Който се опита да пикае на смет, трябва да знае, че селото има бик и кмет

Тази история е от една от новите ми-стари книги с автентични разкази на родопчани, записани от събирачи. Преразказвам я заради хубавата поговорка, жалко само, че валидността и е малко съмнителна към днешна дата.

Имало в едно родопско село ходжа-мошеник, който се държал твърде несъответно на духовния си сан. 
Веднъж селянка дошла при кмета и се оплакала, че преди време ходжата и поискал назаем две сребърни пари и сега, когато поискала да си ги вземе обратно, заявил, че няма намерение да ги връща, защото междувременно бил правил муска за кравата им, та да и се върне, откраднатото от магьосници мляко.
-Бива ли за една нищо и никаква муска да ми задържа толкова пари? - проплакала селянката.
Повикал кметът и ходжата, но той арогантно заявил, че никакви пари не е вземал от селянката. Пък тя, ако може, да докаже твърденията си със свидетели. Свидетел нямало, но кметът бил сигурен, че е точно така, както казва жената. Затова наредил на разсилния да затвори ходжата в общинския обор при разплодника, та ега му се избистри паметта. Разсилният се захванал да изпълни разпореждането с най-голямо удоволствие и подкарал арестанта към обора. И тогава се случило нещо напълно неочаквано за всички. Когато отворили вратата на обора, младият селски бик, докаран само преди няколко дни от Смолян, се стреснал и връхлетял напред. Вдигнал ходжата на рогата си и го понесъл из двора. Но дългото наметало на ходжата закривало очите на добичето, което го разлютило още повече и го накарало да разтърси глава, за да се освободи от товара. При това изхвърлило ходжата с такава сила, че той излетял през дувара и се затъркалял по стръмнината към дерето. 
Стражарят, силно притеснен от случилото се, хукнал при кмета. Но той, ветеран от две войни, реагирал хладнокръвно, заявявайки, че това са дребни работи.
Къде се лутал ходжата, какво струвал, чак след три дни се прибрал вкъщи. Но първата му работа била да прати по жена си двете сребърни пари на селянката.
Хубаво, обаче историята не свършила дотук. Някой, близък на ходжата, отишъл да се оплаче на местния народен представител. А той от своя страна се свързал с околийския началник и му наредил веднага да заминава да разследва кмета за злоупотреба с власт.
Дошла комисията и започнала да преразглежда случая. Ходжата най-нагло заявил и пред началниците, че селянката лъже. И тя вече се раззярила.
-Как не те е срам барем от брадата, аго Мустафа! - скочила жената. После развързала кърпичката си, в която лежали двете сребърни монети и ги показала на разследващите: - Ето ги моите пари! Ако не ги е вземал, откъде ги намери да ми ги върне! Муска не бил писал! Че аз мога да доведа десет жени, от които е взел по половин лира за тая работа. А две от тях още носят муските му под мишница.
После повикали за свидетел един съсед на ходжата, който заявил, че като съсед не е лош, но като ходжа е "кансъзин", кръвопиец демек. И не само всичко, казано от жената е вярно, а и от него самия взел половин лира след смъртта на баща му да чете 40 дни молитви, а ходил на гроба едва три дни.
В крайна сметка потулили работата и пуснали ходжата, но между селяните останала подигравателната поговорка, че който иска да пикае на смет, трябва да знае, че селото има бик и кмет.

Източник: "Бежещим през годините", родопски сладкодумци, съст. Петко Величков, изд. "Хр. Г. Данов", 1976

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

Абонамент

Плати с душата си абонамент за любовта му.
Знаеше, че рядко ще има нови броеве, но все се натъжава от празните ръце на пощальона:
-Има ли смисъл - толкова скъпа услуга, а такова нередовно обслужване?
-Какво да се прави, - свива безпомощно рамене той - така е с изданията без конкуренция!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

В стил "Агата Кристи"

Понеже ми е ужасно несериозно, един стар виц, на който пак попаднах току-що, и творческа задача. :)

Агата Кристи гостувала на девически колеж. Тривиалният и съвсем естествен въпрос, който момичетата и задали, бил как пише романите си.
-О, много просто! - отвърнала тя. - Малко религия, малко секс и малко мистика.
След това колежанките получили задача да напишат собствени съчинения по тази формула. Творбата на едно девойче се свеждала до три изречения: "О, Боже! Пак съм бременна! От кого ли?"

Чакам вашите! :D

Публикувано от

Срамна ли е нищетата

Имало някога един равин, когото всички уважавали за знанията и мъдростта му. В същото време бил изключително беден.
-Не се ли срамуваш от нищетата си? - попитал го един ден местния богаташ.
-Че защо да се срамувам, - засмял се равинът - от никого не съм я откраднал.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

И още три (ирландска приказка)

... към тези "Три (ирландски мъдрости)"

Учените от Мангред

В отдавна отминали времена, преди хиляда години, Ирландия била прочута с добрите си училища, особено с Мангредската школа, която била най-сериозната и най-добрата. 
Случило се веднъж така, че когато кралят на Манстер бил на посещение в Англия и Оксфорд, на тържествения обяд, който дали в негова чест, се похвалил, че учените от Мангред превъзхождат всички учени по света по дълбочината и възвишеността на познанията си. Опровергавайки това, главата на Оксфордския университет така бил с юмрук по масата, че изпотрошил всички чашки и чинийки. Кралят също доста се разгорещил и докато се усети, бил отправил предизвикателство към оксфордските учени - да пратят петима свои представители и в учен спор с мангредските учени веднъж завинаги да разрешат този въпрос. Само че такова състезание вече било провеждано и мангретските учени били принудени да се признаят за победени. Новото предизвикателство зарадвало оксфордци, защото им давало възможност окончателно да посрамят Мангрет и те разтръбили новината навсякъде - и сред учените, и сред простолюдието.
Кралят се усетил, какво е направил, но вече било късно. А когато в Мангретския университет научили как са ги насадили на пачи яйца, започнали да си скубят косите от отчаяние. Вълнението от Манстерското кралство се разпростряло из цяла Ирландия и колкото повече наближавал денят на сблъсъка, толкова повече унили физиономии можело да се видят навсякъде.
Тогава един човек от Данегол, известен под името Тъмния Патрик, когото съседите му почитали и уважавали за светлия ум, напуснал родния си дом  и се отправил към университета, за да отърве учените от възникналото затруднение. Когато се изправил пред главата на университета и известил за какво е пристигнал, професорът прихнал да се смее за пръв път от тринадесет седмици насам. При този неестествен в създалото се положение звук, дотичали други учени, които също бурно се разсмели, научавайки за предложението на селянина. Вестта достигнала до краля, но не разсмяла единствено него. Напротив, той се отнесъл много сериозно към думите на Патрик и попитал:
-Какъв план предлагаш, за да спасим честта на нашите учени, честта на Ирландия?  
-Първо бих искал да знам: кога очаквате английските учени? - попитал в отговор Патрик.
-Утре, към 12.
-Хм ... А мога ли два часа преди това да си избера трима учени, които харесам?
-Можеш да си избереш и тридесет и три, само да ни избавиш от бедата! - възкликнал кралят.
Патрик бил единственият човек, който спал спокойно тази нощ. 
На сутринта строили пред него всички учени от университета. Той помолил да излезе напред най-добрият специалист по латински, след това - по гръцки и накрая този, който е най-добър в езика на свръхучената премъдрост. Когато доайените пристъпили напред, Патрик помолил да донесат вехти и окъсани работнически дрехи и наредил на учените да ги облекат. При това учените позеленели от яд, но под заплашителния поглед на краля не посмели да не се подчинят. И въпреки че били комична гледка в новите си одеяния, никой не посмял да се засмее от страх пред кралския гняв. Тогава Патрик връчил на тримата по един чук за дробене на камъни и се отправил с тях по пътя, по който се очаквало да пристигнат оксфордските светила на науката. Спрели на първото кръстовище. Отстрани върху голям куп камъни седял старец и ги дробял на дребно за запълване на дупките по пътя. Патрик го помолил любезно да отстъпи за няколко часа поста си на един от почтените старци, които води със себе си. Оставил върху купчината камъни специалиста в езика на свръхучената премъдрост, прошепвайки нещо в ухото му, при което лицето на учения просветнало. Същото се случило и на следващите две кръстовища, където оставил най-добрите в гръцкия и латинския. 
След известно време каретата с английските учени достигнала първото кръстовище. Един от тях се подал отвътре и попитал окъсания стар каменар, който седял край пътя и дробял камъни:
-Кажете, добри човече, по кой път да поемем към Мангретския университет?
За всеобщо изумление на всички, седящи в каретата, старецът им дал подробни указания на чист латински. Когато на следващото кръстовище получили указания на чист гръцки, провели гласуване дали въобще да продължат напред. Смелчаците излезли с един повече и продължили. Но когато на последното кръстовище получили указания на езика на свръхучената премъдрост, петимата учени в един глас заповядали на кочияша да обръща колата.

Три неща не бива да се притъпяват никога: мечът, лопатата и човешката мисъл.

преразказано в съкращения

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Михайловски по агитацията

Вчера Петьо беше качил това стихче на Стоян Михайловски:

Математика

България-това е всекий между нас,
това сме всинца ний уви!...
Нищожни ли са Единиците – тогаз
и в Сумата нищожество ще се яви!

Авторът обаче е имал твърде странни очаквания към "единиците", поне според историята, която ще прочетете след малко. В старата книжка с трагикомични истории за българските писатели, която си взех наскоро, най-много разказчета има за него, но образът, който рисуват, е голямо разочарование за мен. Затова ще кача само това в контекста на вчерашната ни дискусия.

Наближаваха изборите за петото Велико народно събрание през 1911 година. Народняците готвеха изменение на Конституцията, за да развържат окончателно ръцете на Фердинанд. Опозицията се стягаше за отпор. Земеделците решиха да подкрепят писателя Стоян Михайловски и го кандидатираха в една от крепостите си - Нова Загора.
И ето ти в един дъжделив ден Михайловски пристигна в Нова Загора да се представи на избирателите си. Появява се навъсен като градоносен облак на балкона на бащината къща на Стоян Омарчевски пред градския площад, облечен в редингот със счупена колосана яка, и дълбоко се кланя на всички страни.
Долу са струпани селяни от близките села. Те бързат да видят кандидата, па да си вървят, докато не са се разкаляли напълно пътищата. Сред тях, заобиколен от група свои привърженици, до специално приготвена маса за трибуна се е сгушил противникът на Михайловски - либерал прогресистът Антон Франгя, министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Тъй воинствените му винаги мустаци сега са увиснали, а от време на време устата му се свива в кисела гримаса:
-Как ще се преборя с тоя народ!
И очите му бързо-бързо пробягват по тълпите селяни.
Горе от балкона като град се посипва гръмогласието на Михайловски. При първите му думи множеството затихва и ахва от удивление. Но скоро вниманието на слушателите се изморява. Те почти нищо не разбират. Парламентаризъм, абсолютизъм, макиавелизъм, конституционализъм - вървят през дума, праз две. Удивлението скоро се превръща в досада.
-Тя ще е по-дебела, отколкото ни я показа даскал Омарчевски - казва си бай Димко от Пъдарево, като слуша големите думи на оратора, докато съседът му бае Мирко от Кортен, като поглежда от време на време калните и скъсаните си опинци, си мисли:
-Море, що не хортува човешки, та да го разберем! Да каже нещо я за данъци, я за акцизи, пък да му викнем едно ура!
Ръси дребен дъждец. Селяните се гушат в ямурлуците си, премятат остени от ръка в ръка и крадешком поглеждат добичетата си, наблъскани из окрайнините на площада. Вече не слушат. Някои ядосано мърморят под нос.
Минава час, минават два. Михайловски приключва най-сетне с историята на парламентаризма в Елада и Рим. След като говори  половин час за "Магна харта либертатум", спира се надълго върху английския парламентаризъм и горещо го препоръчва на избирателите си от новозагорска околия.
-Господин Михайловски, господин Михайловски, по-късо, по-кратко - отчаяно, вече за десети път, Стоян Омарчевски го дърпа за полите на редингота, но ораторът сърдито маха с ръка.
-Оставете ме - тръсва по едно време той глава към слисания Омарчевски, - аз зная какво правя! Народът трябва да чуе истината!
И като се обръща към навъсеното множество, продължава. Скоро навлиза в дебрите на френския парламентаризъм и дълго броди из тях.
-Поуките, какви са поуките? Защо революцията се разтвори в реставрацията и реставрацията погълна революцията? А ето защо ...
Долу, в един ъгъл на площада сред сивите ямурлуци бомбето на Антон Франгя вече лъщи под дъжда като динена кора. Но няма как, ще се търпи, ще се търпи до края! Селяните сърдито се премятат от крак на крак, плюят без нужда в калта и все по-яростно кашлят. Стотици остени заканително са се навели към балкона, но ораторът е далеч.
Най-сетне към пладне, след като се задъха, с чело, лъснало от пот и капки дъжд, ораторът се приближи до парапета, вдигна воинствено ръка и с последни сили извика яростно към навъсеното множество:
-Виват республика! Виват либертас!
Вместо ръкопляскания последва обща облекчителна въздишка. Множеството тежко се размърда. Франгя изведнъж вдигна глава, усмихна се ехидно, скочи ловко върху масата и като посочи към балкона, викна:
-Чухте ли последните му думи?
Множеството наостри уши.
-Той ви напсува на влашки! ...
Глух ропот разтърси площада. Горе Михайловски, който все още очакваше аплодисменти, спря да търка изпотеното си чело. Ръката му увисна. Той пребледня, позеленя, опита се да отвърне, някой извика "долу", чуха се дюдюкания, привържениците на Франгя се наежиха и скоро целият площад екна от викове. Напразно Франгя увещаваше избирателите да слушат. Множеството се разлюля и рукна по вси страни. Площадът скоро опустя.
Пуст беше и балконът, отдето до скоро Михайловски сипеше стрели срещу личния режим и разхвалваше парламентаризма. Заобиколен от малобройните си привърженици, напущаше полесражението като победител министър Антон Франгя.
Кандидатурата на Михайловски в Нова Загора се провали с трясък. До края на живота си той не се кандидатира вече за народен представител.

 
Иван Богданов, "И те са хора", Трагикомични истории с български писатели, Профиздат, 1965

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Светът загуби Пътя, а Пътят напусна Света


Светът и Дао все повече се раздалечават1,
нравите оглупяват, отделяйки се от чистия извор.
Вече не берат свежи цветове от канеленото дърво2,
а се заселват в гнили корени.
Затова на прасковите и сливите3
остава да разцъфват мълчаливо.
Полетите и паденията са по повелята на Небесата,
а всичко живо се суети, блъска, тича, хвърчи.
Ще последвам Гуанчен Дзъ4,
ще прекрача през Вратата на Неизчерпаемостта5

Ли Бо, "Духът на миналото"

---------------------------------------------------------
1- Перефраза на думите от трактата "Чжуан Дзъ":  "Светът загуби Пътя, а Пътят напусна Света", които изразяват падението на нравите в съвременния свят.
2- Метоним на луната, където по легенда расте това дърво, противопоставяне на небесното (високото/извисеното) и земното (ниското/низкото).
3- "Праскови и сливи" в преносен смисъл са мъдреците и техните ученици. "Мълчание" - заминаване в отшелничество, "деяние на недеяние" - форма на осъществяване на учението за Дао ( "Ето защо мъдрецът чрез бездействието действува, чрез безмълвието учи." - "Дао дъ дзин",§ 2 )
4- Гуанчен Дзъ е един от осемте безсмъртни. На въпроса на Хуан Ди за пътя на постигане на Дао отвърнал, че това е неосъзнат процес на освобождаване от формите, завършващ с преминаване във Вечността.
5- Вратата на Неизчерпаемостта открива пътя към безпределността ("ако очите няма какво да видят, ушите няма какво да чуят, сърцето няма какво да усети, твоята душа ще съхрани тялото ти и то ще живее дълго. Хиляда и двеста години спазвам това и тялото ми не се състари. От тези, които следваха моя път, най-добрите станаха предци, най-лошите - царе. Ще те напусна и ще мина през вратата на безкрайността, за да скитам из безпределните простори. Ще се слея с лъчите на слънцето и луната, ще се съединя във вечността с небето и земята." - из монолога на този безсмъртен в трактата "Чжуан Дзъ" ).
-------------------------------------------------------

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Приказка за цветята

(детски терапевтични приказки и притчи)
ревност към второто дете в семейството

В някакво царство, някакво господарство живеели добри и трудолюбиви хора. Те отгледали толкова много могъщи дървета и чудесни цветя, че превърнали страната си в прекрасна градина. Затова нарекли жителите на тази страна градинари. Мъдрият владетел на страната - главният градинар - издал закон: за да живее дълго и щастливо, всеки жител трябва да отгледа няколко различни цветя.
В едно семейство на градинар и градинарка растяло красиво цвете. То било стройно и гъвкаво, а чудесното му ухание изпълвало цялата къща със свеж и приятен аромат. По цели дни цветето се радвало на топлите слънчеви лъчи и протягало нагоре гладките си блестящи листенца. Градинарят и градинарката обичали своето цвете и се грижели за него - поливали го с топла водичка, избирали му най-светлото място, а вечер се любували на красотата му и разговаряли с него. Цветето било щастливо и доволно от живота си. Само едно нещо не му харесвало - да остава само вкъщи, когато градинарят и градинарката излизали на работа.
Минало време. Един ден в дома на градинаря и градинарката се появило ново цвете. Отначало голямото цвете се зарадвало на новия член на семейството, но когато погледнало внимателно дребосъчето, недоволно се отвърнало и си помислило: "Пфу, какво е малко и неугледно! Даже не умее да си държи късото стебълце изправено, а листенцата му са ситни и сбръчкани."
Но градинарят и градинарката сякаш не забелязвали колко некрасиво е новото цвете, а се грижели за него като за някакво чудо. Поливали с топла водичка първо малкото цвете и чак тогава голямото. Даже поставили новото гърненце до това на голямото цвете, за да може малкото също да се грее на слънце. Голямото се опитало да разговаря с малкото, но то само мърдало с дребните си листенца. А градинарят и градинарката така му се възхищавали! На порасналото цвете му се струвало, че те напълно са забравили колко е стройно и красиво и въобще не го обичат вече. От мъка и обида чак му клюмнали листенцата и една вечер се обърнало към градинарката:
-За какво ви е това малко и неугледно цвете?
Градинарката нежно го погалила:
-То скоро ще порасне и ще стане стройно и красиво.
-А аз? Вече съм стройно и красиво, но вие съвсем ме забравихте ...
-Не, миличко, ние те обичаме както преди - уверила го градинарката. - Просто на малкото му трябва повече внимание, за да порасне по-бързо.
-Но аз не искам то да расте тук, отнема ми слънцето - едва не се разплакало голямото цвете. -  Да го дадем в някоя друга къща и да расте там.
-То е мъничко и беззащитно, без нас ще загине - възразила градинарката.
Голямото цвете обидено се отвърнало от градинарката, въобще не било съгласно с думите и. То даже забравило колко скучаело като оставало само у дома. Градинарката разбрала всичко, което чувствало, и ласкаво му казала:
-Мило цветенце, моля те, бъди търпеливо и ни помогни да отгледаме мъничето! Скоро то ще укрепне и ще можете заедно да протягате гладките си зелени листенца към слънцето. Ще започне да говори и ти, вече голямо и умно, ще го научиш да наблюдава красивите пеперуди, да слуша песните на птиците и шепота на вятъра. Ще му разказваш интересни истории и приказки, ще го научиш на разни игри. Заедно ще ви е хубаво и весело и няма да ви е скучно, когато ние имаме работа навън.
Голямото цвете слушало думите на градинарката и много му се искало да вярва, че всичко ще бъде точно така.
Минало още време. Малкото цветче растяло. Гледало с възхищение по-голямото си братче и се опитвало във всичко да прилича на него. Голямото цвете с интерес наблюдавало как малчугана изправял тънкото си стебълце и разпервал сбръчканите си листенца и вдигал нагоре своята малка главица-пъпка.
Един топъл летен ден градинарят и градинарката изнесли своите две гърненца в градината и ги сложили на една пейка , за да могат да се полюбуват на ясното синьо небе и да се погреят на слънце. Голямото цвете се огледало наоколо. Вдишало с наслада и протегнало нагоре гладките си листенца, подлагайки ги на слънчевата светлина. Даже замижало от удоволствие. Малкото цвете го гледало и му се приискало и то да направи същото. Вдишало дълбоко и силно се протегнало нагоре. Слабото му стебълце се изпънало и затреперило от напрежение ...
-Олеле!- писнало то. - Ей сега ще се счупя!
Голямото стреснато отворило очи:
-Внимателно!
Но малкото застрашително се било наклонило назад и изглеждало сякаш наистина ще се счупи всеки миг.
-Дръж се! - викнало голямото цвете и протегнало своите здрави листа да подкрепи мъничето.
Успяло навреме. Малкото от уплах дишало бързо-бързо, повдигало и спускало листчетата си и с благодарност гледало голямото. 
"Защо го направих? - зачудило се голямото. - Нали аз исках да го няма ... Но то е толкова крехко и щеше да се счупи." И усетило как вътре в него се разлива топлина и нежност.
"Какво ми става? Ама че глупост!" - то тръснало листенца, гордо вдигнало глава и равнодушно се извърнало встрани.
-Я-я-я! Летящо цвете! - раздал се възхитеният глас на мъничето.
-Това не е цвете, а пеперуда - засмяло се голямото.
-Пеперуда - повторило малкото. - А този кой е?
-Щурец - отвърнало голямото и си помислило: "Толкова е любопитно! Също като мен, когато градинарката ме изведе за пръв път и ми показваше пеперудите, щурците и мушиците. И всичко беше толкова интересно ..." И почувствало как в него се разлива още една вълна топлина и нежност. В това време се чуло силно жужене и се появил голям мъхнат търтей. От страх малкото цвете се сгънало, като се опитвало да се прикрие с листенцата си. Голямото също се изплашило мъничко, но храбро размахало своите листенца, за да защити себе си и малкото си братче:
-Къш, къш, махай се оттук!
Търтеят се стреснал и отлетял. 
-Изплаши ли се? - грижливо се надвесило голямото цвете над малкото. - Не бой се, търтеят си отиде!
Малкото доверчиво се притиснало в своя защитник, а той го обгърнал с листенца и за трети път почувствал как отвътре му става топло и хубаво.
Върху листото на голямото цвете паднало пухче от глухарче.
-Виж, пухче! - възкликнало то и подхвърлило към малкото: - Лови!
Мъничето го хванало и радостно се засмяло. После го бутнало обратно:
-Дръж!
Цветята се заиграли с пухчето, смеели се весело и не видели как на небето се появил тъмен дъждовен облак. Първите капки прекъснали играта. Голямото цвете протегнало листенцата си над малкото като чадър и се почувствало много пораснало и силно. А малкото го гушнало и се чувствало прекрасно с толкова умен, добър и грижовен брат.
Дотичали градинарят и градинарката и бързо внесли цветята вътре. Градинарят започнал да подсушава листенцата на малкото цвете, за да не се простуди и разболее. А градинарката правела същото с голямото цвете и го попитала как е минал денят. То и разказало за всичките им приключения.
-Беше ми приятно с малкото цвете - казало накрая. - Радвам се, че можах да го науча на нещо, да му помогна за друго и да го защитавам. Чувствах се голям и силен.
-Ти си не само силен, но добър, умен и храбър - ласкаво го погалила градинарката. - Гордея с теб и много те обичам! Помня как преживяваше появяването на малкото цвете, но ние вярвахме в теб и в доброто ти сърце и знаехме, че ще обикнеш малкото си братче като нас. 
Градинарят донесъл гърненцето с малкото цвете при голямото. Двете протегнали листенца едно към друго и се засмели, защото вече били започнали да си липсват. А градинарят прегърнал градинарката и двамата доволни и щастливи гледали и се радвали на своите прекрасни цветя.

В. Демидова

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Ли Бо

:) Установих, че имам балтон, който мога да пришия към това копче, т.е. стихотворение. Когато го публикувах, спестих кратката му трактовка, която гласеше следното: "Ли Бо, бидейки още млад (28 г.), се стреми към идеализираната чистота в служба на държавата и не си представя как мъдър и образован човек ("лазурен лотос") може да стане аскет и в самота да пропилява талантите си ("това благоухание")." Затова и сред възможните значения на "Езерото на цветята" е императорския дворец, към служба в който явно се е стремил на младини.
Малко по-късно си спомних, че имам една прастара и опърпана книга с художествено-биографични разкази за известни писатели и поети (само един том от поредица, за съжаление), в която е писано и за този автор. Подбрах един откъс, който има отношение към трактовката на стихотворението.

Всяка година в Чанъан Екзаминационната палата провеждаше изпити за учени звания. Издържалите конкурса получаваха чиновнически длъжности според степента на присъденото звание. Затова пролетта в столицата се събираха млади мъже от цялата страна. Кандидатите бързаха да разгледат града и да вземат своя дял от веселие, преди чиновническия сан да ги принуди към едно по-благонравно поведение.
Преди години Ли Бо си бе опитал късмета. Неговото съчинение получи признанието на столичните учени, тогава Екзаминационната палата беше назначила двама твърде подкупни чиновници: евнуха Ян Гуо-чжун - наставник на престолонаследника, и председателя на Военната палата Гао Ли-шъ - брат на любимата императорска наложница Ян Гуи-фън, която придворните поети наричаха Ясписовата гривничка. Тези екзаминатори бяха засегнати, че независимият младеж, за когото се разказваха най-различни истории, не беше им поднесъл подаръци, и затова отхвърлиха неговото съчинение като бездарно. Говореше се, че Гао Ли-шъ казал по този случай:
-Такъв невежа е годен само да ми размива туша!
А Ян Гуо-чжун отсякъл:
-И затова не го бива! Роден е за слуга в някой селски хан! Способен е да изува калните обуща и чорапи на окъснелите пияници!
Така Ли Бо не успя да обезпечи живота си с някоя чиновническа длъжност. Богатството, което наследи от баща си, раздаде на нуждаещите се. За разлика от някои свои приятели измежду героите, които с лека ръка харчеха награбеното от чиновниците рушветчии за величествени пирове и само малка част от парите раздаваха на нуждаещите се, поетът не грабеше. Той раздаваше само онова, което му принадлежеше. Той свято изпълняваше девиза на героите: "Извършвай подвизи!", ловко въртеше меча и потисниците се страхуваха еднакво от стиховете и от оръжието му. При свободните хора - така наричаха тогава разбойниците - бяха го привлекли смелостта, свободолюбието и жаждата за приключения, както по-рано любовта към природата и стремежът към знания го направиха отшелник.
От юношески години той обикаляше родната страна. Отшелник, сетне жънсе, отново отшелник и най-накрая неуморен скитник по безкрайните пътища на Китай.
Във всеки дом той донасяше веселие и хората усърдно го гощаваха. Неговите стихове се ценяха по-скъпо от златото  и където и да отседнеше, срещу едно стихотворение получаваше приют за месеци. По много места славата го изпреварваше и пред градските порти го посрещаше хилядно множество. Людете се надпреварваха да го канят в домовете си, а сановниците уреждаха в негова чест големи празненства. Неговите стихове възпяваха чудната природа на Китай, те учеха хората на труд и добродетели, възхваляваха живота и обикновените житейски радости. По смисъл и дух те бяха близки до настроенията на китаеца и нищо чудно, че Ли Бо бе некоронования император на поетите.
Нищо не можеше да го спре. Той искаше да обхване с очи и сърце величието и многообразната природа на своята родина, жадуваше да опознае света и хората. И затова неговият живот беше непрекъснато пътешествие. Дори женитбата за хубавата дъщеря на един бивш министър в Хубей не го задържа. Няколко години любов и нежност бяха достатъчни, за да тръгне отново, помамен от чудната магия на прашните междуселски пътища. 
Сега той идваше в столицата. Не беше вече млад. Четиридесет и две години и хиляди стихове бяха останали зад него. Викаше го негов отколешен приятел - поетът и академикът Хъ Чжи-жън.
Ли Бо извади писмото и още веднъж препрочете онази част, която имаше вид на обещание за успех: "Първата година на Тенбао от управлението на Сюан Цзун е тежка за Поднебесната! Чиновниците своеволничат. Наглостта на съседните държави не знае граници. Надявам се, че сега е подходящ момент вашите таланти да ви донесат слава и висок пост, което приятелите ви отдавна очакват."

След добра гощавка гостът и домакинът се оттеглиха в красиво павлионче, построено на брега на малко изкуствено езеро.  Хъ Чжи-жън заразказва не без умисъл:
-Вчера в двореца пристигнаха  пратеници на страната Бохай. Но измежду придворните учени не се намери дори един, който да знае тяхната писменост и да разчете посланието на бохайския каган.
Ли Бо слушаше усмихнат. Домакинът знаеше, че неговият гостенин в годините на скитанията си беше изучил езика и писмеността на множество народи, които населяваха покрайнините на империята. Това беше добър случай именитият поет да получи държавно признание за учеността си. Поетът отпи от чашата си и каза с тънка усмивка:
-Жалко, че нямам учено звание, което да ми дава право на дворцова аудиенция! Веднага бих спасил двора от това малко затруднение.
На другата сутрин императорът предупреди своята свита:
-Ако до три дни не намерите човек, който да разчете писмото на моя бохайски васал и да напишете нужния отговор, всички ще бъдете изгонени от двореца, а на ваше място ще назнача достойни мъже!
Тогава Хъ Чжи-жън излезе от тълпата на придворните и като отмери задължителните по сложния ритуал поклони, каза:
-При мене живее един човек,когото природата несъмнено щедро е одарила. Из цялата Поднебесна гърми неговото име. Всички са изумени от познанията му. Заради неговите стихове и любовта му към виното хората го наричат Бога изгнаник от небесните селения. А свободните герои му викат Безсмъртния Цзюйшъ поради обичта му към родината. Ето един човек, който желае да напредне! Той единствен може да ни помогне.
Сюан Цзун се зарадва:
-Доведете го веднага!
Придворният академик се сведе в нов поклон.
-Ли Бо е горд. Той си знае цената. Той умее да отдели зърното от плявата и принципите на доброто поведение са му известни. Боя се, че не ще изпълни височайшата ви заповед!
-Защо?
-Той не притежава никакво звание. Преди години беше скъсан държавните изпити. Нима човек без всякакво обществено значение ще се одързости да пристъпи прага на тронната зала? Нима такъв никаквик ще оскърби толкова знатни придворни в техните най-добри чувства?
Императорът се замисли.
-Може да се намери разрешение. Пишете указ! Давам на Ли Тай-бо, известен под името Ли Бо Безсмъртния Цзюйшъ, званието цзиншъ (цензор, висша научна степен в древен Китай, равна на нашата "доктор на науките"), което го прави член на придворната академия "Ханлицюан" и висш дворцов чиновник! Указът веднага да се обяви по надлежния ред на всички учреждения на Поднебесната! Утре новият академик да се яви на задължителния сутрешен прием.
На другата утрин Ли Бо беше в двореца. Разкошните дрехи на придворен академик бяха измачкани, чорапите и обущата кални, а самият Бог изгнаник от небесните селения беше малко пийнал. Сановниците изстинаха от такава дързост.
Сюан Цзун беше добродушен човек, пък и знаеше нещо за изпитните премеждия в младостта на поета. Той не се разгневи, а спокойно заповяда да поднесат на новия академик чаша рибешки бульон - незаменимо средство за изтрезняване. Заповедта беше изпълнена и Синът на небето собственоръчно поднесе чашката на Ли Бо.
Новият академик изпи своя бульон и каза:
-Най-лесното нещо е да се отговори на това дръзко бохайско послание. Но ... аз едва се държа на краката си. Моля да ми бъде разрешено да седна.
Императорът кимна в знак на съгласие.
-Тогава - продължи Ли Бо - нека Ян Гуо-чжун ми изуе обущата и чорапите, за да не изцапат възглавниците, а в това време Гао Ли-шъ да ми размие туша - така не ще загубим драгоценно време!
Сюан Цзун се съгласи на драго сърце и двамата най-висши сановници бяха принудени да се подчинят. Ян Гуо-чжун се показа усърден слуга, а всесилният Гао Ли-шъ старателно като младши писар размиваше туша. Придворните злорадо наблюдаваха посрамването на двамата всесилни фаворити. Хъ Чжи-жън се погрижи да им разкаже как на времето са изпитвали Ли Бо и това накара свитата да се забавлява още повече.
Небрежно излегнат, Ли Бо прочете писмото на бохайския владетел, което в действителност беше дръзко политическо предизвикателство. Сетне продиктува един дипломатичен и същевременно рязък отговор, който стресна посланиците и ги накара още същия ден да си заминат обратно. Отговорът на Ли Бо показваше, че Танската империя все още е достатъчно силна, за да се справи с всеки външен неприятел. Така беше избягната една сериозна неприятност.
Мнозина от придворните се уплашиха, че явните способности на новия академик ще му помогнат да направи сериозна кариера, и в главите на мнозина се зародиха планове как да премахнат сериозния съперник. Хъ Чжи-жън побърза да успокои честолюбците:
-Ли Бо обича свободата и веселието. Той не ще замени своята пътническа тояга срещу меча на властта!

из "Ли Бо" от Стоил Стоилов
"Духовни спътници на човечеството", книга трета, изд. Народна младеж, 1961



Публикувано от

Честито Възкресение!

Докато търсех с какво да ви поздравя, макар и с известно закъснение за празника, попаднах на тая картинка. Не можех да си спомня как лилиите се свързват с Възкресението, порових и открих легенда, която по-скоро е свързана с разпъването му на кръста, но така и така съм закъсняла ...


Докато Христос умирал на кръста, там, където потта му падала на земята, никнели бели лилии. Затова те се смятат за пасхален символ, символ на надеждата за вечен живот.
Кръстът и три бели лилии могат да се видят на ръкоделия и пасхални съдове от миналото. Три "кръстосани" бели лилии символизират трите доблести - състрадание, правосъдие и милосърдие.

Попаднах и на това прекрасно стихотворение:


Пред прага на
седемте небесни
порти
седем бели
лилии посях... ( продължава тук )



Честито Възкресение Христово!






Публикувано от

Великденско яйце

Имало едно време един дядо и една баба. Нищичко си нямали, освен една кокошчица. А и тя не им помагала, защото къде снасяла яйцата си все не можели да разберат. 
Наближил Великден и дядото се закахърил:
-Бабо, нищичко си нямаме да сложим на трапезата!
-Празникът е в храма, не на масата - отвърнала бабата.  - Но ти не се ядосвай, Господ няма да ни остави!
Да, обаче дядото не мирясвал, решил да проследи кокошката къде ще се скрие да снесе. Тръгнал подире и, а тя се качила на едно хълмче, там снесла яйчице и то се търкулнало надолу по баира.
-Стой! - викнал дядото. - Къде отиваш?
-Не се тревожи, дядо! - отвърнало яйчицето, без да спира да се търкаля. - Аз не съм обикновено яйце, а великденско. Ще имаш празник на трапезата си.
И се загубило от очите му. Търкаляло се надолу, търкаляло се и изведнъж насреща му една катеричка.
-Ей, че весело си играеш! - възкликнала катеричката. - Може ли да ти правя компания?
-Не си играя, а отивам на мисия - засегнало се яйцето. - Аз не съм обикновено, а великденско и трябва да се погрижа за празничната трапеза на баба и дядо.
-Да ти помогна тогава - предложила катеричката. - Мога да донеса орехи и стафиди от хралупата си.
-Добре! - съгласило се яйцето.
Продължили да бягат надолу по хълма и след малко срещнало едно коте.
-Вземете и мен на разходка - измяукало жално то.
-Ние не се разхождаме, а имаме мисия - важно отговорили яйцето и катеричката, - да помогнем на баба и дядо за великденската трапеза.
-И аз мога да помогна, ако ме вземете с вас - рекло котето. - Имам млекце и захар.
-Заповядай! - зарадвали се катеричката и яйцето.
Продължили да тичат надолу и нали компанията се увеличила, вдигнали такъв шум, че стреснали една полска мишка в дупката и.
-Какво става, къде сте се разтичали? - подала глава тя отвътре.
-На мисия за великденската трапеза на баба и дядо- викнали яйцето, катеричката и котето. - Ако искаш, и ти можеш да помогнеш!
-С удоволствие! - отвърнала мишката. - Мога да донеса брашънце за месене.
-Еха! - зарадвали се другите. - Вече ще можем наистина да напълним трапезата.
След малко стигнали в долчинката, а там в шумата се били заровили останалите яйца, които снесла кокошката предните дни.
-Излизайте, мързеланковци! - викнало яйцето на братчетата си. - Време е да украсим великденската маса на баба и дядо.
Затъркаляли се яйцата нагоре по хълма, а животинките им помагали, защото да се търкаляш нагоре е трудна работа. По пътя взели и продуктите от дупката на мишката, къщичката на котето и хралупата на катеричката.
Когато стигнали в къщата на бабата и дядото, стопаните запляскали с ръце от радост. После всички дружно се хванали да украсят яйцата и да пекат козунаци.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Ако очарованието съществува в пустотата

Лазурен лотос цъфна у закътан извор,
под утринното слънце свеж и ярък.
А есента със цветове безброй ще са покрити тъмните води
и със зелената омара на гъстия листак.
Ако очарованието съществува в пустотата на отречеността от света,
кой ще усети това благоухание?
Седя и гледам: пълно със летяща скреж
ще си замине времето благословено
и не ще откриеш вече къде са корените пуснати.
Как искам да живея на брега на Езерото на Цветята1 .

728 г.

Ли Бо, "Духът на миналото"

--------
1 - Езерото на Цветята може да има много значения - митологично езеро; в поезията - трудно постижим идеал; метонимическо обозначение на императорския дворец; и в съчетание с глагола от съответната строфа - кармично прераждане.

Публикувано от

Три (ирландски мъдрости)

Три неща е най-сложно да разбереш: женският разум, работата на пчелите и играта на прибоя.

Три неща никога не се виждат: острие на оръжие, вятър и любов.

С три неща не бива да се хвалиш: големината на кесията си, красотата на жена си и вкуса на бирата си.

Трима имат най-съсредоточения поглед: ковач, който изчуква гвоздей; кокошка, която търси зърно; девойка, която се озърта за съпруг.

Три ценни придобивки: красива жена, хубав кон, добро куче.

Три вида мъже не разбират жените: млади, стари и на средна възраст.

Три двойки никога не постигат съгласие: две стопанки в една къща, две котки за една мишка и двама момци, които ухажват една девойка.

Три неща най-трудно се избират: жена, коса и бръснач.

Три неща не си струва да вършиш: да хвърляш камък по водата, да съветваш разгневена жена и да говориш с глупак.

Три най-страшни беди може да сполетят един дом: свадлива жена, пушеща печка и пробит покрив.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Златото и диамантът

Отдавна, много отдавна, когато Синият Нил бил толкова широк, че даже крокодилите не можели да го преплуват, Златото заспорило с Диаманта кой от тях е най-благороден и силен на Земята.
-Аз! - казало Златото. - От мен отливат корони за султаните, шаховете и кралете, цариците носят ковани златни гривни на нежните си ръце, златни пръстени украсяват тънките им като тичинки на лотос пръсти. Заради мен на Земята е пролята толкова много кръв, че с нея би могло да се напълнят всички кладенци на света и езерото Чад. Ти, Диаманте, си само нищожен придатък към моята златна слава.
-Лъжеш се, Злато - възразил Диамантът, - заради мен също са се водили кръвопролитни войни, аз също крася троновете, скиптрите и пръстените на фараони, раджи и шахини.
-Е, щом е така, хайде да попитаме Слънцето, което е по-могъщо и по-ценно от нас - предложило Златото и те се обърнали с въпроса си към вечното светило.
-Не ви чувам - отвърнало Слънцето. - Приближете се още и ми разкажете за какво спорите там на вашата угаснала звезда.
Тогава Златото и Диамантът тръгнали по Млечния път и се приближили към Слънцето. Изведнъж Златото почервеняло, после побледняло и като се стопило, се изляло на Земята като златен дъжд. А Диамантът се върнал обратно, също такъв блестящ и твърд, какъвто бил и по-рано. Оттогава Златото вече никога не спорело с Диаманта, като му отстъпило веднъж завинаги "палмата на първенството".

арабска легенда
Р.Валаев, "Легенди за скъпоценните камъни"

Публикувано от

Лаленце се люлее

Честит Лазаровден!

Избрах си тази песничка за поздрав, защото баба ми я пееше като бях малка. :)

Лаленце се люлее,

на зелено ливаде.

Не ми било лаленце,

най ми било детенце.

Майка му го будеше

и му милно думаше.

Стани, стани детенце

да си видиш лазарки.

Как хубаво играят,

с жълти чехли потропват,

шити поли развяват.

Публикувано от

Ако акулите бяха хора

Още нещо от Бертолт Брехт. Началото така силно ми навя мисли за щастливи кокошки и прасета с играчки ... :) 

- Ако акулите бяха хора, щяха ли да се отнасят по-добре към малките рибки? - запита малкото момиченце на хазайката господин К.
- Ама, разбира се - отговори той. - Ако акулите бяха хора, щяха да построят в морето огромни развъдници за малки рибки, където щеше да има всякаква храна - и растителна, и животинска. Щяха да полагат грижи в развъдниците да има винаги прясна вода и въобще щяха да се вземат всички необходими санитарни мерки. Ако например някоя рибка си наранеше перката, щеше незабавно да й се направи превръзка, да не би да загине преди време и така да се изплъзне на акулите. А за да не се отдават на мрачни мисли, сегиз-тогиз за малките рибки щяха да се устройват грандиозни водни празници; понеже веселата рибка е много по-вкусна от тъжната.
В развъдниците, естествено, щеше да има и училища. Там рибките щяха да се обучават как се плува навътре в гърлата на акулите. Географията например щеше да им помага да намират местата, където мързеливо се излежават големите акули. Но най-много щеше, естествено, да се набляга върху моралното възпитание на рибките. Щяха да ги научат, че най-възвишеното и най-красиво нещо на този свят е с радост да се принесат в жертва и че всички те са длъжни да вярват на акулите, особено когато им говорят, че им готвят прекрасно бъдеще. На малките рибки щеше постоянно да се втълпява, че това бъдеще им е осигурено само ако се научат на послушание. Малките рибки щяха да се предпазват от всякакви низки, материалистически, егоистични и марксистки увлечения. Ако някоя от тях се поддадеше на подобни увлечения, то останалите трябваше незабавно да донесат за това на акулите.
Ако акулите бяха хора, щяха, естествено, да водят помежду си войни за завладяване на чужди развъдници и чужди рибки. Сраженията щяха да се предоставят на собствените им рибки. Щеше да им бъде внушено, че между тях и рибките на другите акули съществува огромна разлика. Щеше да бъде разгласено, че макар и, както е известно, рибките да са неми, те мълчат на съвсем различни езици и поради това е невъзможно да има помежду им разбирателство. На всяка рибка, която по време на война убие няколко вражески рибки, тоест рибки, мълчащи на друг език, щеше да се прикачи малък орден от морска звезда и да се присвои званието герой.
Ако акулите бяха хора, при тях, естествено, щеше да има и изкуство. Щяха да се създават красиви картини, в които зъбите на акулите щяха да бъдат изписани с най-дивни краски, а гърлата им щяха да се изобразяват като истински градини на удоволствията, където чудесно може да се полудува. Театрите на морското дъно щяха да представят как доблестни рибки въодушевено плуват към гърлата на акулите, а музиката щеше да е тъй приятна, че под нейните звуци рибките, замаяни от най-приятни мисли, щяха начело с оркестъра мечтателно да се втурват в гърлата на акулите.
Естествено, там щеше да има и религия, ако акулите бяха хора. Тя щеше да проповядва, че истинският живот за рибките започва едва в коремите на акулите. Впрочем също и равенството, което засега съществува между рибките, щеше да се премахне, ако акулите бяха хора. Някои от тях щяха да получат служби и щяха да се издигнат над останалите. Малко по-едрите рибки щяха да придобият дори правото да изяждат по-дребните. Това щеше да е само приятно на акулите, понеже така те самите щяха по-често да си похапват по-угоени късове. А още по-големите, получилите ръководни постове рибки, щяха да се грижат за реда сред останалите - щяха да станат учители, офицери, инженери по строежа на развъдници и пр.
Накратко, ако акулите бяха хора, едва тогава в морето щеше да има култура.

из "Разкази за господин Койнер"
Бертолт Брехт "Календарни мъдрости", Профиздат, 1975
превод: Венцислав Константинов

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Кучешката пещера

Днешна публикация, озаглавена "Помиярите не са от Марс, създават ги хората", за втори път последната седмица ме присеща за тази стара история. История за едни човекоядни, всъщност всеядни кучета, които също не били от Марс ... От известно време пещерата е затворена и казват, че кучетата вече ги няма, но човешката безотговорност има доста дълъг живот, както се убеждаваме ежедневно. 
Кучешката пещера се намира край Карлуково. Много от вас може да са чели истории за нея в нета. Повечето са подобни на тая - кървави, и само една-две са с благополучен завършек.
Посещавала съм мястото преди двадесетина години. Една обикновена зелена селска поляна, насред която имаше една леко отхлупена каменна плоча. Под нея е пещерата. Като пуснеш камък, пада дълго и като тупне долу, разлайва кучетата. Това, което ще прочетете в нета, е че някога бременна кучка паднала или била хвърлена долу, но тя и поколението и оживели и станали родоначалници на полуслепите и агресивни обитатели на пещерата. Това може и да е вярно, но не е всичко, защото с години там са изхвърляни нежеланите кученца, както и лешта от селото, с която се прехранвали. Когато посетихме мястото, наш приятел, възрастен човек и великолепен разказвач, мир на праха му, ни разказа тази история. Доста детайли ми се губят вече, други може фантазията ми да е позакърпила, но ако и сега не я разкажа, времето съвсем ще я размие. Пък ако някой е чувал точно нея, ще съм благодарна за редакции. И така ...

Това било по времето на Втората световна война и купонната система. Било трудно с продоволствията. Даже тези, които имали пари, трудно можели да намерят какво да купят с тях. Момче от селото, гимназист в града (не помня кой, може би Плевен), решило да подмами учителя си и да го ограби и убие. Учителят бил ловец и целта на момчето била неговата пушка. Преди да излязат във ваканция през зимата, ученикът поканил учителя да му гостува. Казал му да вземе пушката, за да го заведе на лов, и пари за продукти, които той ще му уреди да купи на село. Уговорили се за ден и час, в които ще пристигне учителя и момчето ще дойде да го посрещне на най-близката гара.
Един ден преди уговорения момчето наело кон и каруца и демонстративно тръгнало да посреща учителя си. Показало се и разказало къде отива на колкото може повече хора. На гарата изиграло истинска постановка, как е дошло да посреща учителя, тюхкало се защо не дошъл, но няма какво да прави, ще се прибира без гостенин. А на следващия ден, за когато била реалната уговорка, тайно и пеша тръгнало за гарата. Промъкнало се на перона в последния момент, стараейки се да остане незабелязано. Взело учителя и го повело бързо към селото. Предложило му да носи пушката, за да не му тежи и учителят му я дал. Близо до пещерата го ударило с пушката или го простреляло, прибрало парите от джобовете му и го хвърлило в дупката. Върнало се тайно вкъщи и скрили заграбеното.
След няколко дни, като учителят така и не се завърнал вкъщи, жена му вдигнала на крак полицията. Идвали, разпитвали, но имало много свидетели как момчето ходило да го посреща предния ден и гостът така и не бил пристигнал. На следващия, когато действително пристигнал, никой от местните не бил видял нито него да пристига, нито момчето да излиза от селото. Решили, че е станало недоразумение с датите, учителят се е отправил сам от гарата към селото, заблудил се е и е станал жертва на животните в гората. Но жена му не се успокоила, започнала да пуска обяви по вестниците, че е изчезнал такъв и такъв човек, по време на пътуване от ... за ..., ако някой го е виждал, да се свърже с нея. И за лош късмет на престъпника, намерил се такъв човек - спътник на учителя в купето във влака, заговорили се по пътя, запомнил го. И най-важното, видял през прозореца на купето как момчето го посреща, за краткото време, за което то било на перона. 
След появата на свидетел, ученикът си признал на полицейския разпит какво е направил. Тогава пуснали хора долу в пещерата.
Гладни били кучетата онази зима. От учителя били останали само токата на колана му и налчетата на обувките ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Легенда за възникването на книгата "Дао Дъ Дзин" по пътя на Лаодзъ за емиграция




1
Седемдесет прехвърлил, вече уморен,
учителят1 помисли за покой,
и тъй като доброто се топеше ден след ден,
а пък злините във страната ставаха безброй,
за път обущата си върза той.
2
Най-нужното в една бохчица стегна,
а то бе малко: разни дребни вещи,
луличката, що вечер пушеше преди да легне,
взе книжката, която винаги четеше,
и къшей хляб - окото му за много не ламтеше.
3
Порадва се за сетен път на долината,
и я забрави, щом пътеката въз билото пое.
С охота волът хрупаше тревата,
на якият му гръб старикът се усещаше добре -
не бързаше, пък нямаше и закъде ...
4
След ден ли, два ли пътя му препречи
граничен митничар и викна: "Стой! Какви
богатства носиш?" - "Нямам," - философът рече.
"Мъдрец е..." - вдигна малкият водач очи
и работата начаса се изясни.
5
Тогаз мъжът развеселен попита:
"Е, що измъдри дядката, какво откри?"
Хлапакът рече: "Туй, че с времето водата
надвива и най-твърдите скали.
Разбираш ли, накрая слабото ще победи!"
6
Полека взе да притъмнява в планината,
та малкият подбутна вола със камшика.
Тъй тримата навлизаха в гората,
когато митничарят ги догони край една борика
и "Хей, ти! Я почакай!" им подвикна.
7
"Каква бе таз история с водата, старче?"
"Защо разпитваш?" - философът сви очи.
"Неук човек съм аз, прост митничар, обаче
за мен е също важно кой кого ще победи.
Така че, ако знаеш тази мъдрост, говори!
8
А най-добре я продиктувай на момчето.
Запиши я!
Не бива знанието като скъпа вещ
да се измъква!
В дома ми ще намериш туш, хартия,
а също и вечеря - ето, вече мръква,
бъди ми гост, хатъра ми не скършвай"
9
Старецът поизви глава и го изгледа:
палтото в кръпки, бос, очи унили,
челото сбръчкано, лицето бледо...
Ах, победител ти не си, човече мили!
И промълви като на себе си: "И ти ли?"
10
Но май бе твърде стар и разнебитен,
за да откаже на молба вежлива,
защото с ясен глас изрече: "Който пита,
той отговор и заслужава!" "Вече
застудява..." - хлапакът смънка. "Е, добре,
да спрем тогава!"
11
От своя вол мъдрецът бавно слезна
и писаха с момчето седем дни.
А митничарят носеше храна (ругаеше любезно
злодеите, покоя да не наруши).
Тъй работата свърши без кавги.
12
Осемдесет и един куплета една заран
получи митничаря ученолюбив.
Благодариха двамата за скромния подарък
и продължиха пътя си край бора мълчалив.
Кажете, може ли човек да бъде по-вежлив?
13
Да славим тук мъдреца е ненужно -
та името му книгата краси!
От мъдрия да се изтръгне мъдростта е важно.
затуй да не забравяме и митничаря в тези дни,
защото той труда на философа вдъхнови!

----------------------------------------------------
1. Легендата разказва, че след като династията Джоу започнала да се разпада, Лаодзъ напуснал столицата и се отправил в емиграция. Началникът на граничният пункт го помолил да му напише нещо за спомен и така възникнала книгата "Дао Дъ Дзин", съхранила идеите на "даоизма".
----------------------------------------------------

Бертолт Брехт "Календарни мъдрости", Профиздат, 1975
превод: Венцислав Константинов

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!



Публикувано от

Как Вазов получи двойка за "Под игото"

:D "Топло, пари" от новите ми попълнения със стари книги! Преди час-два споделих радостта си от тях във фейса, особено от едно издание от '37, с което успях да се сдобия срещу безумната сума от един лев. И обещах да кача тази история утре, но междувременно реших да не държа чакащите в напрежение.
Инак, по отношение на любимия на всички ни въпрос в училище, какво е искал да каже авторът, открай време си мисля, че в ситуации като долуописаната би станало точно каквото е и станало. :D


Преди четиридесет и четири години народният поет Иван Вазов получи двойка за "Под игото".
Но тогава - възразявате вие - той е бил на върха на славата си, кой би посмял да му пише двойка?
Той получи двойка от Велико Йорданов, един от най-добрите учители по литература, за лошо развита тема върху "Под игото".
-Ето как стана това ...
Приятелят ми С.В., племенник на народния поет, млъкна за малко, запали нова цигара, усмихна се и продължи:
-Беше през пролетта на 1919 година. Довършвах последния клас на гимназията. Като вратар на единствения по това време футболен тим в столицата бях гордостта на класа. Английски военни кораби патрулираха тогава из Черно море. Тежък крайцер бе пуснал котва във варненското пристанище. Моряците пожелали да се състезават с най-силния български тим и варненци не посмели да излязат насреща им.
Една телеграма от Варна хвърли в тревога софийските футболисти. Нямаше как, трябваше да се замине за Варна и да се спасява положението.
Директорът на гимназията дал съгласието си на капитана на тима, но самият аз се колебаех. Плашеше ме домашното упражнение по литература, темата върху "Под игото" - последната проверка преди матура, а учителят Велико Йорданов беше строг, неумолим човек.
Чичо ми Иван Вазов ме видя замислен, почти отчаян. Запита ме за причината. И докато аз още се обяснявах, в кабинета му влезе професор Иван Шишманов.
-Трябва да отиде във Варна, за да се пребори с английските моряци, а няма кой да му развие темата по литература.
-Каква е темата? - полюбопитства Шишманов.
-Върху "Под игото".
-Така ли? - дяволито забеляза Шишманов. - Тогава аз се оттеглям - и той посочи мълком с глава към Вазов, а гръмкият му смях се разнесе из тихия кабинет.
Лицето на поета остана няколко мига неподвижно и непроницаемо.
-Слушай - каза ми след малко той, - ти замини, а аз ще се опитам. Велико Йорданов наистина е строг, но дано успея. Ще помага и професорът. Пък ти там сетне ще си го преработиш в духа на учебника ...
Като стрела изхвръкнах навън. На другия ден пристигнах с другарите си във Варна. Разбира се, англичаните ни биха безмилостно - тогава ние бяхме още новаци, - но славата беше достатъчна.
Новината скоро се разнесе из коридорите на гимназията. Трябваше да показвам на всички олющените си длани и колене. Чувствах се герой. Бях спокоен и щастлив, понеже вече бях успял да препиша без всякакви промени (кой може да каже нещо повече за "Под игото" от самия Вазов!) листовцете с развитата тема, предадени ми вечерта от чичо Иван. Сега до насита разказвах за пътуването, за зашеметяващите шутове, за бесните атаки на англичаните, за плаващата крепост, дето ни бяха дали малка закуска.
Изминаха няколко блажени дни, а аз все разказвах и разказвах. Слушатели никога не ми липсваха.
На седмия ден учителят по литература раздаде тетрадките. Върху текста на моята нямаше нито една бележка, нито една чертичка, само отдолу в ярко червено се мъдреше "слаб". Бях поразен, но събрах сили и догоних учителя по коридора.
Той се извърна и ме изгледа недружелюбно. Очите му студено проблеснаха през стъклата на пенснето. Козята му брадица застрашително щръкна срещу мен.
-Няма ли тук някаква грешка? "Слаб" за така добре развита тема!
-Грешка! Добре развита тема? - И като побутна припряно колосаните си ръкавели, учителят се приближи, хвана инквизиторски едно копче на куртката ми и лекичко ме притегли към себе си. Видях изплашеното си лице върху едно от стъклата на пенснето. 
-Да пишеш приумици! Да не се съобразиш в нищо с материала, тъй както е изложен в учебника по литература, да не се съобразиш и с моя учебник по стилистика, с моя учебник, спечелил конкурс, одобрен и препоръчан с окръжно от министерството!
-Но, господин Йорданов ...
-Никакво "но" ... Да пишеш, че в образа на Бойчо Огнянов са въплътени черти не от един, а от много герои ... Кой ти каза това? Кой ти е казал на тебе - копчето почна да пращи между пръстите му, - че Рада Госпожина ... че Колчо Слепият ... че чорбаджи Марко ... кой, кой, кой ...
Не слушах. Коридорът се завъртя отпреде ми. Не забелязах кога учителят се е отдалечил, кога съм излязъл на улицата. Само в ушите ми продължаваше да бучи зловещият глас: кой, кой, кой ...
Влязох в кабинета на чичо си разбит, смазан. В полумрака народният поет беседваше тихо с професор Иван Шишманов. 
-Е, Сашо - запита ме Вазов, като ме видя, - хареса ли се съчинението на Велико Йорданов?
Мълком подадох тетрадката. Двамата се погледнаха със сериозни лица, сетне изведнъж прихнаха да се смеят. Смяха се дълго, до сълзи ...
За голямо мое учудване на срока по български и литература, както винаги, имах пак шест. Чичо ми не отвори повече дума за този случай, а като ме видеше професор Иван Шишманов дяволито се усмихваше. Все ми се струваше, че той се е срещал с учителя, защото, щом ме зърнеше, Велико Йорданов ме поглеждаше гузно, а козята му брадица застрашително щръкваше срещу ми. Сетне той започна да се прави, че не ме забелязва, докато накрая съвсем престана да ме поздравява.
Наистина неприятна работа! Да пишеш двойка на Иван Вазов за "Под игото"!

Иван Богданов, "И те са хора", Трагикомични истории с български писатели, Профиздат, 1965

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

По-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата






Лафонтен, "Басни"

Публикувано от

Легенда за лястовицата



Това се случило по време на всемирния потоп. Една мишка прогризала дупка на дъното на ковчега и всички на него били заплашени от гибел. Тук на помощ се притекла змията, запушила дупката с тялото си и животните и хората били спасени.
Разбрал Бог и великодушно и предложил да си избере каквато награда пожелае. Змията вдигнала малката си глава, изпънала тялото си и изсъскала:
-Искам винаги да пия най-вкусната кръв!
Господ се съгласил, но не знаел чия кръв е най-вкусна. Изпратил комарът да провери и да каже на змията. Комарът пробвал кръвта на всички и разбрал, че най-вкусната кръв е човешката. Литнал обратно при змията.
-Е, разбрали ли чия кръв е най-вкусна? - попитала тя.
Комарът отворил уста да отговори, но едва успял да каже "Чо...", когато от небето се спуснала лястовичка и му откъснала езика. Той започнал да жужи безпомощно, а змията яростно се хвърлила към лястовицата, задето не и позволила да узнае това, което иска. Но успяла да откъсне само няколко пера от средата на опашката и.
Оттогава опашката на лястовичката е разцепена и вие гнездата си под хорските стрехи, защото търси защита от мъстта на змията.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Божествена тайна

Един последовател непрестанно досаждал на суфийския учител Абу Саид с молба да сподели с него някоя божествена тайна. Това омръзнало на учителя до такава степен, че заповядал да хванат една мишка и да я затворят в гърне. После дал гърнето на молителя със заръката в никакъв случай да не отваря гърнето.
Човекът изтърпял няколко дни, но накрая не могъл да издържи и отворил гърнето. Като видял какво има вътре, разгневен отишъл при учителя.
-Помолих те да споделиш с мен божествена тайна, а ти си ми дал мишка в гърне! - упрекнал го той.
-Дадох ти мишка в гърне и ти не успя да опазиш тайната и. Как тогава възнамеряваше да опазиш тайната на Всевишния? - отвърнал Абу Саид.

из "Мъдреците на Изтока", А. Ебрахими Торкаман, ДГУ, 2009

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Всичко, което е истинско

:) Това вече не е първоаприлско.

Всичко, което е истинско,
съумява да бъде тихо.

Тихо съзряват плодовете.
Безшумно окапват листата.
Снегът ги покрива безмълвно,
езерото замръзва постепенно -
смъртта долита като сън.

Зачатието е мълчаливо.
Слънчевият лъч не крещи.
Никой не е чувал как се топи снегът.
Кълновете пробиват пръстта безмълвно.
Пъпките се разпукват без пукот.

Всичко, което е истинско,
съумява да бъде тихо
за нашия слух.
Никой човек не може да чуе
дочутото от кукумявката.

Хайнц Калау
превод: Александър Миланов

Публикувано от

Първоаприлска лъжа

Честит 1-ви април!

В София на всеки плет — сто патици на шиш. Не вярваш ли, вземи си хлеб, тръгни, иди и виж!
Със баници е пък постлан прочути Букурещ. Не вярваш ли, тръгни, иди и сам ти ще ядеш.
Бонбони падат вместо град във славния Париж, не вярваш ли, вземи торба, тръгни, иди и виж!
Край Цариград расте гора, на всеки лист сладкиш! Не вярваш ли, вземи си прът, тръгни, иди и виж!
Направен е от шоколад грамадният Берлин, не вярваш ли, тръгни, иди, — иди и виж самин!
А от чешмите във Багдад шербет и мед шурти, не вярваш ли, тръгни, иди и сам ще пиеш ти! 

Асен Разцветников

Публикувано от