Истинската история на "Даровете на влъхвите"

През декември 1894-та година касиерът на филиала на Първа национална банка в градчето Остин, щата Тексас, 32-годишният Уилям Сидни Портър (познат на българския читател като О'Хенри) напуснал работа. Въображението му рисувало занапред блестяща литературна кариера, тъй като по това време вече бил започнал да издава хумористичния ежеседмичник The Rolling Stone. Но новата година вместо литературна слава му донесла обвинение от ръководството на банката в присвояване на 1150 долара, значителна по онова време сума.
Виновен или не, разбирайки че срещу него е заведено углавно дело, Портър си плюл на петите и се спрял чак в Хондурас. 
Година по-късно в Мексико го застига вестта, че съпругата му Атъл Естес е на смъртно легло. Продавайки скъпата си наметка, самоотвержената съпруга, останала без средства за препитание и лечение, събрала 25 долара, с които купила и изпратила на мъжа си златна верижка за часовника му. Тя не подозирала, че почти по същото време той го продал за да си купи билет до Щатите.
Те успели да бъдат заедно само няколко дни до смъртта и. В погребалната процесия се включили агенти от полицията, които арестували Портър веднага след погребението на жена му. Той бил осъден на 5 години затвор. Започнал да пише разкази в затвора, за да издържа малката си дъщеря Маргарет. Един от тях - "Даровете на влъхвите" - бил последният коледен подарък за покойната му съпруга.

Не всички биографи разказват така тази история. Но дори да е градска легенда, без съмнение е много прочуствена и дори по-силна от прочутия разказ на О'Хенри. Затова ви я поднасям със  сърдечното пожелание да ви спохождат само щастливи коледни преживявания!


Публикувано от

Академическият ексорцизъм в отделни университети

(фри)волен  превод от руски

Не съм сигурна комично ли е или е трагично, когато решавайки да си прочистиш душата, съзнанието и де що ти се е омърляло с малко Пратчет, се окаже, че си се набутал обратно в собствената си действителност. Но както е речено по-надолу: "Нас е трудно да ни влачиш, да се бутаме можем и сами." :) Е, поне вече знам къде са измислили системите за управление на качеството. :) Тъй също ме напомня тоя текст, че понякога ми се иска да знам какво работят, ако не Главните, то поне някои По-Обикновени Философи, но съдейки и по текста тая информация не се извлича лесно.
А, да, заглавието май няма много общо с оригиналното, но ми хареса как звучи руската интерпретация. То и останалото не е доказано колко общо има. Така че, ако сте фенове на фен преводите на фен преводите, забавлявайте се! Ако не, мен и без това ме няма, не мисля да го изживявам. ;)

Беше четвъртък следобед. Членовете на съвета на Невидимия Университет, най-старото и престижно магическо учебно заведение в целия свят на Диска, обичаха да се събират в четвъртък следобед. Залата за Събрания, където можеше да се полюбуваш на витраж, изобразяващ Архиканцлер Сломан, осенен от Специалната Теория за Слуд, беше топло и уютно местенце, още повече там винаги можеше да разчиташ на среща с чашка чай и парче шоколадов сладкиш в четвъртък следобед. Под клюмането на островърхи шапки безжалостно отмятаха дневния ред с дължимия фалш и прикрити прозявки.
Когато до срещата със сладкиша кажи-речи не беше останало време, Архиканцлер Муструм Ридкъли почука по протритата кожена тапицерия на стола и каза: „Още едно въпросче от дневния ред, господа. Съдейки по всичко, лорд Ветинари, нашият милостив владетел, счита за нужно да ни подложи на малък … тест. Напълно възможно е  да сме му досадили по някакъв начин, да сме направили някой малък гаф …“
-          – Става въпрос за Възможната улица, нали? Още не се е намерила? – попита Деканът.
-          – Не, с тази улица всичко е наред. Тя се е преместила само временно. Сигурен съм, че времевият континиум ще я догони още в четвъртък, не по-късно. Чиста случайност, която не можеше да не се случи.
-          – Е, просто да седим и да чакаме да настъпи таумически разряд, който вече е станал, само защото си казал, че не може да стане по никакъв начин ….
Деканът видимо се забавляваше.
-          – Господин Декан, продължаваме нататък, а това ще го оставим, - отряза Архиканцлерът. („Да продължиш нататък, а това да го оставиш“ беше политически термин, който означаваше „направих нещо, за което следва горчиво да се срамувам, ако вече не ми е хвръкнала главата, така че най-добре да замажем въпроса преди народа да се е развълнувал“.)
-          – Ще разрешите ли, Архиканцлер? – попита Пондър Стибънс, който оглавяваше Факултета по Необмислено Приложена Магия, а беше също и прелектор на университета, което означаваше „този, на когото натрисат всякаква гадна работа“.
-          – Да, Стибънс?
-          – Може би трябва да оставим това преди да продължим нататък, сър? Така ще сме го оставили по-далеч, когато вече сме се придвижили.
-          – Чудесна идея, браво! Задвижи го, - каза Ридкъли и отново погледна зловещата светлокафява папка, лежаща пред него.
-          – Господа, както и да се е случило, Негова Светлост е назначил господин А.Е.Песимал, за който нищо не ми е известно, като инспектор по работата на университета. Неговата задача, предполагам, се заключава в това с шутове и крясъци да ни набута във Века на Плодовия прилеп.
-          – Това всъщност беше миналия век, Архиканцлер, - отбеляза Стибънс.
-          – Е, какво пък?! Нас е трудно да ни влачиш, да се бутаме можем и сами, - каза Ридкъли. – Той внесе няколко … малки предложения за подобряване …
-          – Вярно ли? Сега ще се повеселим! – възкликна Деканът.
Архиканцлерът избута папката вдясно от себе си и каза:
-          – Думата е Ваша, Стибънс.
-          – Да, Архиканцлер. Хм. Благодаря! Ъъъ… Както знаете градът никога не ни е облагал с данъци …
-          – Доколкото там са наясно какво ще се случи, ако опитат, - злорадо отбеляза Деканът.
-          – Да, - отвърна Стибънс, - макар че не. Боя се, че времето, когато малко преобразяване или двойка огнени кълба са били достатъчни, е отминало. Няма да е лошо да разгледаме предложенията на господин Песимал …
Магьосниците свиха рамене. Това в крайна сметка можеше да запълни времето до поднасянето на чая. Особено се открояваше библиотекарят, който бидейки орангутан не можеше да се свие толкова колкото другите.
-          – Преди всичко господин Песимал се интересува с какво се занимаваме тук.
-          – Да се занимаваме? Че ние сме водещото магическо учебно заведение! – възкликна Ридкъли.
-          – Да, но преподаваме ли?
-          – Разбира се, когато нямаме друг избор, - отвърна Деканът. – Показваме им къде е библиотеката, бъбрим си понякога с тях и даваме дипломи на оцелелите. Ако някой има проблем, вратата ми винаги е отворена, образно казано.
-          – Образно казано? – попита Стибънс.
-          – Да. В действителност е затворена, разбира се. Да не би наистина да искаме да се сблъскаме с тях?!
-          – Стибънс, обяснете му, че не правим нищо, - каза Професорът по Съвременно Руносложение, - ние сме учени.
-          – Ха, интересен въпрос наистина, - каза Ридкъли и намигна на Стибънс. – Например Вие, Главният Философ с какво се занимавате?
Сянка на безпокойство легна на лицето на Главния Философ.
-          – Ами-и-и, ъъъ … - каза той, като си прочисти гърлото, - длъжността на главния философ в Невидимия Университет традиционно …
-          – Да, но какво правите? И правихте ли го последните шест месеца повече, отколкото през предишните шест?
-          – Като задавате такива въпроси, Архиканцлер, позволете ми да се поинтересувам пък Вие с какво се занимавате? – раздразни се Деканът.
-          – Аз администрирам – спокойно отвърна Ридкъли.
-          – Тогава трябва нещо да вършим, за да има какво да администрирате.
-          – Подобни забележки подриват основите на бюрокрацията, Декан, затова ще се направя, че нищо не съм чул.
-          – Виждате ли, господин Песимал се интересува защо не публикуваме отчети за резултатите … ъъъ, от извършената от нас работа, - каза Стибънс.
-         –  Не публикуваме? – повтори Професорът по Съвременно Руносложение.
-          – Резултати? – не разбра Завеждащият Катедрата по Неопределените Изследвания.
-          – Уук? – уточни Библиотекарят.
-          – Колежът Браснек сега публикува свой Журнал по Неопределени Изследвания четири пъти в годината, - смирено каза Стибънс.
-          – Да. В шест екземпляра, - уточни Ридкъли.
-          – Никой уважаващ себе си магьосник няма да  тръгне да разказва на другите за плановете си – възмути се Професорът по Съвременно Руносложение. – Освен това, как може да се измери мисленето? Може да се преброи колко стола е издялал дърводелеца, но как ще изчислите колко е мислил, за да достигне същността на столовостта?
-          – Именно! – подкрепи го Завеждащият Катедрата по Неопределени Изследвания. – Аз самият работя вече 15 години над своята Теория за Всичко! Вложил съм в това невероятно количество умствени усилия! Тези 67 страници не ми се дадоха даром, искам да ви кажа!
-          – Чел съм Списанието на този Колеж, - каза Ридкъли. – Там имаше такива работи като „Диатумически аспекти на сиренето в мишките“. Или пък беше на мишките в сиренето. Или в сиропа.
-          – И за какво беше тази работа? – заинтригува се Деканът.
-          – О, не мисля, че е предназначена за четене. По-скоро за това, да бъде написана. Като се абстрахираме от факта, че никой не знае какво е това „диатум“, най-вероятно е за някаква изчанчена магия. Колежът Браснек, о, да! Преди беше Школа за фокуси Браснек!
-          – Ъъъ  … Господин Песимал отбелязва и че Колежът Браснек е привлекателен за студентите и това е от полза за града., - каза Стибънс. – Всъщност той ни предлага да разгледаме възможността …, ъъъ, … за привличане на нови студенти с помощта на реклама.
Той спря, защото усети внезапно охлаждане на пространството, но реши да се осмели да дочете до края: „За да бъдат привлечени младежи, даже такива, които по-рано не са имали влечение към магическия занаят“. Той пише, че колежът Брасек раздава на всички първокурсници магически кълба и ваучери за жаби или жабоподобни същества.
-          – Да станем привлекателни за студентите?! – повтори Архиканцлерът. – Господин Стибънс, самата същност на произволен университет се заключава в това, трудно да попаднеш там! Помните ли декан Рустър? Той поставяше капани, за да не позволи на студентите да попаднат на лекциите му! „Радвам се на всеки млад талант, - казваше той, - но момче, което не може да забележи опъната тел, и да ми го подаряват не ми трябва“. Той смяташе студенти, които не могат да отворят вратата с нужната предпазливост и да видят къде стъпват, за професионално непригодни. Виждате ли, опитите да се любезничи със студентите водят до курсове от рода на сравнителна дърворезба и дипломиране на студенти, които мислят, че „въртиопашка“ са две думи и не усещат миризмата на сяра, когато видят табелата „Човешки ресурси“.
-          – Длъжен съм да отбележа, че господин Песимал ни съветва да приемем 40% нетрадиционни студенти, - каза Стибънс.
-          – Какво значи това? – попита Главният Философ.
-          – Ами …, ъъъ… - започна Стибънс, но съветът вече беше решил да прибегне към дефиниране-по-пътя-на-надвикването.
-          – Да, ние приемаме всякакви, - отбеляза Деканът.
-          – Той има предвид такива, които традиционно не са силни в магията ли? – поинтересува се Завеждащият Катедрата по Неопределени Изследвания.
-          – Нелепо! – възмути се Деканът. – 40 % тъпаци!
-          – Именно! – възкликна Архиканцлерът.– Това значи, че трябва да намерим и толкова умници за запълване на останалата част от потока. Непосилна задача! Ако те вече бяха умни, нямаше да им се налага да постъпват в университета. Не, благодаря, ние ще продължим да приемаме 100% глупаци. Да приемаме тъпанари и да изкарваме умници, ето това вече е нашата игра!
-          – Някои от тях разбира се предполагат, че постъпват вече умни, - каза Завеждащият Катедрата по Неопределени Изследвания.
-          – Да, но ние бързо ги отказваме от тези глупости, - радостно се отзова Деканът. – За какво още е университетт, ако не да те накара да проумееш, че всичко, което си смятал за вярно е грешно?
-          – Добре казано! Незнанието е сила! Именно така Деканът е постигнал всичко в живота!
-          – Благодаря Ви, Архиканцлер, - сухо изкоментира Деканът. – Ще го сметна за комплимент. Правилно насоченото незнание е ключъът към познанието.
-          – Мисля, че на практика инспекторът има предвид хора, които заради своето раждане, възпитание, произход или ранно образование не са подходящи за прием по редица показатели, - бързо реагира Стибънс.
-          – Наистина ли? Сигурно не е лоша идея, – каза Архиканцлерът и в очите му заблестяха искрици. – И трябва ли да разбираме, че иска да наемем група чиновници, които хабер си нямат от аритметика и бутат всичко, което намерят с буквата „Р” в папката „Разни”?
-          – Едва ли е имал това предвид ...
-          – О, сега разбрах какво е искал да каже – че тук, видите ли, е университет, а не пункт за оказване на първа помощ. Не може просто да размахаме вълшебна пръчка и да направим света по-добър.
-          – Ами въобще ... – започна Стибънс.
Ридкъли раздразнено махна с ръка.
         – Да, да, добре, знам. Ние можем да махнем с вълшебна пръчка и да направим света по-добър. Но ако оправяме света с магия, ние всъщност значително ще го влошим. Ние съзнателно се въздържаме от употреба на магия, ето с какво се занимаваме, господа. Само си представете какво бихме могли да постигнем, ако решим да използваме своя ...,хм, ... интелект на политическата арена. Чудно, че още не ни го е предложил.
         – Интересно, той иска да знае имаме ли Етична Комисия, – каза Стибънс.
         – Доколкото нямаме такава, не мисля и че ни трябва, - каза Ридкъли.
         – Съдейки по всичко, става въпрос за експерименти с животни, – реши да уточни Стибънс.
         – Уук?
         – Именно, – потвърди Ридкъли, – за какво ни е да се занимаваме с подобни гадости като наоколо има толкова студенти? Като бях първокурсник ме превръщаха минимум един път седмично и нищо ми няма. Има ли още нещо, Стибънс?
         – Много още, – въздъхна Стибънс, – какво ли не.
Над Залата се сгъстиха облаци.
         – Е, какво, господа, – каза Ридкъли, за да разведри положението. – Мисля, че ви разбрах. Предлагам да предадем на господин Песимал, че незабавно ще разгледаме предложенията му.
Те го погледнаха с ужас. Той им намигна. Те си отдъхнаха.
         – Точно така, – каза Професорът по Съвременно Руносложение. – По най-задълбочен начин!
         – Под лупа, – подкрепи го Деканът.
         – Ще сформираме Комисия, – добави Завеждащият Катедрата по Неопределени Изследвания.
         – Сигурен съм, че господин Песимал ще се радва да го чуе, –каза Ридкъли. – Поставете го в дневния ред следващата година. Става, нали, Стибънс? Не, по-добре в годината следваща след следващата. Да, така ще е по-добре. Винаги съм казвал, че не бива да се бърза с неотложните неща.
И при тази радостна нота поднесоха чая с курабийки.

Тери Пратчет 

Публикувано от