Светите застъпници

Изворът на световните злини са страстите и влеченията на плътта, тленната плът, която погубва блаженството на безсмъртната душа. Докато Адам се разхождаше самичък из Едемския рай, светът беше съвършен, защото мислите на първия човек не търсеха друго освен бога и душата му беше ведра като небето, към което се стремеше. И нему беше по-добре сам, безгрижен сред горите, езерата и зверовете. Жената му внуши мисълта, че той е равен с бога, отрови кръвта му с грях и омърси желанията на душата му. Първопричината на плътските влечения иде от дявола, и зачатието на човека чрез страст е нечисто.
На тая неопровержима истина бяха се спрели веднъж всички свети угодници божи и радетели за спасението на човешката душа. Свети Теодосий – основателят на манастирите – повика на събор всички свои сподвижници да обмислят върху това и да поискат от господа, щото зачатието на хората да става чрез невинен поглед, а не чрез телесно побесняване.
Обширната небесна зала се пълнеше със светци. Те пристигаха като видения, влизаха блажено усмихнати, пристъпяха към местата си строго и загрижено, и сиянието на бледите им лица пръскаше в залата дрезгавина, каквато пръска сутрин над планините пробуденият поглед на деня. В първите редове на това странно събрание изстъпваше св. Григорий Богослов, върху когото усърдието за въздържание бе се струпало, както се трупат облаците един въз друг. От двете му страни седяха св. Василий и св. Иван Златоуст. В цялата зала нямаше по-вдъхновени от тая възвишена тройка. Близо до тях беше св. Симеон Стълпникът, осенен от духа на божията премъдрост, която винаги избира смирени души като него, за да го въздигне от прост пастир на безсловесни твари в пастир на словесните овци. До него беше великият Пафнутий. Неизчислимите безпокойства през земния му живот сякаш още движеха тъмните му очи. С лице бледо като ерусалимска стена, той гледаше в лика на светците и търсеше с вълнение неземната по хубост Таис – мечтата, която движи живота му и с която го прибра всевишния.
Наблизо стоеше сгушен под гърбицата си св. Андрей, Христа ради юродиваго. И много други, и много други.
Светците смирено се наредиха на последните столове с умилени лица, със скръстени ръце. Те стоеха неподвижни, срамежливо наведени, и поради тънкостта на въпроса, по който беше свикано това събрание, не смееха да вдигнат очи. Между тях седеше и българската светица Петка Самарджийска, единствената, която изглеждаше смела и самоуверена.
Св. Теодосий седна на председателския трон, надяна светлия си ореол и обяви заседанието открито, като каза:
– Свети божи угодници, целта на нашето събрание ви е известна. Нека поиска думата оня, който желае да говори.
От последните чинове бързо и нервно се вдигна един млад, висок светец, с лице тъмно като луната, огледваща се в смолистата вода на Мъртвото езеро.
– Искам думата, – каза той.
И гласът му прозвуча вдъхновено и сладко, като последната молитва на мъченик, умирающ за Христа.
– Кой сте вие? – попита председателят.
Цялото събрание се обърна къмто него с учудване, защото никой не го позна.
– Аз съм разбойникът, разпнат с Христа. В книгите на светците аз не фигурирам, може би по погрешка, но бог ме удостои с вечната съдба да бъда между вас, така както съвестта ходи с човека. Аз нямам право да разисквам върху великия въпрос, който ни е събрал тук, защото съм недостоен, но искам да ви обърна вниманието, че и други недостойни има тука.
Събранието заропта.
– Кой хвърли това подозрение в главата ти? – чу се един глас на възмущение.
– Иуда, – отговори разбойникът. – Иуда, който също не е удостоен в лика на светците, но чието дело, колкото и недостойно, стана причина за изкуплението на хората чрез мъките и възкресението на Христа.
Нов ропот залюля събранието. Светците се закръстиха.
– Аз считам, че всички тук сме недостойни да разискваме по въпроса за плътската страст... – продължи той.
Светците наведоха глави.
– ...Но най-недостойните, които събранието трябва да отстрани от заседанието си, са: пророк Малахи, който е бил повече благообразен телесно, нежели душевно. Преподобний Максим Гъркът – най-учения светогорски монах, който е замесен в женски работи и не е допуснал, щото русинът Васил Иванович да напусне жена си Соломония и да се ожени за Елена Глинска. После св. Йероним, който целия си живот е прекарал само с жени, най-хубави римлянки. Обстоятелството, че той е тук между светците, не говори лошо за него, но все пак той не може да бъде достатъчно безпристрастен по един въпрос, в който лежи съдбата на жените. По същата причина трябва да се отстрани от събранието и българския представител св. Дамаскин от Габрово, понеже той е обесен, защото закачил една хубава свищовска туркиня. Нека не му се прави никакво снизхождение въпреки истината, че на българина умът му иде късно. Да се отстрани също великият мъченик на себе си отец Пафнутий, който посвети целия си живот, за да спаси душата на прекрасната Таис, която той обичаше безумно. Да се отстрани още св. Павлин Милостиви, който от язичник се превърна в християнин под влияние на жена си – знатна и хубава римлянка. Още – преподобния Ефрем Сирин, поради нескромността си на младини. Не бивайте снизходителни заради доброто име на родителите му. Животът опровергава казаното, че добрите плодове растат само на добри корени.
Сега се обръщам към светиците. Чудно ми е как чувството на богобоязън, което носят в нежните си сърца, не ги е спряло да присъствуват тук. На много от тях това може да се прости, но по-много от тях ще трябва да се отстранят. Например: св. Синклития. Тя е казала: "Восъкът се топи от огъня, душата отслабва от похвалите", – но въпреки това тя е била неземна красавица и е будила грешни мисли у мъжете. Св. Варвара и нейната сподвижница Юлиана, макар и доброволно да са почернили красотата си, най-високото оръжие, което дяволът дава на плътта, съблечени голи за мъчение, те не са будили у тълпата толкова учудване с търпението си пред страданията в името на Христа, колкото омая с безподобната красота на гърдите си. Би трябвало да се отстрани също преподобната девица Аполикария, внучката на императора Маврикияна, която е прекарвала живота си като мъж в манастира Св. Макария и отблизо е изучила мъжката душа. Да се отстрани също българската светица св. Петка Самарджийска, която, въпреки борбата със земното, въпреки поста, пак си е останала дебела, и влагата в очите й говори за вечно възбудена плът. А по въпроса, за който сме се събрали, ще кажа: не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен.
Въпреки убедителния списък на оратора, събранието не отстрани никого от заседанието и разискванията бяха продължени три дни и три нощи, без да се дойде до някакво решение.
На третия ден великият св. Иван Златоуст покани на вечеря всички присъствуващи в събранието. Трапезата бе сложена под голям свод от лози, по който висеха узрели гроздове.
Наредени смирено, те с чиста радост следеха светия домакин, който сам поднасяше ястието с белите си ръце.
Но още при първата хапка св. Теодосий се обърна към св. Иван Златоуст и каза:
– Иване, чорбата е безсолна.
Неговите смирени думи се повториха в хор от всички гости.
Св. Иван Златоуст стана мълчаливо, взема от солницата сол в шепата си, и като тръгна наред по трапезата, движеше ръката си над съдовете, като че соли.
Гостите наново почнаха да ядат. И пак се чу в хор:
– Иване, чорбата е безсолна.
Св. Иван Златоуст пак взе сол от солницата и пак обходи съдовете, като движеше шепата си над тях, без да пусне сол.
Когато трети път се обадиха гостите и рекоха:
– Иване, чорбата е безсолна, – той взе с шепата си сол, посоли чорбата, изправи се и рече:
– Както чорбата не се осолва само от погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стане само с погледа на мъж. Да бъде, както бог е наредил, и греха, който дяволът хвърля със зачатието ни, да го изкупим с покаяние. И нека земний подвиг на човека да бъде стремлението на душата към бога чрез красота и истина.
При тия думи на св. Иван Златоуст всички се прекръстиха и казаха амин.

Елин Пелин, "Под манастирската лоза"

Публикувано от

Един безгрижен ден на Сюлейман

Веднъж мъдрият Сюлейман казал на приятелите си, че много иска да има поне един безгрижен ден, в който да не мисли за задължения и проблеми. Приятелите му го посъветвали да прекара следващия ден като такъв, да се откъсне от всичко и да отдъхне.
Сюлейман така и направил. На следващата сутрин излязъл рано от двореца и се отправил към малко селце, където възнамерявал да прекара деня. Изведнъж по пътя се сетил, че трябва да проконтролира работата по строителството на храма. От средата на пътя се върнал обратно към строежа. Когато доближил, спрял и започнал скрито да наблюдава как се трудят работниците.
"Ето ти и безгрижен ден!" - мислел си той.
Изведнъж  пред него се появил непознат – симпатичен млад човек, който приветствал своя владетел.
– Припомни ми името си, синко, – помолил го Сюлейман.
– Аз съм този, който минава през всички врати и стени; този, който не се бои от нито един султан или владетел; този, върху когото не се простира мирската власт. Аз оставям дворци и домове без стопани, аз превръщам хората в прах.
– Азраил! – възкликнал Сюлейман. – По работа ли си или просто дойде на гости?
– По волята на Алах дойдох да прибера душата ти.
– Ето, – въздъхнал Сюлейман, – ето ми и безгрижен ден!
– Знаеш, че желанията се сбъдват, когато им дойде времето, – отвърнал ангелът на смъртта и прибрал душата на стария и мъдър човек.

из "Притчите от Корана"

Публикувано от

Защо мохамеданите не ядат свинско

Попадна ми една интересна книжка с легенди и предания на средноазиатските народи от 1912-та. Имат много интересни легенди за сътворението на света, макар и доста наивни и тук-там със счупена логика. Но за сега подбрах това.

Мохамед дал на учениците си завет да не ядат месо от умрели животни (предполага се от естествена смърт). Но се намерил един месар, който продавал на нищо неподозиращите си клиенти такова месо. Научил един светия и се отправил към него. Сварил го в момент, в който се канел да одере и да разфасова едно умряло животно. Ръцете му били заети, а ножа държал между зъбите си. "Ти не съблюдаваш закона на Пророка, – разгневил се светията, – и храниш хората с нечисто месо. Затова стани сам животно и се храни с нечистотии." И месарят се превърнал в глиган.
Сега мохамеданите не ядат свинско месо, защото то е от човешка порода. А бивните на глигана са ножът, който той държал между зъбите си.
Според друга версия мохамеданите не ядат свинско, защото веднъж едно изоставено бебе било приютено и откърмено свиня. Негови потомци станали мохамеданите и не ядат свинско от благодарност към своята кърмилница.



Публикувано от

Ритам торба с грошове, на Стамбул са с кошове

Арнаутин, кога отивал в Цариград на печалба, намерил една торба с грошове. Ритнал я и рекъл:
– Ритам торба с грошове, на Стамбул са с кошове!
А в Цариград не намерил ни пара, ни грош.

Публикувано от

Сузана и старците



"Сузана в банята", Паоло Веронезе, 16 век
Сутринта качих на страницата на блога във фейсбук албум с картини по старозаветния сюжет "Сузана и старците" – обяснявам за тези, които не я следват. Историята е от "Книга на пророк Даниила", глава 13. Оказа се, че присъства и в "Приказки от 1001 нощ" и ще представя арабската версия като по-кратка. А картини от известни художници по темата могат да се намерят поне още толкова. На най-известните умишлено не ги включих, защото не ми харесват.

Разказват, че в древни времена живяла сред синовете израилеви праведна жена, и била тази жена богомолна и благочестива, и ходела всеки ден в храма. Редом с този храм имало градина, и когато жената излизала от храма, ходела в градината и правела там ритуално измиване. Градината се охранявала от двама старци, които се влюбили в жената и започнали да я съблазняват, но тя отказала и тогава те я заплашили: 
– Ако не ни дадеш власт над себе си, ще свидетелстваме, че си прелюбодействала!
– Аллах ще ме избави от вашето зло, – отвърнала жената.
Старците отворили вратата на градината и започнали да крещят с всичка сила. Отвсякъде взели да се стичат хора и да питат какво се е случило.
– Хванахме тази жена да прелюбодейства в градината с един младеж, но той ни се изплъзна, – отвърнали старците.
В онези времена хората по три дни викали по прелюбодееца и на четвъртия го пребивали с камъни. Така постъпили и с жената. Когато дошъл четвъртият ден и искали да я убият, се явил пророк Данаил и казал на множеството:
– Не бързайте да я убивате, докато не ви отсъдя!
Той разделил двамата старци и започнал да ги разпитва. Когато първия му разказал какво се е случило, Данаил го попитал:
– В коя част на градината стана това?
– В източната, под крушовото дърво.
След това Данаил разпитал и втория старец и накрая го попитал:
– Къде стана това?
– В западната част на градината, под ябълковото дърво.
Докато траел разпита, жената стояла с вдигнати към небето ръце и молела Аллах за избавление. Аллах пратил мълния, която поразила двамата старци и така направил съвсем явна невинността и. Това било първото от чудесата, които се случили с пророк Данаил.


Публикувано от

Врачката:

„Женен мъж те иска, бе момиче,
ала трябва да му кажеш сбогом.
И от днеска – да не го обичаш,
че жена му ще те вкара в гроба.

Остави го да си пие бира.
Остави го мъката да пие.
Ти от тъмни тайни не разбираш.
Тебе светлите ще  те затрият.

Бягай, докато не те открадне.
Стръмно е сърцето му, побързай
и се спри където ти е равно.
Иначе... видя ли този възел?

 Тъй ще ти е вързана душата
пряко към пръстта, обезкрилена.
Всичките ти думи ще са вятър,
а животът ти ще е без вени...

Правиш се на вещица, обаче
наобратно – ангелски ги вършиш.
Като може стих да те разплаче,
може и любов да те довърши.


Не ти ща парите, дай да пуша.
И си тръгвам малко... завистлива.
Знам, че няма как да ме послушаш.
Но така пък ще умреш красиво!”

Камелия Кондова
Обсъждахме едни поличби преди малко щото. А това стихотворение го четох снощи и се присетих. Пък и толкова я обичам тая Камелия Кондова! :)

Публикувано от

Витлеемското магаре

Слушай, Бобо!
Във Витлеем, в пещерата на овчарите, се роди детето, предопределено да спаси човечеството. Небето се проясни, наедряха звездите. От тях се отдели най-светлата, затрептя и се спусна над бедната колиба, гдето беше се появил човекът-звезда.
Бащата Йосиф, който беше дошъл тука набързо, като не намери из дрехите си друго, разкъса ризата, направи пелени, повиха новороденото и го поставиха в яслите, гдето овчарите туряха слама на магарето.
Оттогава, Бобо, всички бащи жертвуват и последната си риза за доброто на малките си деца и понякога са принудени да ходят съвсем без ризи само и само децата им да бъдат облечени.
Овците лежеха в дъното на пещерата, а между тях лежеха овчарите, за да се топлят. Като видяха необикновената светлина, която изпълни пещерата, те станаха уплашени и отидоха да видят какво се е случило. Като съгледаха голямата звезда, която простираше светлата си опашка като ветрило по цялото небе, те паднаха на колене и почнаха да се молят.
Един от овчарите се досети и припна в близкия град Ерусалим да обади за чудото и да иска помощ от полицията и бакшиш. В участъка стражарите го набиха хубаво, загдето ги събуди посред нощ, изритаха го навън и му казаха да си върви.
Овчарят се върна в пещерата сърдит. Той влезе намръщен и беше готов да изпъди чужденците, които бяха дошли да пренощуват, но като видя малкото дете, което тихо спеше в яслите на магарето, сърцето му се смили, той посегна с ръката си, помилва го и се отдалечи в дъното на пещерата, дето беше се сврял, треперещ от страх, другарят му.
— Да, ти стоиш тука, а мене ме биха — каза дошлият.
— Мълчи, не говори, приятелю! Не знаеш ли, че нито едно велико събитие за народите не може да мине, без да не пострада някой невинен?
— Че какво велико събитие е станало, та трябваше да страдам аз?
— Докато тебе те нямаше, дойдоха ангели с песни и възвестиха, че тая нощ тук, в нашата пещера, се е родил многоочакваният юдейски цар.
Като чу това, битият овчар почна да блъска главата си о студените камъни и да се окайва.
— Защо не знаех това по-рано! Вместо да ме бият, щяха да ме възнаградят богато… Защо не знаех!
И той изскокна пак от пещерата и наново отиде в града, за да извести за великото събитие и да вземе богатата награда, за която му се запали главата.
Овчарят, който остана, вдигна се полека и с тихи стъпки отиде пред яслите, гдето лежеше младенецът, за да му се поклони.
Но когато се приближи, той видя, че магарето, което беше вързано за яслите, скубеше сламата изпод младенеца и спокойно хранеше изгладнялата си душа. Понеже животното разваляше леглото на новороденото и с дърпането си тръскаше дървените ясли, овчарят, преди да се поклони, вдигна тоягата си и почна да удря с всичка сила магарето.
— Защо го биеш? — обади се бащата Йосиф.
— За да се научи на ум.
— За да научиш някого на ум, потребно е да бъдеш по-умен от него — рече Йосиф. — То е гладно и има нужда да се нахрани. Каква е, прочее, вината му?
— Извинете — каза овчарят, — но това е последната слама, която ни е останала…
— Като е така — каза Йосиф, — отвържи го и му дай тръните, които си струпал пред входа за огън, Овчарят се засмя:
— Че как ще яде тръни?
— За да успокоиш гнева си и за да ти остане сламата, ще яде — каза Йосиф.
Овчарят отвърза магарето и го заведе при тръните. Понеже животното бе гладно, то, макар че го бодяха, почна да яде лакомо.
Овчарят, като го гледаше как се мъчи, каза:
— Още един невинен пострада при великото събитие.
Оттогава, Бобо, магаретата, когато са гладни, се задоволяват, ако намерят да попасат даже тръне.
Докато ставаше това, вън се чу глъчка и шум от камшик, който плющеше по гърба на някого.
Овчарят отиде към вратата да види какво има. Запъхтян пристигаше другарят му, върху когото бе яхнал, като на магаре, човек със златошита одежда, с чалма, украсена с диамант, с вид важен и строг. Той скочи от гърба на носача, втурна се в пещерата и падна на колене пред новороденото.
— Кой е тоя?
— Това е управителят на Ерусалим, комуто занесох новината — отговори овчарят, които донесе големеца.
— Какво те възнагради?
— Понеже накуцва с единия си крак, той, възрадван от новината и желаещ да получи изцерение за недъга си, възседна ме и ме би с камшика си, за да го донеса по-бързо.
— Казах ти, приятелю, че при всяко велико събитие не може да не пострада някои невинен.
Овчарят, който донесе велможата, като видя магарето пред вратата, което ядеше тръните, ядоса се, грабна тоягата и почна да му нанася жестоки удари.
— Проклета твар! Ти ядеш тръните, които съм приготвил за огън, а аз изпълнявах твоята служба — да мъкна на гърба си управителя.
Магарето почна да се гърчи, да скача от болки и нададе ужасен рев.
В това време пристигнаха с камили влъхви и велможи, които придружаваха царе, дошли от изток, да се поклонят на току-що родения спасител.
Стражата, която ги придружаваше, пристъпи към входа, размаха камшици и почна да удря двамата овчари и магарето, които бяха пред входа.
— Отворете път, за да се поклоним на спасителя.
Овчарите уловиха магарето за повода и с бяг се отдалечиха настрана, а велемъдрите царе от изток се смяха от сърце на тяхното паническо бягство.
Като снеха тежките товари с подаръци, дошлите навлязоха вътре и паднаха пред спасителя да му се поклонят.
А битите и изгонени, като се хващаха за болните си меса, гледаха отдалече и трепереха.
— Кой се е родил, приятелю? — попита овчарят, който донесе управителя. — Спасителят на света.
— А какво спасение донесе на нас, когато в първия ден на неговото раждане изядохме боя! Виж, големците дойдоха с подкупи и присвоиха спасителя за себе си.
— Да, да, да… — потвърди с рев магарето, което стоеше настрана и се мъчеше да ближе изтръпналите си от тоягата меса. 

Елин Пелин

Публикувано от

Родопска версия на библейската легенда за потопа

Едно време като се размножили лошите хора, Господ решил да ги накаже с потоп. Тогава имало един добър и богат човек, когото всичките хора подигравали и му се присмивали, защото добрините му се смятали за ахмалък. Чрез ангелите си Господ обадил на тоя добър човек намерението си и му поръчал да построи една голяма гемия, в която да могат да се поберат всички видове животни по чифт. Човекът построил гемията, но защото била на сушата, хората взели още повече да му се смеят и да го смятат за луд. Гемията почнали да употребяват за нужник и за кратко време така се омърсила отвътре, че не можело да се влезе в нея. По едно време Господ пратил ангелите да видят готово ли е всичко. Човекът им казал, че е приготвил всичко, което е поръчано от Бога, но и се оплакал за положението на гемията, в което я поставили хората, които продължавали да мърсят.
Тогава се появила краста по хората и един човек крастав, който продължавал напук да ходи в гемията да мърси, се подхлъзнал вътре, цял се нацапал и от това оздравял. Като научили другите хора, и те започнали да ходят там да се цапат и всеки, който сторел това, оздравявал. Не минало много време и гемията била досущ очистена. Но имало още крастави и взели да смиват гемията с вода и с водата да се церят, докато накрая гемията станала съвсем чиста. Като дошли втори път ангелите да видят какво е станало, човекът обяснил как е очистена гемията и попитал кога да влезе в нея. А те му казали: "като видиш хората да започнат да ядат на железни софри, тогава ще зачукат клепалата и от всички видове животни ще започнат да приидват, но ти няма да повръщаш никои, а ще ги прибираш в гемията и когато се приберат всички, тогава ще влезеш и ти и ще си затвориш вътре".
Тоя човек имал работници - копачи - и един ден отишъл да ги обиколи и да им занесе обяд. Из пътя се заоблачило и додето да стигне на нивата, завалял силен дъжд, който през целия ден никак не престанал. Земята силно се разкаляла, вадички вода текли навсякъде, тъй щото не можело да се седне никъде, а пък работниците били много гладни. Дошло им наум тогава, та забучили дръжките на мотиките в земята, а със самите мотики образували един вид трапеза - софра и сложили яденето да ядат.  Тогава човекът разбрал, че това е знакът с железните софри, върнал се и зачукал клепалата, събрали се животните, събрал си и той синовете, снахите и внуците, и влезли в гемията и се затворили в нея. Започнал тогава да вали 40 деня и 40 нощи силен дъжд, покрил всичката земя и всичко живо, що било извън гемията, се издавило.
Между другите животни в гемията била и змията. По едно време тя изгладняла и пратила бръмбара да обиколи животните из гемията и да опита на кое животно месото е най-сладко. Бръмбарът обходил всички, върнал се при змията и почнал да и казва, че човешкото месо е най-сладко. Но лястовичката, която била там наблизо и дочула какво заговорил бръмбара за благодетеля си човека, изпреварила и му клъвнала езика, та не можал да доизговори и нахвали човешкото месо на змията. И тъй, ако не била лястовичката, змията щяла да  узнае, че човешкото месо е най-сладко, та щеше и сега да се върти все около къщите ни и да се храни от нашето тяло. Ето защо хората толкова обичат лястовичките, допущат ги да си правят гнезда в къщите и е грехота да им се развалят или да се мъчат и убиват.
Както лястовичката запазила живота на човека, така и котката се отплатила за стореното и добро. Когато гемията плувала, една мишка започнала да гризе дъното и без малко щяла да го прогризе и се издавят всички, обаче котката я съгледала, скочила та я уловила и изяла, затова и котките не бива да се мъчат и убиват сега.

Записана от учител в асеновградско село през 1906-та

Публикувано от

Ралчо не знае, Ралчо си пие и си трае

Шопи се събрали да пият в една кръчма. Поръчали си един медник с вино и се скарали за нещо. А Ралчо, докато другите се карали, си пил и си мълчал, и изпил всичкото вино. Шопите, като свършили препирнята и погледнали в медника, а той празен, попитали Ралчо:
– Абе, Ралчо! Ти като седиш до медника, не видя ли кой изпи виното?
А той им отвърнал:
– Ралчо не знае, Ралчо си пие и си трае!

Публикувано от

Защо в Търново няма евреи




От:

Ама вярно няма евреи в Търново :)

Публикувано от

Цяр за хубост


От дигиталния фонд на Народната библиотека


Цяр за хубост

Земи две зърна девича срамежливост,
Приложи и четири зърна мълчаливост.
Тези две неща счукай ти добре в хавана,
Приложи после трудолюбие 100 драма,
И половин ока честност, ама от добрата,
И добродетел, колкото съдът ти хвата.
От този цяр пий на час по една лъжица,
И ти ще си в света най-първа хубавица.

Всичкото което дава отговор на въпроса що пращя от хубост. :D

Публикувано от

Архангелова Задушница



Иван Мърквичка
Живите ходят на гости на мъртвите…
И какво от това?!
Някакво семенце се промъква
и шепне тихо в пръстта.
Някаква дребна мушица витае
във въздуха натежал.
Даже си спомняме, даже си знаеме —
всичко е пепел и кал.
Сипваме вино, пием за помен,
а поменът е вина…
Нервният вятър раздухва ни спомена —
животът ни — прах, самота…
Живите вече не искат да знаят.
Мъртвите — розов воал…
Капе тъгата, капе на воля,
капе на търсена жал.

Мъртвите знаят последния корен.
Живите пият напук.
Горе високо в небето показва се
гневният божи юмрук.
Уж сме запомнили, уж сме видели,
ала по детски мълчим.
Днес на Задушница — плахи и сврени.
Утре — отново — грешим.

Живите ходят на гости на мъртвите.
И какво от това?!
Окото на залеза, тихия залез —
единствена прошка сега!

Полина Лазарова

Публикувано от

Писах не заради изкуството, а заради любовта си

Йеросхимонах Спиридон Габровски не е от най-популярните, но безспорно се явява народен будител със своята "История во кратце о болгарском народе словенском". Доколко е истинна историята му не мога да твърдя, но при всички случаи е приказна и затова той е обект на поста ми в този ден с кратък цитат и препратка към източника, където има по-голяма част от труда му и ако ви интригува, можете да си четете през уикенда. За съжаление нямаме  на  разположение виртуално цялото произведение и на база на горчивия си опит вярвам, че имам всички основания да твърдя - към днешна дата сме срам за света и за предците си. До гуша ми е дошло да търся български книги дигитализирани по чужди библиотеки. И ако въпросните предци бяха като нас, нямаше какво да честваме днес въобще ... 

На когото се случи, най-много от очакване, да вникне в моя беден ръкопис, да чете или да преписва, моля смирено да ми прости, ако открие погрешност в него, или погрешност в ръкописането, или в граматиката, да не хули, нито да укорява, понеже не владея художественото писане; и не писах аз с намерението да поучавам или да показвам моя художествен разум и да получа /за товa/ похвала; но като виждах, че този славен преди това народ, сиреч царски и патриаршески, както и чадата му апостолски, бе доведен до такова крайно забвение и унижение, че нито един, и не само от простите, но и от учените хора не знаеше /за товa/. И нито се споменава за българското царство или патриаршество в сегашните векове. Поради това аз съжалих своя народ, и макар да не съм учен, дръзнах и написах кратко и малко, за да не остане в забвение до край. И не се удивлявай ти, възлюблени читателю, понеже аз писах не заради изкуството, а заради любовта си. 



Публикувано от