Пижо и Пенда

Когато нищо не ме ползва, се налага сама да си съчинявам. :)

Старата знахарка Марта живееше високо в планината. Далече беше от селото, но като наблизо нямаше друга толкова веща жена, хората биеха пътя до къщата и - кога за съвет, кога за лек. Скоро не беше идвал никой. През дългата зима високи преспи сняг бяха затрупали планинските пътеки. Но от няколко дни ярко слънчице топлеше земята, а капчукът се надпяваше безспир с птиците. Под стопения сняг се подадоха първите плахи стръкчета зелена трева.
- Ще тръгнат скоро овчарите, - говореше си сама бабата, докато шеташе покрай печката. - Е-ех, зажадня ми душата за човешка реч!
Сякаш в отговор на думите и, през прозореца се чуха далечни звънчета.
- Бре! - засмя се Марта. - Че аз съм била истинска магьосница!
И се подаде навън да види какво става.
По баира тичаха две изтървани кози (проклето животно е козата!), а след тях се носеха запъхтени две невръстни дечица. Козите стигнаха до къщата първи и сякаш се хилеха. Те не се хилеха наистина, въпреки че ако знаеха какво е това, сигурно биха го направили. Просто всички кози изглеждат така. Бабата улови немирниците за герданите, прихвана ги с една ръка, а с другата заслони очи, да види кои са децата.
- Пижо, Пенда! - извика радостно тя. - Не съм чакала най-напред вас да видя напролет!
Децата накрая изкатериха стръмния баир, като се държаха за гърдичките и едва си поемаха въздух. Когато застанаха пред старата знахарка и тя можа да ги огледа по-добре, смръщи вежди:
- Лелее, какви сте!
Децата не само не бяха пораснали, откакто го беше виждала последно наесен, ами бяха изпосталели, мръсни и чорлави. Като отмести поглед към козите, видя, че и те не изглеждаха добре гледани и със сплъстена козина.
- Майка ви да не е спала цяла зима, че сте такива - и вие, и добитъка? - затюхка се старицата.
Децата се присвиха от неудобство.
- Мама е болна, бабо Марто! - насълзиха се очите на момиченцето. - Като легна през зимата, така и не се вдигна от постелята. Едва душа носи! Тате, като е вкъщи, само въздиша тежко и все гледа да хване към кръчмата. Та вместо те да гледат нас, ние гледахме тях, колкото можем и както мама ни наръча, откакто е болна. И тая сутрин това ни рече: "Изкарайте козите към планината да щипнат зелена тревица и идете при баба си Марта, ако може да ви даде лек за мене". Затова сме дошли, - завърши то и по мръсните бузки на децата се затъркаляха едри сълзи.
Сърцето на старата жена се сви от жалост и тя протегна ръка да ги погали по главиците. После внимателно я дръпна - в косичките на децата играеха на гоненица едри въшки.
- Няма да се кахърите, бабините! - успокои ги знахарката. - Баба ви Марта ей-сегичка всичко ще оправи! Но най-напред ще ви нагостя. Една кокошчица ще ви заколя, че вие сте първите ми пролетни гостенчета. Пък и я, какви сте изпосталяли! Хайде, дръжте козите, а аз да се хващам на работа!
Децата плахо се усмихнаха и хванаха козите, а бабата влезе в двора. Както обеща на гостенчетата, бързо метна една кокошка на дръвника. Като я закла, внимателно събра кръвта в една съдинка. Изнесе от къщата вряла вода и попари кокошката, за да и се скубе по-лесно перушината. Даде на Пенда да я скубе, а тя се прибра вътре със съдинката с кръвта от кокошката. Сложи я на масата и сипа вътре от едно бурканче на полицата сушени пиявици, да не се съсирва. После извади една бохча с чиста бяла вълна и измайстори четири чифта пискюли. Топна единия пискюл от всеки чифт в съдинката с кръвта. После усука нишки и ги свърза по два. Когато всички бяха готови, изнесе ги навън и ги окачи на голите клони на едно дърво да позавехнат. Като свърши тая работа, взе оскубаната кокошка от момиченцето и пак влезе в къщата, за да изчисти вътрешностите и да я сложи да се пече. Сетне отново излезе на двора. Смъкна пискюлите от дървото и рече на децата:
- Я елате сега, бабините, баба ви Марта да ви закичи за пролетта, че да сте цяла година бели и румени като тия пискюлчета, дето ви вързах. Хайде, и на козичките ще сложим, да не се сърдят.
Така ги залъгваше тя с приказки, докато връзваше бялата и червена вълна на вратлетата им, ала друго имаше на ума. Знаеше, че малките кръвопийци - и въшките на децата, и бълхите на козите, ще идат първо на червения пискюл да се насмучат, после ще търсят беличко, чистичко, че да се скрият.
- Хайде сега, да ида да нагледам кокошката и да приготвя цера за майка ви.
Скоро и гощавката, и лекарството бяха готови. Бабата покани гостенчетата на трапезата. След дългата, гладна зима децата ядяха, та им пукаха ушите. Като се нахраниха добре, Марта тръгна да ги изпровожда. Къси бяха още дните, а до селото ги чакаше доста път. Даде им напътствия за цера на майка им и накрая една последна заръка:
- Бабините, да ме чуете и да запомните добре: довечера да свалите герданчетата, дето ви направих - и вашите, и на козичките - и да ги хвърлите в огъня. Утре, да даде дядо Боже пак да пече топло слънчице, пак елате - баба нови ще ви направи. Обещавате ли?
- Обещаваме, бабо Марто! - зарадваха се децата.
- Хайде сега, вървете със здраве! - изпрати ги старицата. 
Децата и козите хукнаха надолу по баира.
На другия ден, както им беше заръчала, пак дойдоха.
- Бабо Марто, бабо Марто, - зачуруликаха Пижо и Пенда още от вратата, - изгорихме снощи мартеничките в огнището, както ни поръча!
- Кое изгорихте? - изпървом не разбра бабата.
- Герданчетата, дето ни даде. Кръстихме ги на тебе, задето си толкова добра - и ни нахрани, и лекарство за майка ни даде и герданчета ни върза! Като слязохме в село и ни видяха другите деца, всички ни завидяха. Искаха да им дадем да ги поносят, но ние им казахме, че не можем, щото си ни сторила специална заръка. И те казаха, че ще поискат от майките си и на тях да им направят ...
- Бабини, сладки! - стопли се сърцето на старицата. - На мене ги кръстили! Баба ей-сега ще ви направи нови ... мартенички! ... Още по-хубави от предишните, че да ви завижда пак цяло село! Знаете ли какви мартенички ще ви закича днес? Единият пискюл ще вържа като момченце и ще го кръстим Пижо, а другият - като момиченце - Пенда. Заедно ще са мартеничка, както сте ги кръстили. Така ще е хем на мене, хем на вас!
Лицата на децата грейнаха от радост, а бабата бързо се хвана на работа. Скоро "Пижо и Пенда" увиснаха на вратлетата на Пижо и Пенда. Козите получиха обикновени пискюли, защото ... те не бяха Пижо и Пенда.
Така идваха децата няколко дни подред и бабата им правеше нови мартенички. След една седмица, като дойдоха пак, баба Марта не можа да ги познае - къпани, изпрани, сресани - лъщяха като нови парички. Майка им най-накрая се беше дигнала от постелята. А на добрата баба Марта беше пратила дар - един топ тънко тъкано платно.
Оттогава всяка пролет Пижо и Пенда започнали да си връзват мартенички за здраве и като спомен за добрината на баба Марта. И всички останали деца от селото, няма да останат по назад, я! После децата от съседните села. А след време и децата на децата ...
Така българите си връзват мартеници до ден-днешен.

Gloxy-Floxy

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Кога се женят мъжете?

Попитали Настрадин Ходжа:
- На колко години беше, като се ожени за пръв път?
- Не помня точно, - отвърнал той, - но при всички случаи още не си бях събрал акъла!

Те май всички така твърдят, а тези, дето чакат да са сигурни, че са пораснали, цял живот сами си перат чорапите. :D

Публикувано от

Защо жили копривата

:) След като разкрихме тайната, как жили копривата, се сетих, че май не съм ви разказвала легендата, защо жили.
Това, всъщност, е сръбска народна песен, чийто оригинален текст не съм чела, само сюжета, преразказан в проза в разни славяноведски, етноботанически и етнолингвистични книги.
И съжалявам, че днес само злобни приказки разказвам, случайно се получи! Утре ще гледам да се поправя някак. :)

Живял някога момък на име Павел. Той имал по-малка сестра. Двамата отрано останали самички и им се наложило да се грижат един за друг. Затова много се обичали. Павел не давал косъм да падне от главата на сестра му.
Дошъл ден, в който решил да се задоми и довел вкъщи млада невеста. Жена му, като видяла колко обича сестра си и как се грижи за нея, намразила момичето до дъното на душата си. Започнала да злостори и да набеждава за всичко сестрата на Павел, та дано мъжът и я намрази, но той за всичко казвал, че е дребна работа и все така мило и любвеобилно се държал със сестра си. Жената се разкъсвала от яд и един ден убила врания кон на мъжа си, който бил неговата гордост. Отново набедила сестра му, като се надявала това вече да го разтърси. Но той само махнал с ръка и казал:
- Стока е това, да не е човек, я!
Тогава жената обезумяла от ярост и убила собственото си, новородено дете, а окървавения нож скрила в дрехите на сестрата на мъжа си. Когато го намерили, се нахвърлила бясно върху мъжа си с обвинения:
- Досега всичко и прощаваше, видя ли докъде се стигна!
И настояла виновницата да бъде вързана за опашката на кон, който да пришпорят през полето, и така да намери смъртта си. Този път мъжът и нямало какво да стори и наказанието било изпълнено.
В полето, там, където капала кръвта на невинното момиче, поникнали смил и босилек, а където паднало тялото му, църква се вдигнала.
Злосторницата, обаче, след като свършила черното си дело, вместо да намери покой, легнала на легло. Девет години боледувала. Когато усетила, че идва края и, накарала мъжа си да я заведе на църква. След като се изповядала вътре, признала греха си и пред мъжа си и че тя заслужава наказанието, което поискала за невинната му сестра. Вързали и нея за опашката на коня. В полето, там, където капала кръвта и, поникнали тръни и коприва, а там, където паднало тялото и, се разляло езеро.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!


Публикувано от

Змията и пеперудата

Веднъж една змия се захванала да преследва пеперуда. Пълзяла след нея ден и нощ. Страхът дал сила на пеперудата и тя не спирала да лети. Но змията не се отказвала да я следва. На третия ден обезсилената пеперуда се предала. Кацнала на едно цвете и се обърнала към преследвачката си:
- Преди да ме убиеш, мога ли да ти задам три въпроса?
- Не ми е привично да предоставям такива възможности на жертвите си, но по изключение ще изпълня предсмъртното ти желание - питай!
- Ти храниш ли се с пеперуди?
- Не.
- Сторила ли съм ти нещо лошо?
- Не.
- Тогава защо искаш да ме убиеш?
- Защото ненавиждам да гледам как пърхаш!!!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Селянинът в нужда

Нощно време в къщата на едного селянина влезли хайдути. Обходили горе-долу стаите, па се вмъкнали най-подире и в килера и там по ракли, по пезули - вред, претършували всичко и все, що намерили като нанизец, парици, всичко му опленили и задигнали безсовестно. У хайдутин совест има ли?
И тъй горкият селянин легнал си вечерта имотничък колко-годе, а станал сутринта и няма нищичко, с трън да завъртиш из къщата му, не останало какво да закачиш. Да не дава господ на никого брата така да легне и онака да стане. Плаче сиромахът селянин, тъжи, въздиша, изкайва се на роднини и комшии и ги питал дали не могат в тази му нужда барем да му помогнат с нещичко как и да е. Тогаз кумове и сватове, роднини и комшии се събрали и с голямо присърце взели да го учат на ум.
- Още веднъж - казал кумът му - не ти трябва никому да казваш какво имаш и какво нямаш.
А други един комшия му казувал:
- Занапред не си дръж парите нито в ракли, нито в килери, щото имаш, да ти е под главата или по-добре рови го в земята, там да гние, че да ти го не вземат люцките.
Един пък от сватовете му такъв ум му давал:
- Ти, свато, да видиш куче да си вземеш; къща без куче не може. Да ти дам аз едно куче от моите, знаеш какъв сой са те? Хайдути не, ами дявол не припуща. Аз ти не ща нищо, за хатър ти го давам.
Тъй четвърти, пети, един това, други онова му разправяли и го учели на ум с голи думи, а не се намерил ни един да му помогне с нещо, което да хване място.

Петко Р. Славейков

Публикувано от

Соломонов съд (оригиналната библейска история)

Идеята, както казах наобяд, е по-скоро в албума с картини, който вече е готов. Самата история едва ли има някой да не я е чел, но и Библията не е лошо да се препрочита понякога. :) Целият албум можете да видите тук.

Peter Paul Rubens, "The Judgement of Solomon", ~1617
3:5 А в Гаваон Господ се яви на Соломона на сън през нощта; и рече Бог: Искай какво да ти дам.


3:6 А Соломон каза: Ти показа голяма милост към слугата Си баща ми Давида, понеже той ходи пред Тебе във вярност, в правда и в сърдечна правота с Тебе; и Ти си запазил за него тая голяма милост, че си му дал син да седи на престола му, както е днес.


3:7 И сега, Господи Боже мой, Ти си направил слугата Си цар вместо баща ми Давида; а аз съм малко момче; не зная как да се обхождам {Еврейски: Да излизам и да влизам.}.


3:8 И слугата Ти е всред Твоите люде които Ти си избрал, люде много, които поради множеството си не могат да се изброят, нито да се пресметнат.


3:9 Дай, прочее, на слугата Си разумно сърце, за да съди людете Ти, за да различава между добро и зло; защото кой може да съди тоя Твой голям народ;


3:10 И тия думи бяха угодни Господу, понеже Соломон поиска това нещо.


3:11 И Бог му каза: Понеже ти поиска това нещо, и не поиска за себе си дълъг живот, нито поиска за себе си богатство, нито поиска смъртта на неприятелите си, но поиска за себе си разум за да разбираш правосъдие,


3:12 ето, сторих според както си казал; ето, дадох ти мъдро и разумно сърце, така щото преди тебе не е имало подобен на тебе, нито подир тебе ще се издигне подобен на тебе.


3:13 А при това ти дадох каквото не си поискал - и богатство и слава, така щото между царете не ще има подобен на тебе през всичките ти дни.


3:14 И ако ходиш в Моите пътища, и пазиш повеленията Ми и заповедите Ми, както ходи баща ти Давид, тогава ще продължа дните ти.


3:15 И събуди се Соломон; и, ето, бе сън. След това, дойде в Ерусалим и като застана пред ковчега на Господния завет, пожертвува всеизгаряния и принесе примирителни приноси; направи и угощение на всичките си слуги.


3:16 Тогава дойдоха при царя две блудници та застанаха пред него.


3:17 И едната жена рече: О, господарю мой! аз и тая жена живеем в една къща; и аз родих като живеех с нея в къщата.


3:18 И на третия ден, откак родих аз, роди и тая жена; и ние бяхме сами заедно, нямаше външен човек с нас в къщата, само ние двете бяхме в къщата.


3:19 И през нощта умрял синът на тая жена, понеже го налегнала.


3:20 А тя, като станала посред нощ, взела сина ми от при мене, когато слугинята ти спеше, та го турила на своята пазуха, а своя мъртъв син турила на моята пазуха.


3:21 И в зори като станах, за да накърмя сина си, ето, той бе мъртъв; но на утринта, като го разгледах, ето, не бе моят син, когото бях родила.


3:22 А другата жена рече: Не, но живият е моят син, и мъртвият е твоят син. А тая рече: Не, но мъртвият е твоят син, а живият е моят син. Така говориха пред царя.


3:23 Тогава царят рече: Едната казва: Тоя живият е моят син, а мъртвият е твоят син; а другата казва: Не, но мъртвият е твоят син, а живият е моят син.


3:24 И царят рече: Донесете ми нож. И донесоха нож пред царя.


3:25 И царят рече: Разделете на две живото дете, и дайте половината на едната и половината на другата.


3:26 Тогава оная жена, чието беше живото дете, говори на царя (защото сърцето й я заболя за сина й), казвайки: О господарю мой! дай й живото дете, и недей го убива. А другата рече: Нито мое да е, нито твое; разделете го.


3:27 Тогава царят в отговор рече: Дайте на тая живото дете, и недейте го убива; тя е майка му.


3:28 И целият Израил чу за съда който царят отсъди; и бояха се от царя, защото видяха, че Божия мъдрост имаше в него, за да раздава правосъдие.

из "Трета книга на царете"

Публикувано от

Соломонов съд

Имам намерение да кача албум с картини на страницата във Фейсбук  по сюжета за соломоновия съд и докато търсех да прикача оригиналната библейска история, попаднах на тоя прекрасен разказ на Чудомир в Читанката. Та, картините малко по-късно. 

Полският пъдар докара в общината един подплашен хлапак, натоварен с цял наръч млади, крехки лозови издънки.
Кметът, който по това време се мъчеше да улови една голяма муха на прозореца, ги забеляза, почука и даде знак да го заведат при него. Пъдарят хвана хлапето за зачервеното ухо и го повлече нагоре по стълбите.
— Какво има? Какво е станало?
— Ето го! Виж го, господин кмете, гроздобер правил, келешът му с келеш!
— Чие е това момче?
— Плашоково май че е. На Таня Мильов Плашоков, брашнаря, дето дюкянът му е до Мерджановия хан. Отзарана още го забелязах от могилата, че щъка из тяхната нива до Бялата чешма, и си рекох: за пакост е дошло, копелето му с копеле, ама де да видим! Щура се насам-натам, катери се по дърветата, хвърля камъни по птичетата, по едно време, като се намъкна в даскал Костадиновото лозе и почна да чесне филизи от хасмите. Откърши един, сдъвче му върха, захвърли го, отчесне друг, отхапе го и пак същото. Рипнах аз тогава, затекох се, ама дорде мина дола, дордето го дебна из нивите, то цял наръч накъсало. Натупах го аз, както му се следва, натоварих го с младоците, прекарах го през сред чаршията, за да го види мало и голямо, ама пакостта си е пакост и трябва да се заплати!
— Добре, добре! Остави окършените стъбла тама, зад вратата, заключи в зимника момчето и иди кажи на баща му да дойде веднага. Да видим от тоя стрижимух какво можем да изкараме.
Пъдарят струпа издънките на пода, пипна хлапето отново за ухото и го повлече навън.
Не се мина половин час, и Таньо Плашокът, напудрен от горе до долу с брашно, се представи в канцеларията:
— Добър ден, господин кмете!
— Дал ти господ добро, бай Танко! Добре дошъл!
— Викали сте ме нещо.
— Виках те, бай Танко, виках те. За съвет ми трябваш.
— Ами че ако нещо такоа… Ако мога да услужа… Ний сме хора прости, както знаеш, такоа, ама…
— Една пакост е извършена в лозята тази сутрин. Хлапе някакво мърсувало из тях и изпочупило младите филизи, та ти, като стар и опитен лозар, ще видиш и ще прецениш най-добре като каква глоба да му наложим.
— Тц-тц-тц! Я гледай, я гледай! Филизи, казваш, а? Младоци още на цвят, значи. Калпав свят, брей! Хайдути хора, веричката им проклета! Че нямат ли бащи тия копелтии бе, брате, майки нямат ли да се грижат за тях и да ги възпитават!
— Имат ли, нямат ли, после ще видим, а сега ето ти там зад вратата са, до стълбата. Прегледай ги, прецени колко пакост е сторена, за да видим какво да правим след това.
Плашокът отиде зад вратата, приклекна и почна да разглежда внимателно и сериозно като вещо лице изпочупените стъбла. Премята ги, прехвърля ги, брои цветовете и едва набелязаните гроздове по тях, псува, руга, пъшка.
— Ама точно ще прецениш и честно! По съвест.
— Честно бе, господин кмете, по съвест, разбира се, може ли? Такъв ли човек съм аз? Не ща нито единият да пострада, нито другият. То, разбира се, на везни не може да се премери, но все пак, горе-долу, ако съм аз, най-малко двеста лева глоба ще им лепна на тия кератии, дето не могат да си командват фамилиите, а ги пущат из хорските имоти.
— Не са ли множко?
— Хич не са много даже. Лозе е то, не е шега работа. Оране, копане, заравяне, отравяне, връзване, развързване, колове, огради, рязане, пръскане — масрафи са това. И триста лева са малко даже, но понеже е за пръв път, нека се опарят, та да си отварят зъркелите занапред. Какви са тези разфайлъци! Ред и законност трябва да има!
— Добре, добре! Тогава… тогава, бай Танко, щом е така, брой двеста лева тука, а аз ще кажа на бирника да ти издаде разписка.
Бай Таньо Плашокът остана зяпнал и не можа даже да преглътне.
— Хайде, хайде, брой парите, че други ме чакат. Тази работа е свършена от твоето момче, да ти е живо и здраво. Отзарана го хванал пъдарят, като ги кърши из даскаловото лозе до вашата нива, и го докара. Долу в зимника е затворено. Плащай, та да го освободя, да не ставате за смях пред хората, и други път отваряй си очите къде ходи и какво прави, че глобата ще е двойна.
Бай Таньо, понеже небцето му беше съвсем засъхнало, пак нищо не можа да каже. Дигна само отчаяно ръце нагоре, пусна ги след това като отсечени върху бедрата си и потъна в облак брашнен прах, който излезе из потурите му. После извади бавно дългата си кожена кесия и почна левче по левче да отброява глобата.

Чудомир


Публикувано от

Съвестта и достойнството


Публикувано от

Нечакани гости

Малко драматично, но ... може и да е вярно. :)

Чукане по вратата ...
- Кой е?
- Това съм аз, Любовта ...
- Но аз не съм те викал! Върви си!
- Нима не си ме очаквал?
- Не сега. Току-що се нанесох тук. Трябва да се устроя, да си намеря място в живота, да разбера какво искам и ...
- Но ти може утре да умреш!
- Никой не знае кога ще умре! Чувствам се нормално и въобще не се каня да умирам.
- Тогава ще умра аз!
- Що за глупости?! Ти не можеш да умреш - ти си чувство, понятие, дилема. Идваш и си отиваш, когато ти хрумне, но не можеш да умреш! Така че - върви си! Ела после!
- Прощавай!
По-късно. Чукане по вратата ...
- Кой пак е там, а?!
- Стягай се, дойдох за теб!
- Кой, по дяволите?
- Смъртта, твоето време дойде.
- Но как, аз съм още млад и ...
- Без любов вече си мъртъв!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Сивата звездичка

- И така, - започна татко Пжик - тази приказка се нарича "Сивата звездичка" и от името и по никакъв начин не можеш да се досетиш за кого се разказва в нея. Затова слушай внимателно и не ме прекъсвай. Всички въпроси после.
- А нима има сиви звездички? - попита Ежчето.
- Ако ме прекъснеш още веднъж, няма да разказвам, -  отвърна Пжик, но като забеляза, че синчето му се кани да се разплаче, омекна: - Всъщност, такива няма, макар че, според мен, това е странно, та сивият цвят е най-красивият. Но една Сива Звездичка все пак имало.
И така, имало една жаба, неугледна такава, некрасива, в добавка - от нея дъхало на чесън и вместо бодли имала - можеш ли да си представиш! - брадавици. Бърр!
За щастие, тя не знаела нито че е толкова некрасива, нито че е жаба. Първо, защото била съвсем мъничка и въобще малко знаела и второ, защото никой не я наричал така. Тя живеела в градината, където растели Дървета, Храсти и Цветя, а ти трябва да знаеш, че Дърветата, Храстите и Цветята разговарят само с тези, които много, много обичат. А ти не наричаш този, когото много обичаш, жаба, нали?
Ежчето засумтя в знак на съгласие.
- И така, Дърветата, Храстите и Цветята много обичали жабата и затова я наричали с най-ласкави имена. Особено Цветята.
- А защо я обичали толкова много? - тихичко попита Ежчето.
Татко се нацупи и Ежчето се сви.
- Ако помълчиш, скоро ще разбереш, - строго каза Пжик. Той продължи: - Когато жабата се появила в градината, Цветята я попитали как се казва и когато отвърнала, че не знае, много се зарадвали.
"Колко хубаво! - казали Теменужките, които първи я видели. - Тогава ние сами ще ти измислим име! Ако искаш, ние ще те наричаме ... ще те наричаме Теменужка?"
"По-добре Маргарита, - казали Маргаритките. - Това име е много по-красиво!"
Тук се намесили Розите - те предложили да я нарекат Красавица; Камбанките поискали да я нарекат Дин-Дан, защото това било единственото, което можели да казват, а цветето, наречено "Кавалер и Дама", предложило да я кръстят "Дамичка-Маничка".
Ежчето подсвирнало и театрално се търкулнало в скута на баща си, но таралежът не се разсърдил, защото то подсвирнало навреме и спокойно продължил:
- Спорът нямало да има край, ако не били Астрите. И ако не бил Ученият Скорец.
"Нека тя се нарича Астра", - казали Астрите.
"Или, още по-добре, Звездичка, - казал Ученият Скорец. - Това значи същото като Астра, само че звучи далеч по-разбираемо. При това, тя наистина напомня на звездичка. Вижте, колко са лъчисти очите и! А тъй като е сива, можете да я наричате Сивата Звездичка. Така няма да има никакви бърканици! Ясно е, нали?"
И всички се съгласили с Учения Скорец, защото той бил много умен, можел да казва няколко истински човешки думи и да свири почти до края музикално произведение, което се нарича, струва ми се ... "Пжик-Пижик" или нещо подобно. Затова хората му построили на тополата къщичка.
Оттогава всички започнали да наричат жабата Сивата Звездичка. Всички, освен Камбанките, които продължили по предишному да я наричат Дин-Дан, но това било единственото, което можели да казват.
"Няма що, "звездичка", - изсъскал дебелият, стар Плужек. Той пълзял по розовия храст към нежните, млади листенца. - Хубава "звездичка"! Та това е най-обикновена сива ..."
Той искал да каже "жаба", но не успял, защото в този миг Сивата Звездичка го погледнала с лъчистите си очи и Плужекът изчезнал.
"Благодаря ти, мила Звездичке, - казала Розата, побледняла от страх. - Ти ме спаси от страшен враг!"
А ти трябва да знаеш, - поясни Пжик, - че Цветятата, Дърветата и Храстите, макар да не правят никому зло - напротив, само едно добро! - също имат врагове. Те са много! Хубаво е, че тези врагове са доста вкусни!
- Значи Звездичката изяла този тлъст, стар Плужек? - попита Ежчето, облизвайки се.
- По-скоро да - отвърна Пжик. - В интерес на истината, не мога да се закълна. Защото никой не видял Звездичката да яде Плужеци, Лакоми Бръмбари и Вредни Гъсеници. Но всички врагове на Цветята изчезвали, само като Сивата Звездичка ги погледнела с лъчистите си очи. Изчезвали завинаги. И откакто Сивата Звездичка се заселила в градината, Дърветата, Храстите и Цветята заживели много по-добре. Особено Цветята. Защото Дърветата и Храстите защитавали от враговете им Птиците, а Цветята нямало кой да защити - за Птиците те били твърде нисички.
Ето защо Цветята така обикнали Сивата Звездичка. Те разцъфвали от радост всяка сутрин, когато тя пристигала в градината. И се чувало само: "Звездичке, при нас!", "Не, първо при нас! При нас ..."
Цветята и говорели най-ласкави думи, хвалели я по всякакъв начин, а Сивата Звездичка мълчала - тя била много, много скромна - и само очите и така сияели.
Една Сврака, която обичала да подслушва човешки разговори, веднъж даже попитала, наистина ли в главата и е скрит скъпоценен камък и затова очите и сияят така.
"Не зная - смутено казала Сивата Звездичка. - Според мен, не ..."
"Ама че Сврака! Празнодумка такава! - казал Ученият Скорец. - Не камък, а каша, и не в главата на Звездичката, а в твоята! Очите на Сивата Звездичка са лъчисти, защото и е чиста съвестта - тя върши Полезна Работа! Ясно е, нали?"
- Татко, може ли да задам въпрос? - попита Ежчето.
- Всички въпроси после.
- Моля те, татенце, само един!
- Един, добре - така да бъде.
- Татко, а ние полезни ли сме?
- Много, - каза Пжик. - Можеш да не се съмняваш. Слушай, какво станало по-нататък.
И така, аз вече казах, че Цветята знаели, че Сивата Звездичка е добра и полезна. Знаели и Птиците. Знаели и Хората - разбира се, Умните Хора. Само враговете на Цветята не били съгласни с това. "Долна, гадна злобарка!" - съскали те, разбира се, когато Звездичката не била наблизо. "Уродливка! Гадост!" - скърцали Лакомите Бръмбари. "Трябва да се разправим с нея! - пригласяли им Гъсениците. - От нея просто няма живот!"
Разбира се, на тяхното перчене и закани никой не обръщал внимание и затова враговете ставали все по-малко и по-малко, но , за беда, в работата се намесила близката родственица на Гъсениците - Пеперудата Копривница. На вид тя била съвършено безобидна, даже хубавичка, но в действителност - ужасно вредна. Понякога и това се случва.
Да, забравих да ти кажа, че Сивата Звездичка никога не закачала Пеперудите.
- Защо? - попита Ежчето. - Те не са ли вкусни?
- Не затова, глупаче. По-скоро, защото Пеперудите приличат на Цветя, а Звездичката така обичала Цветята! И навярно, тя не знаела, че Пеперуди и Гъсеници, това е едно и също. Гъсениците се превръщат в Пеперуди, а Пеперудите снасят яйца, от които се раждат нови Гъсеници...
И така, хитрата Копривница измислила хитър план - как да погуби Сивата Звездичка.
"Скоро ще ви спася от тази омразна жаба!" - казала тя на сестрите си Гъсеници, приятелите си Бръмбари и Плужеци. И отлетяла от градината.
А когато се върнала, след нея тичало Много Глупаво Момченце. В ръката му имало кепенце, то го размахвало във въздуха и мислело, че а-ха, ей сега ще улови хубавичката Копривница. С кепенце.
А хитрата Копривница се преструвала, че така и ще стане: кацала на Цветята, правела се, че не вижда Много Глупавото Момченце, а след това изведнъж пърхала току под носа му и прелитала на следващата туфа.
И така тя подмамила Много Глупавото Момченце в самия център на градината, на тази пътечка, където седяла Сивата Звездичка и беседвала с Ученият Скорец.
Копривницата веднага била наказана за подлата си постъпка: Ученият Скорец мълниеносно излетял от клона и я уловил с клюна си. Но вече било късно - Много Глупавото Момченце забелязало Сивата Звездичка.
"Жаба, жаба! - закрещяло то с Много Глупав Глас. - У-у-у, колко е противна! Бий жабата! Бий!"
Сивата Звездичка отначало не разбрала, че то говори за нея, защото досега никой не я бил наричал жаба. Тя не се отместила и когато Много Глупавото Момченце замахнало към нея с камък.
"Звездичке, спасявай се!" - с отчаян глас извикал Ученият Скорец, като едва не се задавил с Копривницата.
В същата минута тежък камък тупнал на земята до Сивата Звездичка. За щастие, Много Глупавото Момченце не уцелило и Сивата Звездичка успяла да отскочи встрани. Цветята и Тревата я скрили от очите му. Но Много Глупавото Момченце не се отказвало. То събрало още камъни и ги хвърляло навсякъде, където Цветята и Тревата помръдвали.
"Жаба! Отровна жаба! - крещяло то. - Бий уродливката!"
"Глу-пак! Глу-пак! - креснал му Ученият Скорец. - Що за каша имаш в главата? Та тя е полезна! Ясно ли е?"
Но Много Глупавото Момченце хванало пръчка и се напъхало право в Розовия Храст, където му се сторило, че се скрила Сивата Звездичка.
Розовият Храст го убол с всичка сила с острите си бодли. И Много Глупавото Момченце с рев побягнало от градината.
- Урааа! - викна Ежчето.
- Да, брат, полезно нещо са това бодличките! - продължи таралежът. - Ако Сивата Звездичка имаше бодли, може би нямаше да се стигне дотам, да плаче толкова горчиво в този ден. Но, както знаеш, тя нямала бодли и затова седяла в корените на Розовия Храст и плачела жално, жално.
"Той ме нарече жаба, - ридаела тя, - урод! Човекът каза така, а Хората знаят всичко, всичко! Значи аз съм жаба, жаба!.."
Всички я утешавали както можели. Теменужките и говорели, че тя винаги ще си остане тяхната мила Сива Звездичка; Розите, че красотата не е най-важното в живота (от тяхна страна това не била малка жертва). "Не плачи, Дамичке-Маничке", - повтаряло цветето Кавалер и Дама, а Камбанките шепнели: "Дин-Дан, Дин-Дан" и това също звучало много утешително.
Но Сивата Звездичка плачела така силно, че не чувала утешенията. Така става винаги, когато започнат да те утешават твърде рано. Цветята не знаели това, но пък Ученият Скорец го знаел прекрасно. Той оставил Сивата Звездичка да се наплаче добре и после казал:
"Няма да те утешавам, скъпа. Ще ти кажа само едно: работата не е в името. И, при всички случаи, е без значение какво ще каже за теб някакво Глупаво Момченце, на което в главата е една каша! За всички твои приятели ти беше и ще бъдеш мила Сива Звездичка. Ясно е, струва ми се?!"
И той засвирил музикалното произведение за ... за Пжик- Пижик, за да развесели Сивата Звездичка и да покаже, че разговорът е приключен.
Сивата Звездичка престанала да плаче.
"Ти, разбира се, си прав, Скорче, - казала тя. - Разбира се, работата не е в името ... Но все пак ... все пак аз, моля ви, няма да идвам повече в градината денем, за да ... за да не срещна някой глупав ..."
И оттогава Сивата Звездичка - а не само тя, а и всичките и братя, сестри, деца и внуци идват в градината и вършат своята Полезна Работа само нощем.
Пжик се окашля и каза:
- А сега можеш да задаваш въпроси.
- Колко? - попита Ежчето.
- Три, - отвърна Пжик.
- О! Тогава ... Първият въпрос: а наистина ли Звездичките, тоест жабите, не ядат Пеперуди или това е само в приказката?
- Наистина.
- А като Много Глупавото Момченце каза, че жабите са отровни, това вярно ли е?
- Глупости! Аз, разбира се, не те съветвам да си ги пъхаш в устата, но те съвсем не са отровни.
- Вярно ли?! ... И сега третият въпрос ли е?
- Да, третият беше. Край!
- Как така, край?
- Така, вече го зададе. Попита: " Това третият въпрос ли е?"
- Ама, татенце, ти все се дразниш.
- Их, какъв си умник! Хайде, питай!
- Ох, забравих ... Ах, да ... Къде все пак изчезвали тези лоши врагове?
- Тя, разбира се, ги гълтала. Но го прави толкова бързо с езика си, че никой не може да я проследи и изглежда, че просто изчезват. А сега аз също имам въпрос, пухкавичък мой: не е ли време да спим? Защото ние с теб също сме полезни, трябва да вършим своята Полезна Работа нощем, а сега вече е утро ...

Борис Владимирович Задохер

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Изтъкнат или прославен

Цзъ Чжан попитал:
- Какъв трябва да бъде ученият мъж, който може да се нарече изтъкнат?
- А какво значи "изтъкнат" според теб? - попитал в отговор Конфуций.
- Винаги да бъдеш прославян в страната, винаги да бъдеш прославян в семейството - отвърнал Цзъ Чжан.
Учителят възразил:
- Това е прославен, не изтъкнат. Изтъкнатият е безхитростен и прям, той обича справедливостта, вниква в това, което му говорят хората и изучава израженията на лицата им, опитва се винаги да се постави по-ниско от другите. Той непременно ще бъде изтъкнат в страната и в семейството. Този, когото прославят, привидно проявява човечност, а постъпва въпреки нея и така живее, без да предизвиква съмнения. Ето той ще бъде непременно прославян в страната и прославян в семейството.


Публикувано от

Големият българин (продължение)

продължава оттук
 
Иванчо Чакалчето беше буден българин и, само за да запази хубавата си дъщеря, не искаше да се бунтува. Вардеше я като писано яйце. Затова сега, когато герданът задрънча в ръцете му, той започна да повдига нервно рамене, като да беше шугав, и да се тюхка. При все това той добре разбираше, че у него е по-безопасно за големия българин, отколкото у другите патриоти, които често си имаха разправия с турците.
Събраха се девет души, повечето от които бяха даскали. И тъкмо Апостолът заговори за образуване на революционен комитет, Коста Кривото, който пазеше на двора, потропа на прозореца, после бързо влезе:
- Кръстосват заптиета!
Всички се спогледаха. Иванчо Чакалчето настръхна: "Отиде ми къщицата!... Отиде ми главата! ..."
Левски остана все така спокоен, но като четеше мислите върху Иванчовото чело и като знаеше силата на турците в градчето, реши да бяга.
- Няма накъде, Апостоле ... Освен да останеш тук! - предложи даскал Спас Тумпаров. Ала от киселата гримаса на Иванчо разбра, че тук Апостолът е нежелан гост.
- Я слушайте! - насред стаята застана Коста Кривото - Да бяга в женския метох! Баба Евтимия ще го приеме като син.
- Но нали и там има турци?
- Аз ще ги прогоня!
Всички прихнаха да се смеят. Само Левски остана сериозен. Той виждаше в този сакат човечец истинския българин, който е готов да умре за свободата. И му се довери. Двамата излязоха сами и се намериха в задния двор. Отпред ги обграждаше тъмнина; носеше се песен на щурци. Но това за Левски беше добре дошло.
- Не бива да тръгваме заедно - шепнешком каза Коста. - Премини през двора! Ще излезеш на една крива уличка. Там няма жив човек. Прекосиш ли я, спри на кюшето и чакай там, докато аз дойда!
Левски се беше залепил на оградата, когато от горния край на улицата се понесе гласът на Коста Кривото:
- Дръжте го, бе-е-е!... Ето го, бяга надолу!...
Заптиетата, които сновяха по улицата, се юрнаха шумно надолу.
- Към Искъра-а-а!... Към Искъра-а-а!... - провикна се втори път Коста и затича заедно с настигащите го турци. Но с този куц крак той не можеше да се равнява с разлютените заптии и изостана.
Улицата беше очистена.
Усмихнат, Левски се откъсна от ъгъла и се спусна към Коста.
- Браво! - стисна той лакъта му. - Де да имахме по десетина такива българи като теб във всеки град, да видиш как скоро ще освободим България!
Двамата прекосиха улицата и се прехвърлиха в метоха през задната ограда. На другата вечер в килията на калугерката Фота, майка на Константин Фотинов, деветимата патриоти положиха клетва.

Иван Жеглов


Публикувано от

Големият българин

Друг път до това време Коста Кривото откарваше по три пъти дърва с магарето. Но днес, макар слънцето да клонеше към Продановския рид, той  не беше го натоварил нито веднъж. Удари брадвата си в камък и събра наръч дърва, колкото да не се връща с празни ръце. И тъкмо го вдигна на самара и заопъва въжето, от присоя пъкна турчин:
- Сваляй дървата, гяур!
Когато заповедта бе изпълнена, турчинът яхна животното и пак нареди:
- Води тая кранта за града, че съм забравил пътя!
Хванал юлара на измършавялото добиче, Коста Кривото закуцука към  Самоков.
- Към конака ли, чорбаджи ефенди?
- Първо в кафенето при голямата чешма, па сетне в конака.
При тия думи Коста потръпна. Но пръчката го сепна и той продължи пътя си.
"Как тъй при голямата чешма ще го водя! - мислеше си той. - Нали там Левски ще срещаме днес! Току-виж, че е объркал работата."
Турчинът забеляза мудността му и току го сръчка в ребрата:
- Карай, гяур, че мръкна!
Нямаше какво да се прави. Да бяга - с тия крака накъде! По-лошо ще стане. Освен като стигнат, да подшушне на Кара Мито.
В Карамитовото кафене по това време нямаше никого. Тук навалицата биваше сутрин, а след обед чорбаджиите се събираха във Фунтаровото кафене на сянка. Турчинът с пожълтелите мустаци седна до прозореца и, облъкатен на разкривената маса, засърба кафето, което тутакси му беше поднесено. Като сърбаше и оглеждаше с безразличие минувачите, неочаквано левият му мустак трепна. Той скочи на крака и почти се затича към вратата. Навън, на чешмата, хубава млада българка наливаше вода в две шарени стомни. Като я поогледа, турчинът подвикна на Кривото:
- Ела тук, гяур!
Коста беше седнал до мангала при кафеджията и му бъбреше нещо. Щом чу заканителния глас, стана и се заклатушка към вратата.
- Видиш ли оная гяурка?
- Ахъ! ...
- Чия е? Знаеш ли?
- На Иванчо Чакалчето щерка е.
- Тъй, тъй ... На Иванчо Чакалчето казваш ... - турчинът бръкна в пояса си. - Вземи, та и дай тоя гердан; ей тъй, само да се извие, та да и зърна бялото лице.
Като видя гердана, с който Апостолът трябваше да извести пристигането си, дребничкият кривокрак българин изведнъж забрави ударите на жилавата пръчка и се изправи като войник.
- Левски! - радостно прошепна той.
- Ш-ш-т... Изпълнявай!

Следва продължение ...

Публикувано от

Истинско просвещение

По времето на Тецуген свещените будистки книги на китайски език още не били издадени на японски. Тецуген решил да ги направи достояние на своите сънародници. Намерението му било да отпечата няколко хиляди копия с помощта на изрязани дървени блокчета на отделните йероглифи.
Тръгнал той от град на град да събира дарения за осъществяване на великото си дело. За десет години събрал необходимата сума и поръчал изработването на блокчетата. Точно тогава река Уджи придошла и в страната настанал глад. Тецуген извадил събраните пари и купил с тях ориз за гладуващите. После пак се отправил на път да събира дарения. Бил еднакво благодарен и на дребните суми, и на златните монети. След няколко години парите отново би ли събрани. По това време в страната избухнала епидемия. Хиляди семейства останали без средства за преживяване, затова Тецуген дал всичко събрано на изпадналите в неволя. Когато бедствието отшумяло, той отново тръгнал да събира пари. Най-сетне неговото велико дело било завършено и той умрял спокоен. И сега може да се видят свещените книги, издадени от Тецуген на японски език. Но знаещи хора твърдят, че първите две негови издания, останали недостижими за човешкото око, далеч надхвърлят по значение третото. 

 от "ДЗЕН будизъм", изд. Логис, София, 1991

Публикувано от

Свети Валентин и влюбените

Веднъж св.Валентин срещнал двойка влюбени, които се карали. Той им подарил красива роза със заръката да я носят заедно. Като внимавали да не се набодат на шиповете и вдъхвали сладкия аромат на розата, влюбените скоро забравили за кавгата.
Скоро след това се явили при Валентин да ги венчае. След тях започнали да идват и други, с молба да благослови любовта им и така да я предпазят от дребнави претенции, свади и неприятности.

Честит празник! Нека любовта ви бъде благословена, но не забравяйте да пазите пръстчетата си от бодлите сами!

Публикувано от

Кой е родният ти език?

В няколко различни връзки се сетих за тая история ... :)

В живота на един от най-мъдрите царе на Индия, раджа Дходжа, имало забележителна случка. Той бил благосклонен към мъдреците и не жалел съкровищата си, за да събере всички мъдреци на страната. Столица на неговото царство била Уджайна, в неговия двор се намирали тридесет от най-известните хора в страната. Това бил най-пищният двор в цялото царство. Един от най-великите поети на света - Калидаса, също бил член на двора. Веднъж дошъл човек и отправил предизвикателство към дворцовите мъдреци, той заявил, че знае тридесет езика. И този, който отгатне кой от тридесетте езика е родният му, той обещал да награди с хиляда златни монети. Но онзи, който се опита да отгатне и сгреши, трябвало на свой ред да му даде хиляда златни монети ... Всеки знае, че изучаването на език, различен от родния, е съпроводено с усилия, ти никога няма да можеш да говориш на нито един език като на родния си. Знаели го и мъдреците от двора на Дходжа. Родният език се учи естествено, всъщност, ти даже не го и учиш, цялата обстановка спомага за това, да почнеш да говориш на него.
....
Много от мъдреците приели предизвикателството и човекът заговорил на тридесетте езика. Имало няколко залога за един език, няколко за друг, но в крайна сметка се оказало наистина много трудно да разберат кой от всички е родният му език. Той наистина съвършено владеел тридесетте езика. И всеки от тях звучал от устата му като роден. Всички учени загубили облога. Ежедневно някой се опитвал да отгатне и  ... губел. Всеки от тях изказвал своето предположение, но чувал в отговор: "Не, това не е родният ми език". Дходж ежедневно питал Калидаса защо не приема предизвикателството, та той знаел езици като нито един друг от мъдреците. Но Калидаса мълчал в отговор. Той само наблюдавал 30 дни, опитвайки се да определи на кой от езиците човекът говори с най-голямо удоволствие и свобода, но така и не намерил разлика. 
Настъпил 31-ят ден. Калидаса помолил раджата и всички мъдреци да се съберат на входа на двореца. До двореца водели множество стъпала и когато човекът, знаещ 30 езика, стъпил на последното, Калидаса го блъснал назад. От изненада, съпроводена с гняв, той се разкрещял на поета и тогава Калидаса заявил: " Ето, това е родният ти език! ... В гнева си ти не си способен да се контролираш." Провокаторът не очаквал, че срещу него ще бъде изпробвана такава тактика. И това наистина се оказал родният му език. Записът на родния език се пази в ума ви, по-дълбоко от всичко.

Ошо

Какво ще кажете, вярно ли е? :)
Между другото, до 14-ти рядко ще пиша нови постове. Искам да изтупам от праха най-хубавите притчи за любовта в блога. Ще качвам линковете на страницата във Фейсбук. Ако искате следете нея, ако не - почивайте си. То не е здравословно и човек да се умъдрява твърде! :D

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

В памет на Леда Милева

Мир на душата и!
Това ми беше любимото - и на книжка, и на диафилм. Още помня големи части от него наизуст. При Соло има качено старо издание с великолепните илюстрации на Вадим Лазаркевич.

Сиводрешко и Бързобежко


В една гора сред буки стари
две зайчета - добри другари -
живели дружно и честито
и в дъжд, и в слънце на открито.
Под клонест бук спял Сиводрешко,
под млада шипка - Бързобежко.
За тях от всичко на земята
най-хубава била гората -
гората, дето са родени,
гората с клоните зелени,
с дъха на ягодите пресни
и с веселите птичи песни.

Но ето че дошла тъдява
лисица - хитра и лукава.
Пристъпвала безшумно, леко
и в тъмно виждала далеко.
Тя дупка скрита и дълбока
изровила си край потока.
Изтръпнали в гората всички,
замлъкнали щурци и птички
и бързокрила като вятър
разпръснала се новината:
- Пазете се, щом падне мрак!
- В гората се е вмъкнал враг!
- Какво да правим, Сиводрешко?
- Къде да идем, Бързобежко?
От всеки шум сега са плаша.

- И аз! Гората си е наша,
знам всяко долче и пътечка,
а някъде да шумне клечка
и сърчицето ми се свива...
Не, тъй не може, тъй не бива!
Сега, когато слънце грее,
по-малко ме е страх от нея.
Но вечер!... Ах, кажи ми, братко,
ще спим ли пак спокойно, сладко?

Чак в тъмно зайците решили,
че още утре с дружни сили,
в най-хубавия горски кът
къщурка ще си построят.
Подпорки ще намерят прави,
ще преплетат клонаци здрави,
да няма нежелани гости,
здрав прът вратата ще залости.
Па нека дебне, нека слуша
отвънка старата хитруша.
- Строежът почва утре... но...
ще спим ли тая нощ?... Дано.

Изгряла ясна месечинка
и всяка горска животинка
се спотаила в тъмнината.
Но всички тая нощ в гората
останали до късно будни.
И само два фенера чудни
блестели в клоните на бука:
на бухала очите. Тука
като същински часовой
на пост в нощта останал той.
Най-после светнала зорницата.

На лов не ходила лисицата.
Сред шипковите храсти скрита
запяла птичка гласовита.
Подскочил Бързобежко: "Ах,
дали таз сутрин се успах?
А днес започваме строежа!...
Не, още е росата свежа!
И как е хубаво в зори -
едно, две, три, едно, две, три -
гимнастика да се направи.
Сега бегом! Живот и здраве,
довечера ще е готова
и нашата къщурка нова!"

- Ще почваме ли? Съмна вече! -
извикал още отдалече
засмян и весел Бързобежко.
Приятелят му Сиводрешко, о
грян от първите лъчи,
разтъркал сънено очи.
- Дойде ли? Ех, че си припрян!
Я чуй - съседът ми Мецан
пухти и хърка тъй, че аз
не съм поспал дори и час,
все буден съм лежал нощес!
Да почнем утре вместо днес!

Отново румена зора
огряла старата гора.
И Бързобежко втори път
дошъл къщурка да строят.
Но Сиводрешко рекъл пак:
- Не мога днес! Ей в този крак
ми влезе трънче и боли
като че има сто игли!
Повярвай, иде ми да плача.
Да дирим доктора - Кълвача, -
че млад съм и не ми се мре.
Строежът утре. - Е, добре!

И пъргавият Бързобежко
за трети път при Сиводрешко
дошъл с любезната покана
да почнат работа от рано.
А Сиводрешко пак не става.
- Виж - рекъл, - облак се задава
и нищо чудно изведнъж
да рукне над гората дъжд.
А в дъжд не ходи Кума Лиса.
Затуй спокойно прибери се,
легни си в мекичката шума.
Ще почнем утре - честна дума!

Дошъл очакваният ден.
Но Бързобежко спрял смутен,
полазили го хладни тръпки:
видял наблизо пресни стъпки,
усетил лоша миризма.
Разбрал - била е тук сама
наскоро хитрата лисица!...
И паднала една сълзица
по бузката на Бързобежко.
Навел уши, въздъхнал тежко:
- Ах, братко мой, останах сам,
изяла те е Лиса, знам...
- Хей, тук съм, тук съм, стига плака! -
извикал някой от шумака.

Проскубан, с дрешка изподрана
от злите нокти на Лисана
и с нос, червен като черешка,
след миг изскочил Сиводрешко!
- Е, утре ще строим, нали -
пък ако ще и да вали! -
замолил Бързобежко пак.
А Сиводрешко викнал: - Как?
От "утре", братко, полза няма -
днес почваме строежа двама!

Намерили си здрави клони
и остри трънчета-пирони,
събрали камъчета чисти,
донесли папратови листи
и зайчетата с дружни сили
къщурка чудна построили -
къщурка с покрив и вратичка,
посред гората сам-самичка.

А щом се мръкнало навън,
вратичката подпрели с пън,
мъх зайчетата си постлали,
прегърнали се и заспали.

А Лиса - гладна и сърдита -
излязла в тъмното да скита.
Върви и мисли: "По погрешка
изпуснах снощи Сиводрешко,
но тази вечер ще го хвана!"

И до къщурката Лисана
по прясна заешка следа
дошла безшумно. Но беда!
Ни дупка има, ни пролука,
как да се вмъкне Лиса тука?
Сумтяла, близала мустак
и гладна си отишла пак.

Лисана хукнала наслуки
през три бърда, през десет чуки
на лов не тръгнала в гората
до днес кумата опашата.
Но там, сред ягодите пресни,
там, дето птички пеят песни,
все още като костенурка
се гуши заешка къщурка.
Там гости - разни животинки
и бръмбарчета, и калинки -
са винаги добре дошли:
на завет - в дъжд и бури зли,
на сладки приказки - през май,
в студа - на чашка горски чай.

източник



Публикувано от

Кокичето (Х.К.Андерсен) - продължение

Продължава оттук.

-  Кокиче! - прозвуча в студения утринен въздух.
- Кокиче! - ликуваха децата, дотичали в градината. - Тук расте едно, толкова миличко, прелестно, първо, единствено!
И тези думи сгряха цветето като слънчеви лъчи. От радост то даже не почуства, че го откъснаха. Усети се в детска ръчичка, детски устни го целуваха. После го занесоха в топла стая, полюбуваха му се и го натопиха във вода. Цветето се съвзе, възроди се за живот и помисли, че изведнъж е настъпило лятото.
Най-голямата дъщеря, прелестна млада девойка, - тя беше вече обвързана - имаше сърдечен приятел; той също беше обвързан и сега преминаваше курс по науките.
- Ще се пошегувам с него! Той ще си помисли, че у нас вече е лято! - каза девойката, взе нежното цвете и го пъхна в парфюмиран лист хартия, на който бяха написани стихове за кокичето. Те започваха с думите "Кокичето казва: Отново дойде лято!" и завършваха с "А аз казвам: При нас дойде любовта!" Да, ето какви стихове изпрати тя на приятеля си вместо писмо. Цветето се усети в плик; колко тъмно беше там! Все едно отново го върнаха в луковицата! И се отправи на път, беше в пощенска чанта, сплескаха го, мачкаха го; малко приятни неща имаше тук, но и на това дойде край.
Писмото пристигна на адреса; разпечатаха го и го прочетоха. Сърдечният приятел беше така доволен, че го разцелува и го прибра заедно със стиховете в едно сандъче. Там лежаха много други скъпи писма, но те бяха без цветя; това беше първо, единствено, както го наричаха слънчевите лъчи и кокичето не можеше да се нарадва на това!
А време да се радва имаше доволно много: мина лятото, мина и дългата зима, отново настана лято и тогава него го извадиха. Но този път младият човек не беше весел и така сърдито се захвана да рови в писмата и хартията, че листчето със стиховете полетя на пода и кокичето падна от него. Вярно, то беше смачкано  и изсъхнало, но от това не следваше, че трябва така да го захвърлят на пода! Все пак да лежи на пода беше по-добре, отколкото да изгори в печката, където се оказаха всички писма и стихове. Какво се беше случило? Това, което често се случва. Кокичето излъга младия човек - това беше шега; девойката го излъга - това вече не беше шега. През лятото тя си избра нов сърдечен приятел.
Сутринта слънчицето огря малкото сплескано кокиче, което изглеждаше като нарисувано на пода. Девойката, която метеше пода, го вдигна и го постави в една от книгите на масата; тя помисли, че неволно е изръсила цветето на пода, докато оправяше масата. И така, цветето отново се намери между стихове, но този път напечатани, а те са по-важни от написаните или поне струват по-скъпо.
Минаха години, книгата стоеше на полицата; но ето, нея я извадиха, разтвориха я и започнаха да я четат. Книгата беше хубава, стихове и песни на датския поет Амброзиус Стуб: с него си струва да се запознаеш. Човекът, който четеше книгата обърна страницата.
- Кокиче! Неслучайно са го сложили тук. Бедни Амброзиус Стуб! Ти също беше кокиче сред събратята си! Яви се твърде рано, изпревари времето си, срещнаха те бурни ветрове и лошо време. Наложи ти се да скиташ от къща на къща, от един господар при друг, като цвете в чаша вода или пъхнато в римувано писмо! Да, и ти беше кокиче, измамно възвестило лятото, недоразумение, шега, но все пак беше първият, единствен, вечно млад датски поет. Остани тук, кокиче! Ти неслучайно си поставено тук.
И кокичето пак беше сложено в книгата. То беше поласкано и зарадвано, разбирайки че неслучайно е в този прекрасен сборник с песни и че самият певец също е бил кокиче, с което се е пошегувала зимата. Кокичето разбра всичко по своему, както по своему приемаме всяко нещо и ние.
Това е и цялата приказка за кокичето.

Ханс Кристиан Андерсен

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!
 

Публикувано от

Кокичето (Х.К.Андерсен)

Зима, студ: вятърът така реже, но в земята е хубаво, уютно; там лежи цветенцето в своята луковица, покрита с пръст и със сняг. Но ето че падна дъжд и капките проникнаха през снежния покров в земята до цветната луковица и и разказаха за белия свят, който е над нея. Скоро тук се промъкна и слънчевият лъч, тънък такъв, светкащ; той проби снега и земята и леко почука по луковицата.
- Влезте! - каза цветето.
- Не мога - отвърна лъчът. - Аз още съм слаб и не мога да разтворя луковицата! На лято ще събера сила!
- А кога ще бъде лято? - попита цветенцето. 
То питаше това всеки нов гост, но лятото беше още далеч; снегът още не се беше стопил напълно, а локвите замръзваха всяка нощ.
- Колко дълго продължи това! - казваше цветето. - А мен просто не ме свърта на едно място! Искам да се завъртя, протегна, разтворя, изляза на воля, да се видя с лятото! Това блажено време!
И цветчето се протегна в тънката си шубичка, размекната от водата, сгряна от снега и земята, пронизана от слънчевия лъч. Скоро от земята, под снега, проби зелено стебълце със светлозелена пъпка, около която като  надиплени се бяха наредили листенцата му. Снегът беше още студен, но целият облян в слънчеви лъчи, той беше вече толкова рехав, че на тях им беше лесно да пробият през него, а и самите те бяха станали по-силни.
- Добре дошло! Добре дошло! - запяха те и цветчето надникна под снега. Слънчевите лъчи галеха и целуваха дребосъчето така, че белоснежната му чашка със зелени жилки напълно се разтвори. Радостно и скромно то склони глава.
- Мило цветенце! - пееха слънчевите лъчи. - Колко си свежо и нежно! Ти, първо, единствено! Ти, наше възлюбено дете! Ти възвестяваш лятото, чудното лято! Скоро всичкият сняг ще се разтопи, студените ветрове ще си заминат! Ние ще царстваме! Всичко ще се раззелени! Ще имаш и другарчета: ще цъфнат  люляците и жълтата акация, а после розите, но ти все пак си първо - толкова нежно, толкова прозрачно!
Това беше радост. Изглеждаше все едно самият въздух пее и звучи, слънчевите лъчи проникваха в чашката и стебълце на цветето. И то стоеше, такова нежно, крехко и в същото време пълно със сила, в пищния разцвет на младата си красота, такова нагласено в бялата си рокличка със зелени лентички и славело лятото. Но лятото беше още далеч: облаци закриха слънцето, задухаха студени, пронизващи ветрове.
- Рано се появи ти! - казаха те на цветето. - Силата е още на наша страна! Чакай, ще ти дадем да се разбереш! Да си беше седяло на топло, а не да бързаш да се киприш на слънцето - не му е дошло още времето!
Студът така хапеше. Минаваха ден след ден, а не се показваше нито един слънчев лъч. Нежното цвете съвсем замръзна. Но то беше по-силно, даже отколкото само си мислеше; крепеше го радостната вяра в обещаното лято. То трябваше задължително да дойде скоро! Неслучайно известиха за него слънчевите лъчи. Цветето твърдо вярваше в обещанието им и търпеливо стоеше на снега в своите бели одежди, скланяйки глава под тежките, гъсти парцали сняг; около него бушуваха студени ветрове.
- Ще се пречупиш! - казваха те. - Ще увехнеш, ще замръзнеш! Какво ти трябваше тук? Защо даде да те измамят? Слънчевият лъч те излъга. На ти сега, да видиш! Ех ти, кокиче!
-  Кокиче! - прозвуча в студения утринен въздух.
- Кокиче! - ликуваха децата, дотичали в градината. - Тук расте едно, толкова миличко, прелестно, първо, единствено!

Следва продължение ...

Публикувано от

Премудростей светских (П.Р.Славейков)


Чтение


Кради, колко можеш, ако да бъдеш богат и почтен.
От когото каквото вземеш, не си струвай зло сръце да го връщаш, яко сие безумие ест.
Псувай, колкото можеш, добрите да не могат да ти казват, че си лош.
Преследувай онези, които ся мъчат да работят честно, да ти ся не подиграват защо работиш безчестно.
Продавай лъжи и гледай да ги даваш с добра цена.
Лъжи, колкото мож, когато мож и всякога, яко да добър пастир будеши.
Дрънкай, колкото можеш повече, и не давай време да ти глушат ушите другите, сие бо досаждение ест.
Бягай от работа, спи, колкото можеш, и преподобен будеши.
Люби леност, еже ест мързел, и угоден будеши.
С важни работи не ся  занимавай, сие бо глупост ест.
Не обичай народът си, да тя не намрази кесията ти.
За баща си не мисли, за майка си не жалей, родът си презирай и от друг народ избирай, яко да велик и славен будеши.

Шутош, г. I, бр.28, 11.V.1874.г.

Публикувано от

Свети Трифон на Балканите - Ще зарязвам, няма да зарязвам!

В името на справедливостта, съм длъжна да отбележа, че ако нямаше толкова много дигитализирана руска литература по славянознание и балканистика, щяхте да имате далеч по-малко за четене по фолклорни теми в тоя блог. Срамота е да се налага да превеждам по родни такива, но нашата наука си твори сама за себе си и си крие сътвореното по мазетата. 
Без да се отплесвам повече в съкрушения, да мина към това, което искам да ви покажа, а именно две балкански карти на разпространението на празника и легендите за светеца, които извадих от една руска студия("Съотношение на хрононима и легендите (празникът св.Трифон в ареална перспектива)", Е.С.Узеньова).
На първата можете да видите като какъв, освен покровител на лозарите и винарите, се чества св. Трифон на Балканите. Най-често, на север и на запад от нас, като защитник на реколтата от различни вредители - птици, къртици, мишки и насекоми. На някои места се смята и за покровител на вълците.



Според същия източник, св.Трифон е покровител на албанците и традициите на южните ни съседи - гърци и албанци, са точно обратните на нашите. Свързани са със забрана за работа, излизане на полето/лозето в този ден, като битува поверието, че който го направи, ще си отреже носа или ще обезумее. При тях ритуалът със зарязването на  лозята е около месец по-рано.
Втората карта показва ареалите на най-разпространените балкански легенди за св.Трифон. Ето един от вариантите на легендата, в която св. Трифон си отрязва носа:
На 40-я ден от раждането на Христос, Богородица тръгнала да го занесе в църква. Минала покрай Трифон, който зарязвал лозето си, и той злобно и се присмял. Тя нищо не отвърнала, но като се прибирала, минала през дома му и казала на жена му:
- Тичай на лозето, че мъжът ти си отряза носа!
Разтревожената жена хукнала натам. Като стигнала, си отдъхнала - на мъжа и му нямало нищо. Разказала му защо е дошла, а той пак се изсмял:
- Че как ще си отрежа носа?! Така ли? - и замахнал с ножа ...


От "сюжетите с едно лице" разпространена е легендата за разбойника Трифон:

Трифон бил хайдутин, който убил 99 души. Бог го наказал да сади дини и да ги подарява на минаващите покрай бостана, докато цъфне върбовия пън наблизо. Дълги години отглеждал и дарявал дини грешният Трифон, с надеждата да изкупи вината си.
Един ден покрай бостана минал човек, който много бързал. Трифон поискал да му подари диня, но онзи само махнал с ръка и продължил нататък. Събудила се разбойническата кръв на бостанджията и замерил пътника с динята. А тя била голяма и го убила.
Тогава Трифон проумял какво е направил, паднал на колене и се разридал - вече нямало никаква надежда да изкупи греховете си, като извършил нов. Но за негова изненада, точно в този момент сухият пън пуснал клонки и разцъфнал. Убитият бил по-голям грешник и от него - току-що бил насилил едно момиче и бързал да се спаси от гнева на близките му. А чрез ръката на Трифон го застигнало Божието възмездие.
Е, стига толкова приказки за днес. Който ще зарязва - да зарязва, който ще почива - да почива! При всички случаи не пречи по-късно да си сипем по чашка винце. :)

Честит празник и наздраве! :)

Публикувано от