не карай и тях да плащат моята грешка.
– Да си мислил за това преди да влезеш в бостана ми – рекъл стопанинът. – Защо го направи?
– От лакомия, братко. Да речеш, че нямам бостан – имам. И дините повече и по-големи от твоите. Сам не знам защо се полакомих. Ела и си набери от моите колкото искаш, само ми прости.
Размекнал се стопанинът и го развързал.
– Не ми трябват дините ти – казал той на крадеца. – Само не прави така отново, защото прошка втори път няма да има.
Крадецът почнал да сипе благодарности и помолил:
– Дай ми въжето. Ще го закача вкъщи на видно място, да ми напомня за грешката, дето сторих.
Взел въжето и се навел уж да целува ръка на благодетеля си. И като му хванал ръцете, вързал ги. Повел го през селото и навсякъде разправял, че е хванал тоя човек да краде в бостана му. Набеденият плачел и разправял каквото си е било, но никой не му вярвал. Само майка му, която го познавала добре, разбрала, че казва истината.
– Занапред ще знаеш, синко, – рекла му тя, – простеният не прощава.


Публикувано от

Марина Огнена

Казват, че я нарекли така, защото я изтезавали с огън за вярата. Но на мен повече ми харесва да си мисля, че е защото според нашия фолклор е слънчовата жена.
Народната песен (която горещо ви препоръчвам да прочетете в пълен текст заради трогателното съдържание и мелодичния стих) разказва, че майка и – Домна царица – отишла да моли слънцето за билка за зачеване. Обещала му, роди ли момиче – за него да е, роди ли момче – за нея да е. Набрало и слънцето билка и Домна царица заченала и родила момиче – света Марина. Крила го девет години у дома, да не го вижда слънцето, да не и го отнема. Но слънцето пратило змеица да я подмами, че бие черква. Тръгнала Домна за черквата и заръчала на Марина да не излиза от къщи, че да не я грабне слънцето. Но я повикали дружки да идат за вода, забравила Марина майчината заръка и слънцето я отвело на небето.

Апокрифното и житие (или поне за такова го обявил някой си папа) разказва не по-малко интересна история. Марина, която приела християнската вяра, отказала да се подчини на бащината воля да се омъжи за езически велможа. Отхвърленият годеник я затворил в тъмница. И все едно малко и били бедите, в килията се явил и дяволът да я измъчва. Първо се превъплътил в дракон и я погълнал, но в стомаха му тя започнала да се моли, направила кръстен знак и той се пръснал. Нападнал я отново в тривиалния си образ, но тя напипала на пода на килията меден чук и му хвърлила един хубав бой. Трети път го победила в словесен двубой. Курназ момиче! :)

Честит празник на всички, които носят това хубаво име!

Публикувано от

Осемте безсмъртни: Ли с желязната тояга

— Мама каза, че можем да вземем този хубав фенер в спалнята си, господарю.
Когато баща му кимна, детето затегли едно кресло към колоната. Покатери се на високата облегалка, пресегна се нагоре и откачи от стряхата големия фенер от шарена коприна. После скочи на пода, запали с огниво поставената вътре свещ и вдигна фенера високо над главата си, за да го покаже на баща си.
— Правихме го с кака цели два дни, господарю. — гордо каза то. — Затова не искахме Акуей да го повреди. Ние обичаме безсмъртния Ли, той е едно такова миличко грозно старче!
Като посочи рисунката, която децата бяха направили върху фенера, съдията попита:
— А знаете ли историята му? — и когато момчето поклати отрицателно глава, бащата продължи: 
— Преди много, много години Ли бил приказно красив млад алхимик, който бил изчел всички книги и владеел всички магьоснически изкуства. Можел да отделя душата от тялото си и да се рее на воля между облаците, като оставял празното тяло на земята, а когато се върнел, влизал обратно в него. Веднъж обаче, когато Ли най-безгрижно зарязал тялото си на една нива, стопаните й го намерили. Помислили го за изоставен труп и го заровили в земята. Когато Ли се върнал, видял, че красивото му тяло е изчезнало. Отчаян, той трябвало да влезе в трупа на един стар, грозен и куц просяк издъхнал край пътя… И останал завинаги в неговото тяло. Макар че по-късно успял да изнамери еликсир да безсмъртието, така и не могъл да поправи сторената грешка и се присъединил към Осмината безсмъртни в този вид: Ли с тоягата, безсмъртният просяк…
Момчето остави фенера на пода.
— Не го харесвам повече! — презрително рече то. — Ще кажа на кака, че Ли е бил глупак, който е получил, каквото си е заслужил. 
То коленичи, пожела на баща си и Хун лека нощ и изприпка навън.


-----------------
Осмината безсмъртни образуват една от най-популярните групи божества в китайската митология и често са обект на художествено пресъздаване. Те олицетворяват обществото в напречен разрез: от богат до беден, от старец до младеж и прочее. В настоящия разказ става дума за един от тях — Ли Тиегуай (в превод: Ли с желязната тояга), като съдбата му е описана в един от многото митологични варианти. — Б.пр.
-----------------

из "Двамата просяци" на Р.В.Хюлик от серията "Китайски загадки"

От осемте безсмъртни двама поне съм представила в течение на времето в блога. Думите "често" и "много", употребени в бележките на преводача за пресъздаването и митологичните варианти, са твърде скромни. Само за този светец знам още поне два варианта, в които изоставеното му тяло било разкъсано от тигър/ненавременно изгорено от ученика му, който бил натоварен със задачата да го охранява за точно определен период от време, etc. Дали собственото му тяло му е липсвало впоследствие, повечето истории не разказват. Само в една се споменава, че бил отвратен от това, в което се видял принуден да се засели, но бил убеден да го запази от Лао Дзъ, който за утешение му подарил златна лента за коса и златна тояга. (А защо в името му е желязна, нямам никаква идея, не попаднах на упоменавания.) Но може да се направи извод, да се внимава с литкането из небесата (независимо кои). Защото оставяш ли "на земята" неща, на които държиш или още те ползват, може и да не ги завариш ... и да се сърдиш единствено на себе си.

Публикувано от

, . ? ! :

:) Не, не съм изтрещяла. Поне не дотолкоз, че да легна на клавиатурата и да отпечатам. Нормално побъркана съм си. :) Такова си му е заглавието на произведението. Не знаех, че Дебелянов е писал проза. Вчера ми попадна в Читанката.
 
Миналото лято, когато прекарвах на дача на „Острова на блажените“, едно културно дружество ме покани да държа публична лекция на каквато и да била тема. Като се опирах на дългогодишната си коректорска дейност в литературата на „Острова на блажените“, аз се наканих да говоря върху „препинателните знаци“. Лекцията си не можах да държа, защото островът ненадейно потъна в морето. Как се спасих, сам аз си зная. Считам обаче, че тука имаше пръст провидението, защото с мене се спаси и лекцията ми, която сега ще ви прочета.

УВАЖАЕМИ ГОСПОДА,
(Уводът е изпуснат)

Запетаята е безспорно най-глупавият от всички знаци. И прав, и обърнат, той нищо нищо не изразява. Изпречва се там, където най не трябва, и като всяко глупаво нещо често пъти бърка. И в самото му име нищо интересно няма. (Провлечено): За-пе-та-я. Един пример. Вие сте без работа. Намирате вакантно място (макар и за коректор) и си предлагате услугите. Отивате една сутрин да го заемете и узнавате, че една запетая във вид на роднина или познат на друга някоя видна запетая тихо се наместила там, където вие бихте били поне точка и запетая.
Точката е също така глупав знак. Тя означава спиране. Е добре, може ли да не се иска на човека да спре именно там, дето тя се е окумила. Тя прилича сякаш на пенсионер, на ония дебели човеченца, които знаят да купуват всичко най-евтино и знаят всички кафенета, където може човек да прочете всички вестници и да пие кафе за рупче. Винаги, кой знае защо, ми се струва, когато срещна подобно човече, че това е точка, изскокнала из колоните на някое вестникарско антрефиле, на която са израсли крачка и ръце и си е купила бомбе — точка, която се движи.
Въпросителна или с повече думи — имаш ли пари, е знак, с който аз от известно време насам твърде често се срещам. Струва ми се понякога, че дървета, стълбове и хора го наподобяват и това, разбира се, не е от най-приятните усещания. Веднъж аз видях една реклама, на която беше изобразен тоя проклет знак и зад него една ухилена глава. Вие може би също да сте я виждали. Вам, разбира се, тя не е направила особено впечатление. Аз обаче сметнах, че това е просто жестоко да се лепят такива оскърбителни работи по улицата, да се рисуват въпросителни и ухилени глави зад тях. Преди всичко, когато изразяваш с погледа си една огромна въпросителна, най-малко можеш да бъдеш ухилен и после, ако оня, който е рисувал рекламата, е считал, че тия неща могат да съвпадат, няма защо да рисува това; из улиците можеш да срещнеш живи реклами от такъв вид, които не само се хилят, а и говорят, което все пак е едно преимущество, нали?
Удивителната прилича на министър или на депутат, непременно от болшинството. Цялото й същество като че вика високомерно брееееий!!! Върви тя много удивително, при всичко че нищо удивително няма в нея. Една проста нищо и никаква точка и над нея нещо като бутилка, обърната надолу. Разбира се, че нещото като бутилка е празно. Някои я наричат възклицателна, а някои чуденка. Артък! Да я наречем тогава Наденка!!!
Двоеточието е по-интересен знак. То е като разтворени за любов очи или ръце. Най-лошото е, че почти никога не се знае какво ще стане след него. Ще приведа най-лошия случай. Често пъти, когато изразява това, което казах по-горе, то може да бъде посрещнато от друго двоеточие във вид на два стиснати юмрука. Когато се прибавят към такова именно двоеточие още няколко такива, то става вече многоточие и обикновено се среща там, дето има нещо, което е по-добре да се не казва. Особено когато точките енергично и продължително време се движат, остава много, което се замълчава.
Аз си спомням, че веднъж, когато… и пр.

Димчо Дебелянов 

Публикувано от

Във влака

Случи се да пътувам веднъж по влака – разказва старият общественик Н. Доспевски – с Константин Величков, тогава министър на народното просвещение.
Спътникът ми беше твърде весел и разговорлив. Може би се радваше, че отново ще види любимия си Пловдив, за дето се бях запътил и аз, или бе доволен, че се е откъснал от всекидневните си грижи и залиси.
В купето бяхме само двамата, но Величков бе тъй приятен събеседник, та не усетих кога сме стигнали чак до Ихтиман.
След като влакът потегли отново, някой надзърна в купето, вратата се разтвори и при нас влезе известния тогава софийски богаташ Гендович – политически съмишленик на спътника ми.
По лицето на Величков премина сянка, но той любезно подаде ръка на новодошлия.
– Охо, бай Величков, каква приятна изненада! – здрависа се свойски Гендович и седна редом с министъра. – Къде тъй?
– Към Пловдив.
– Не е лошо! Пловдив е хубав град. Малко топличко, ама нищо. На там пътувам и аз! Качих се ей-сегичка от Ихтиман.
После Гендович се наведе към Величков и започна оживено да му шепне нещо поверително. Величков се намръщи.
– Ти пак за оногова ли? – рязко запита той.
– Ето вече три пъти те моля да го назначиш отново, а ти все ми отказваш – заключи на висок глас Гендович. Мазната усмивка бе изчезнала от лицето му. – Не ти искам кой знае какво я!
– Не, не мога – отвърна Величков и бързо се дръпна към прозореца.
Настъпи неловко мълчание. Гендович недоволно сумтеше. Колелата на вагона равномерно потракваха върху релсите.
Изведнъж Величков се извърна към събеседника си и го запита:
– Я ми кажи искрено, бай Гендович, защо настояваш толкова да назнача отново оня уволнен за некадърност и пиянство учител? Роднина ли ти е? Съгражданин, що ли?
– Не бе, брате – усмихна се някак гузно Гендович, – никакъв не ми е. Работата е по-проста. Пари има да ми дава... Миналата година му заех една значителна сума с полица. Разчитах, ако не се издължи в срок, да му наложа запор върху заплатата за главницата, лихвите и разноските. Пък ти си взел, та си го уволнил! А поръчителите му – голтаци ... Разбираш ли сега каква е работата?... Е, ще го назначиш ли? Ще го върнеш ли за мой хатър?
– Никога – отвърна Величков. – За нищо на света!
– Ти го върни, докато си прибера париците, пък сетне, ако искаш, пак го уволни – съгласи се на компромис Гендович.
От изумление Величков се надигна от мястото си.
– Тъй ли?
– Тъй ами!
– За нищо на света, за нищо на света! – повтори Величков сам на себе си и направи опит да се отдръпне още по-далеч, сякаш Гендович с нещо го застрашаваше, но стената на вагона не му позволи и той се сви на предишното си място.
– Ще направя партиен въпрос за едната хубост! – заплаши го накрай Гендович. – Учителят е наш човек!
Лицето на Величков изведнъж потъмня. Едната му вежда конвулсивно трепна. Като знаех колко е чувствителен, очаквах най-лошото. Всеки миг очаквах да скочи и да изтласка навън неприятния  посетител. Но Величков се овладя.
– Аз не съм станал министър – каза с твърд глас той, – за да бъда маша в ръцете на съпартизаните си и да им уреждам личните сметки, а да служа на отечеството си!
Сетне извърна глава и се загледа навън. Веселото му настроение се изпари. Дълбоки бръчки набраздиха челото му.
Като се повъртя минута-две на канапето, Гендович нахлупи бомбето си и без "сбогом" се измъкна от купето. Излязох навън и аз. Потънал в дълбоки, нерадостни мисли, Величков остана в купето сам.
Влакът летеше надолу из равното тракийско поле. В далечината вече се тълпяха теменужените мракове на предвечерието.
Когато влязох в купето, Величков се извърна към мен, направи опит да ми каже нещо, после отчаяно махна с ръка, тъжно поклати глава и отново се загледа навън в настъпващата вечер. Останах безмълвен. Какво можех да му кажа?

Иван Богданов, "И те са хора", Трагикомични истории с български писатели, Профиздат, 1965

Публикувано от

Домът на котенцето (приказка за осиновяването)

Знаете, че качвам понякога и терапевтични приказки за деца. Днес попаднах на откъс, който изключително ме впечатли, но за съжаление е твърде къс, за да създам нормален пост. От друга страна не мога да не отразя нещо толкова добро и затова реших да преведа част от ревюто на книжката - "Приказки за Марта". Адресирана е към деца от различни възрастови групи, които са осиновени или са обект на приемна грижа. Терапевтичните приказки за деца са фина работа. Повечето, на които попадам (а български или на български не съм срещала въобще), не ги бива особено – едни тежки, засукани и несмилаеми за деца метафори в общия случай. Авторката на тази книжка – Дина Сабитова – е истински талант, и от няколко реда се вижда. А фактът, че е номинирана за международната литературна премия на името на Астрид Линдгрен, говори, че не го виждам само аз. :)

Има на света едно обикновено семейство – майка, татко и дъщеричка.
Таткото ходи на работа, майката прави за закуска банички със сирене, а Марта – като повечето малки деца – понякога рисува с флумастер по стените и изрязва дупки в завесите. По време на отпуска тримата отиват на море.
Най-обикновено семейство – като милиони други, само че котешко. Татко - котарак, мама – котка и дете – котенце, много миличко.
"Приказки за Марта" е съвсем детска книга, в която се разказва за деца и е написана за деца, наполовина за най-мъничките. А в останалата половина за по-големите. Даже не точно така. Една трета – за най-малките, една трета – за средно големите и една трета – за възрастни. Но да се разкаже за тази книга така, че да се получи разказ за деца, е трудно.
Въобще, на възрастните им е трудно да говорят с децата за някои неща. Понякога това са наистина сериозни неща, понякога дреболии, но все едно. Възрастните котки се справят с такива беседи по-добре:
... Мама се смее:
– Децата не се продават в магазина. Това беше специален дом, където живеят котенца, които още не са си намерили родители.
Марта е много развълнувана:
– А на кого са се родили тези котенца?
– На разни котки.
– А после тези котенца загубили ли са се? И аз ли съм се загубила?
– Ти се намери, Марта.
Един зимен ден ти се роди на света. Котката, която те роди, не умееше да е майка. Тя те погледна и разбра, че си много добра и красива, само че тя просто не ти е майка.
– А каква ми е? – чуди се Марта.
– Просто ти е помогнала да се появиш на света.
Затова Марта живееше в Дома на котенцето, където я срещнаха мама и татко. Котка и котарак, които дълго нямаха котенца и им беше тъжно-тъжно. Но след като намериха своята дъщеричка, никога повече не им беше тъжно.
На Марта също не и тъжно изобщо, но малко се безпокои: "Когато правя бели, мама се сърди! Ами ако изведнъж се разсърди така, че ме върне обратно в Дома на котенцето?"
Но мама и татко никога не дават децата си, те ги възпитават сами. Няма значение дали са родили детето или са го приели в семейството по-късно, важното е, че са се намерили един друг.

Публикувано от

Какъв е смисълът ... да търсиш смисъла?

Седят два бурундука (на картинката) под топлите лъчи на слънцето, греят се и единият пита другия:
– Кажи ми, братко, какъв е смисълът на живота?
– Погледни, братко, – отвръща вторият – ние сме в безопасност, лисици няма, хората не ни закачат, храна в изобилие, събрахме за цяла зима. Въобще, животът е приказка. Но ние седим и му търсим смисъла. Значи сме го загубили. 
А помниш ли миналата година? Суша, няма какво да се яде - и ние гладни, и лисиците гладни. Едва оцеляхме през зимата. Но смисъл не търсехме.  Излиза, че тогава го е имало.

Публикувано от

В Библиотечката: Крила на мъртви пеперуди

След приказките и притчите, Влади вчера ни подари и книжка със стихове, която влиза като ново попълнение в Библиотечката на Глокси. Той пише чувствени стихове, само дето поетичната муза рядко го спохожда. Може да ревнува от приказната, знам ли?! :)
Възползвам се от случая, да си отмъкна едно стихотворение за блога. :)
Книжката може да свалите от Box.

Като река

Не можем никога да върнем времето,
тече си то напред, като река.
За цял живот си носим бремето
за всяка грешка и вина.

Не може старец във дете да се превърне
и рана не зараства хей така.
Когато няма кой да те прегърне,
не топли спомена за дружеска ръка.

Назад не можем обичта да върнем,
ни думите, ни сбъркани дела.
Фиданка нова вдига се от дънера,
но обич вече няма в пепелта.

След зима тежка идва пролет,
след дъжд поникват стръкчета трева,
след всяко падане, отново следва полет,
но няма лек за истинска тъга.

Не можем никога да върнем времето,
тече си то напред като река.
За цял живот си носим бремето
за всяка грешка и вина.

Владимир Кабрански

Публикувано от

Света Неделя


Изображение от praznici.komentiram.com
Днес е света Неделя и подвижният празник "Вси български светии". Честито на именниците!
В народната митология света Неделя е сестра на света Петка. Двете заедно строят  мост към небето, по който могат да минат само праведните души.

Заспала света Неделя
на света Петка на скуто'и;
света Петка я будеше:
- Стани ми, света Неделя,
сега се соно не спие.
Рано ми, рано станува,
до два празници кажува,
светни ми църкви отворат,
ангел со небо слугуват,
Ристово лице омиват,
закони по земя кажуват,
за да веруват рисяни.
Кога Неделя разсони,
дробни ми сълдзи порони
по свои светни образи;
света Неделя прикажи:
- Сестро ми, света и Петко!
Малко ми дремка фатила,
да чудим сонок сонвала!
Сред море дърво израстло,
израстло дърво високо,
вър небо дърво крепеше,
да под дървото две лискя,
два листа биле широки,
свата йе земя покриват.
Тие не биле два листа,
току си биле две книги,
що 'и пеит попови,
да заверуват рисяни,
да си държет празници,
света Петка, Неделя.

Публикувано от

Играта, която никой още не е печелил

– Правилата са прости, –  каза създателят Мазукта. – Взимаш ей това нещо, – той вдигна в ръце голяма блестяща капка, – и го хвърляш с все сила.
Капката падна надолу, удари се в дъното на сандъчето и се разлетя на милиони малки капчици.
– А сега какво? – попита създателят Шамбамбукли.
– Сега трябва да ги накараш да се съберат обратно. Това е всичко.
– Че то е проста работа ... – създателят  Шамбамбукли протегна ръце към капките, но Мазукта го спря.
– Те трябва да се съберат сами. Разбираш ли? По собствена воля.
– А те воля имат ли?
– Имат ... нещо от рода. Това е игра. Всяка капка е модел на човешката душа. И действа по същия алгоритъм. Хайде, започвай!
– Да ги накарам да се обединят?
– Аха. Трябва да ги подтикнеш.
– И какво тук е сложното? Ще им дам общ език. Те ще започнат да общуват и ще се слеят в един народ.
– Дерзай.
Шамбамбукли тутакси надари всички капки с език. Едва сдобили се със способността да изказват мнението си една за друга и най-вече да разбират казаното, те веднага се изпокараха и се разотидоха в различни страни. Мазукта се изхили.
– Сега е мой ред. Щом един общ език не върши работа, ще пробвам обратното – ще им дам множество различни езици.
Получавайки няколко десетки различни езици, капките се разбиха на групи и войнствено се устремиха към съседите си.
– Не помогна, – каза Шамбамбукли.
– Виждам. Пробвай друго.
– Ще ги обединя в една вяра! – реши  Шамбамбукли.
Единната вяра не сработи. Всяка група капки започна да тълкува постулатите по своему и още по-здраво се счепкаха.
– Не, не! – размаха ръце Мазукта. – Аз ще им дам множество вярвания, за всеки вкус, и нека всеки избере вяра за себе си.
Сега, разделени от различни религии капките се отдалечиха още повече една от друга. Някои се наляха в кървавочервено и поведоха кръстоносни походи срещу друговерците, ловейки ги и изпарявайки ги на огньове.
– Не, и така не става, – въздъхна Шамбамбукли, когато  убитите, изпарени капки се върнаха с дъжда. – Да им дадем обща култура?
– Дай им.
С културата се случи същото, което и с религията. Всеки си взе това, което му харесва, отхвърляйки останалото.
– Дали да не ги поведем по различни пътища на развитие? – предложи Мазукта. – Противоположностите се привличат, те ще започнат да се вглеждат една в друга, ще се заинтересуват, ще намерят полезното за себе си, културите ще се смесят ... Две основни култури се сблъскаха и прекараха хиляда години в безконечна, безполезна война.
– Да им дадем общ враг?
Но и общият враг не обедини капките – макар много да се сплотиха, непрекъснато се намираха малки, смрадливи групички, които нападаха своите откъм тила, завоювайки по този начин най-лесната победа. Когато  общите врагове станаха много, групи капки започнаха да се мятат насам-натам, сключвайки и нарушавайки договори ту с едната, ту с другата страна, обединявайки се и разпадайки се,  ловейки моментната изгода.
– И как, Деструкторът да ги вземе, да ги съберем заедно?! – не издържа накрая Шамбамбукли.
– Идея си нямам ... –  сви рамене Мазукта и хлопна капака на сандъчето. – Тази игра, струва ми се, досега никой никога не е печелил.

из "Игрите на демиурзите" на П. Бормор

Публикувано от

Теле на леда

Теленцето скачало в захлас и се научило да прави кръгчета и пируети. Като дошла зимата, го пуснали с другия добитък на леда на водопой. Всички крави внимателно се приближили до коритото, само теленцето се втурнало върху леда, подвило опашка, свило уши и започнало да се върти. Но още на първия кръг кракът му се подхлъзнал и си ударило главата в леда.
Разплакало се теленцето:
– Горкото аз! До колене скачах в сламата и не паднах, а тук на равното се подхлъзнах.
Старата крава му казала:
– Ако не беше теле, щеше да знаеш, че там, където лесно се скача, е трудно да се задържиш.

Л.Н.Толстой, "Приказки и басни"

Публикувано от

На софрата (народни поверия)

Чистех компютъра и си намерих вътре тая книжчица – "Храната сакрална и профанна", т.1 - издание е на етнографския институт към ЕК"Етър". Не помня защо точно съм я свалила, най-вероятно защото винаги ми е било много интересно какво са яли старите българи. Уникална е – пълна с интересни статии за различни региони на България и автентични рецепти от тях. Ако проявявате интерес, можете да я потърсите в сайта им. На мен ми се прищя да споделя поверията за хляба и трапезата, има някои, които не бях чела/чувала.

Пред хляб и трапеза не се псува, не се говорят мръсни и неприлични думи, не се сквернослови.
Пред хляб и трапеза не се кълне и проклина, не се вика и кара. Пред хляб и трапеза не се лъже.
Пред хляб и трапеза не се сяда неприлично (разкрачено, разкиркетено), не се кръстосват крака, не се ляга и яде лежешком, не се протяга, не се пърди.
Не се пресяга и подава над хляб и трапеза.
Не се ляга за сън докато другите ядат, защото никой не е по-голям от хляба.
Върху софра не се сяда.
Върху софра не се чука с пръст, защото под нея се крие (стои) дявола и ще го повикаш; ще дойде.
Софра не се прескача, защото е голям грях.
Празна софра не бива да остава, че плаче, кълне, вещае кавга и сиромашия в дома. Затова веднага на нея се слагат хляб и сол и после се нареждат другите манджи.
Когато се слага трапезата за ядене, не се слага върху нея празна паница, че ще се изпразни хамбарът.
Не се слагат повече лъжици отколкото са хората в къщата, че ще ти дойде неканен гостенин.
Лъжица не се слага с опакото нагоре, че е на сиромашия и глад. Не се започва ядене на хляб преди да се прекръстиш.
Не се пее пред софрата и когато ядеш на нея, че ще се ожениш за циганин (циганка); ще се ожениш за пияница.
Когато се яде хляб на трапезата, не се говори. Който говори, яде костите на умрелите.
Хляб не се обръща и не се оставя да стои с опакото нагоре и горната кора надолу, че ще бие градушка и ще изяде хляба на хората. Обърнат хляб не се реже и чупи.
Не се посяга към хляба преди да се каже (прочете) молитва.
Неумит, с мръсна ръка не се посяга към хляба и не се сяда на трапезата, че е голям грях и лошо за човека и къщата; на сиромашия е. С мръсни (немити) ръце не се пипа и яде хляб.
Дори да са чисти, преди сядане на трапезата, ръцете трябва да се измият.
Не се излиза с неомити ръце след ядене, че ще изнесеш (ще излезе) хляба от къщата.
Хляб не се реже с нож, защото има душа.
Хляб не се чупи с нокти (не се забиват нокти в хляба), че няма да има берекет в къщата.
Току що изваден от пеща хляб не се яде веднага, а се завива с месал да постои малко, за да обиколи нивата.
Отчупената страна на хляба не трябва да сочи навън, че ще излезе човек от къщата.
Хляб не се реже и чупи от две страни, защото ще повикаш дявола; ще дойде дяволът.
Трохи не трябва да падат на земята под масата, че под софрата стои дяволът и се храни с тях и ще стане много силен.
Трохи и хляб не се тъпчат по земята, че Господ ще си го вземе на небето.
Трохи и хляб не се хвърлят и горят в огъня, че ще гори житото (хляба) на нивата, на онзи свят ще ги вадиш с голи ръце от огъня.
Трохи и хляб не се метат към вратата, че ще се измете (излезе) берекета (хляба) от къщата.
Хляб не се изхвърля.
В постелята не се яде и върху трохи не се спи, че ще сънуват лоши сънища и ще се сбъднат, ще сънуваш змии.
Не се яде хляб и не се сяда на трапеза, когато по небето се святка и гърми. Тогава змейовете се бият с халите и може да се тресне върху хората.
Залък или парче хляб не се оставя, че ще те остави либето или пък ще те надвие (надбори, завали) циганчето.
Мома, когато яде хляб, не трябва да прави много трохи, защото ще се ожени за вдовец с много деца.
Не се взема парче хляб в ръка, ако имаш залък в устата, защото човек от къщата, който е навън, ще гладува.
Не се чупи хляб от парчето на хранещият се до тебе, защото ще се скарате (Банат).
Хляб не се чупи само с една ръка.
Не трябва да се взема втора вилица ако държиш друга връка, защото ще се ожениш втори път.
Не се хвърля последния къшей хляб, защото си изхвърляш късмета.
Хляб през прозорец, през плет и през праг не се подават, все едно, че го хвърляш на куче, няма да ти се намери (да имаш) на оня свят.
Деца не трябва да си играят с хляб и тесто.
На децата не се дава да ядат хлаб, когато ги пускат от училище, защото ще забравят какво са учили през деня.
Грехота е да се откаже хляб на чужд човек, гост или просяк.
От сложена софра не се дава хляб на просяк, че ще се свърши хлябът в къщата.
Когато се яде хляб, от софрата не се дава на куче или на котка, че ще иде хлябът след тях; ще свърши хлябът в къщата.
Намерен хляб не се изхвърля и подминава, а се целува и се дава на животните.
Хляб не се мирише.
Не се яде хляб когато залязва слънцето (когато се мръква), защото тогава ядат просяците и който яде тогава, ще стане просяк; на сиромашия е.
Не се яде хляб, от който са яли мишки (наяден), защото ще ти се изприщят устата.
Никой не сяда на софрата преди да дойде и да седне първо стопанинът.
Не се става от софрата, докато не се наядеш, защото празно място край нея не бива остава. Стане ли се веднъж, не се повтаря да седнеш.
Не се сяда далече от трапезата и хляба, защото дяволът стои между вас. Ако мома е седнала далече, ще се омъжи надалече. Ако е момък, ще вземе за жена другоселска мома.
Не се сяда на кюше (на ъгъл) на трапезата (на масата), че няма да се ожениш; ще те искат от две места.
Не се яде хляб с лявата ръка, защото храниш дявола.
Не трябва да се оставя недоядено парче хляб (залък), защото си оставяш късмета.
Не се става от софрата със залък в устата, защото се изнася хляба и късмета от къщата.
Когато се вдига софрата винаги се оставя по едно къшейче (парченце) хляб на нея, за да не свършва хлябът на масата. Това парченце се дава после на кучето.
Щом се нахранят всички трапезата не се оставя нераздигната, защото на нея се настанява дяволът. Раздига се веднага.
В къщата не се оставя празна трапеза, защото ще се раждат деца без късмет; ще ги гони глад през целия им живот.
Щом се стане от трапезата, не се излиза навън с немити ръце. Не се краде квас за хляб (мая), защото нещастие ще сполети къщата.
Квас в неделя не се докосва.
Квас не се дава на заем, защото хлябът ще тръгне след него, ще излезе от къщата, на глад е.
Квасът не трябва да преспива в къщата с мъртвец. Веднага се подменя.
Хляб не се замесва (меси) с лявата ръка, че не е на хубаво.
Когато жена ще меси хляб и сее брашното през ситото, не трябва да ů се тресат полите (Врачанско).
От първото замесено тесто след погребение квас не се оставя.
До 40 ден след погребение не се меси хляб с квас, защото както се разширява (бухва) тестото, така ще се разпъва душата на умрелия.
Жена, когато ще меси хляб, не бива да се събира с мъж срещу деня и през деня. И той не трябва да я закача, когато меси. Ако това стане, жената става, изтръсква брашното от нощвите, измива се, преоблича се с други дрехи и слага ново брашно да меси. Когато жена меси хляб, през този ден не коли животно. Когато жената е нечиста (в мензис), не пресява брашно и не меси хляб. Лошо е за брашното, ще червяса, а хлябът не втасва. Такава жена не влиза и в хармана при вършитба, защото е лошо и за житото. Не меси и пече особено обредни хлябове. При сеитба не пипа семето за посев.
Бременна и лехуса (родилка до 40 дни) не месят хляб.
В неделя хляб не се меси.
В събота не се меси хляб за ядене, защото е мъртвешки ден. Месят се само хлябове за умряло.
Не се кълне земята и нивата, защото дават хляба.

Ангел Гоев,  "Хлябът и трапезата като табу"

Публикувано от

На по дваж, куме, на по дваж!



Утшел калтата на госте на кумеца. Кумицата дунела на софръта паница маслини. Калтата почнал да яде като лопнувал пуцала (по цяла) маслина на аннъж (наведнъж). Кумицата му рекала:
- На пу дваж, калтата, на пу дваж (на два пъти).
Калтата ни дочул хубаво и почнал да лопнува пу двя маслини на аннъж. Тугав кумицата му рекала:
- Ха кат удавь, калтата, кат удавь (като преди).

 
Д.Шишманов, "Необикновената история на малоазийските българи" 

Защото си мислех, че кого и да прикумичиш в тая държава, после пишман ставаш, че си сложил маслините на масата. Всичките глухи, да му се не види! :)

Публикувано от