МЕРЦИШОР (РУМЪНСКАТА МАРТЕНИЦА)

Вчерашната публикация на Савлена ми привлече вниманието към статии в медиите тия дни, свързани с разпространението на обичая за закичване с мартеници по целия Балкански полуостров. На мен лично ми изглежда съвсем нормално, след като обитаваме един и същи регион, да имаме ако не еднакви, то поне подобни и близки по съдържание традиции и обичаи, още повече когато са с дълбоки езически корени.
Румънските и молдовските мартеници и празник се наричат Мерцишор (Mărţişor). И понеже попаднах на две чудесни техни легенди, свързани с празника, реших да ги споделя.

Според едната, в първия ден на март излязла в гората красавицата Пролет, огледала се и видяла как под един трънак кокиче се опитва да пробие ледената кора. Тя решила да му помогне и започнала да разчиства земята наоколо. Зимата видяла това и се разлютила. Махнала с ръка, призовала леден вятър и сняг, за да унищожи първото цвете. То се огънало под жестокия вятър. Но Пролетта го прикрила с ръце и се убола на тръните. От ранената и ръка паднала капка гореща кръв и цветчето оживяло. Така Пролетта победила Зимата. А цветовете на мерцишор символизират червената и кръв върху белия сняг.

Според втората легенда, Слънцето се спуснало на земята в образа на прекрасна девойка. Но зъл змей го откраднал и го скрил в своя дворец. Тогава птиците престанали да пеят, децата забравили какво е това веселие и смях, целият свят се потопил в печал. Един смел юноша решил да спаси Слънцето. Цяла година дирил двореца на Змея. Когато го открил, предизвикал чудовището на бой. Дълго се борили и накрая юнакът победил Змея. Освободил прекрасното Слънце. То се издигнало на небето и осветило целия свят. Настъпила пролетта, съживила се природата, хората си спомнили какво е това радост, но спасителят на Слънцето не успял да види пролетта. Топлата му кръв изтичала по снега. Той умрял от раните си. А там, където снега се стопил от кръвта му, поникнали кокичета. Оттогава, в чест на спасителя на света от тъмнината, хората сплитат бели и червени конци. Червеният цвят символизира любовта към красотата и паметта за кръвта на загиналия младеж, а белият - здравето и чистотата на кокичето, първото пролетно цвете.

А в тази публикация на "Труд" се споменава и за баба Докия, героиня от румънския пролетен фолклор, като аналог на баба Марта, което отчасти е така, но не точно. По-късно днес, ако ми остане време, ще ви разкажа и за нея.

Легендите преведох от ru.wikipedia.org .

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРИНЦЕСА И ДРАКОН

От пещерата се чувал силен рев, който отвреме навреме преминавал в пронизителен писък. Рицарят спрял пред входа и неуверено извикал:
-Ей, драконе, тук ли си? Излез!
-Сега, минутка - чуло се от пещерата.
Нещо гръмнало, някой недоволно завил, след което се появил самият дракон. На коня на рицаря не му издържали нервите и загубил съзнание. Рицарят се дръпнал назад и казал:
-О!
Градските жители единодушно твърдели, че чудовището, което похитило принцесата, било дълго десет сажена. Но драконът се оказал значително по-голям. Той излизал, излизал и никак не свършвал.
-Какво искаш? - троснато попитал драконът.
-Аз такова ... за принцесата ... тя тук ли е?
-За принцесата значи, аха! Почакай тук!
Драконът влязъл в пещерата и след минута измъкнал принцесата навън.
-На, взимай!
-Аааа! - заврещяло нещо в пещерата. - Аз си я намерих!
-Млъкни, змийче! - изревал страшно драконът през рамо. - Казах ли ти, да не носиш в къщи всякакви твари? Ето виж, и за нея се намери стопанин. Ти и без това вече имаш цял аквариум крокодилчета. Няма накъде да се обърнеш!
Той погледнал към рицаря и свил рамене:
-Малчуган, какво да го правиш! Ту котка от улицата ще прибере, ту овца. Сега и принцеса донесъл . А аз имам алергия към принцеси!
И гръмко кихнал в азбестовата си кърпичка.

Източник

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

БЛАЖЕНИЯТ ЗАЕК

Веднъж сред една гъста гора, на една светла поляна се заселило семейство зайци. Главният Заек разграфил поляната на равни части и викнал:"Хай-ле-лу-лу!" и зайците дружно се хванали на работа. В центъра на всеки участък си изкопали дупки, след това засадили зеленчукови градини, около поляната прокарали състезателни писти и поставили наблюдателни кули за проследяване на вълците.
Само един заек не взел никакво участие в тази дейност. Докато останалите зайци риели дупки и садели градини, той трупал на поляната камъни.
-Защо не си копаеш дупка и не садиш зеленчук? - го питали останалите зайци. - За какво са ти тези камъни? Пречат ни, махни ги!
Но странният заек не ги послушал.
-Ненормалник! - казвали зайците, гледайки след него, и въртели лапи под ушите си.
След известно време дупките били изкопани, градините се раззеленили, съревнованията по бягане били увенчани с рекорди, а от наблюдателните кули дежурните зайци предупреждавали поляната за приближаването на вълци.
Само странният заек продължавал да спи под открито небе, да се храни с каквото му падне и да не взима никакво участие в живота на поляната - ден след ден той упорито градял нещо от своите камъни.
-Ако няма да бъдеш като нас, не си изровиш дупка и не си посадиш градина, ще те изгоним - казали му зайците.
И той се видял принуден да се подчини. Изровил прекалено дълбока, като кладенец, дупка, в която било съвършено невъзможно да се живее, вместо моркови посадил магнолия и продължил да гради своето каменно съоръжение.
-Ти какво? - присмивали му се зайците. - Защо изкопа дупка, в която е съвършено невъзможно да се живее и вместо моркови посади някаква дивотия.
-Ако нещо не може да се използва практически, значи то е правилно - отвръщал им Блаженият заек. - Освен това мразя моркови.
-Ненормалник! - казвали зайците и въртели лапи под ушите си, гледайки след него.
Настанал ден, в който зайците видели, че купчината камъни се е превърнала в огромен, покрит с бяло платно, паметник. Несъмнено това бил паметник на Главния Заек.
Цялото семейство се събрало на поляната. Главният Заек прочел тържествена реч, викнал: "Хай-ле-лу-лу!" и дръпнал платното.
И всички видели, че това е паметник на вълка.
-Ти си луд! - разкрещели се зайците и се нахвърлили върху паметника, за да го разрушат.
Но камъните били споени здраво и това не им се отдало.
Тогава се нахвърлили върху странния заек:
-Защо си издигнал този абсурден паметник?
-Това, което изглежда абсурдно, но не се явява такова, е по-добро от невежеството на тези, които го приемат за абсурдно - отвърнал той.
Чувайки това, зайците окончателно освирепели и го прогонили.
След известно време забелязали, че с построяването на паметника повече нито един вълк не се доближил до поляната им. Хищниците се изплашили от такова невиждано чудовище и напуснали тая част на гората.
Но дошла друга беда - заради паметника станали за посмешище пред другите зайци в гората. Те се стичали от всички краища, тъпчели градините и крещели: " На заешката поляна има вълчи паметник! Позор, позор, позор!"
"По-добре вълците, отколкото своите!" - отсъдил Главният Заек и заповядал да разрушат паметника. Но в същия ден се излял порой, поляната се наводнила, а над повърхността на водата стърчала само връхната част на паметника, където и зайците намерили своето спасение. И паметникът на вълка станал символ на Заешкото Възраждане. Всички зайци от гората започнали да идват на поляната, да пеят под паметника национални зайчи песни и да викат:"Слава, слава, слава!"
Но много им пречела дълбоката дупка, в която било съвършено невъзможно да се живее и която, освен това, след наводнението се напълнила до половината с вода. И, като за беля, някой от посетителите винаги падал в нея. Затова зайците решили да я зарият.
Но настъпила голяма суша, горската река пресъхнала и се оказало, че вода има единствено в дупката, която изкопал Блаженият заек.
И това ги спасило.
Минало време. Зайците започнали да се отнасят към Блажения Заек като към национален герой. Негови портрети (с орден на Моркова на шията) сега висели във всяка класна стая. Главният Заек обичал да си спомня как на прощаване разтърсил лапата на Блажения заек, а учениците зубрели златни правила: "Ако нещо не може да се използва практически, значи е неправилно" и "Това, което изглежда като зелка, но не е, е по-добро от невежеството на тези, които смятат зелката за абсурд".
Но и до ден днешен зайците не разбират, защо Блаженият заек посадил магнолия ...

Александър Стражний

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ДИОГЕН И АЛЕКСАНДЪР

Историята е твърде популярна и едва ли е непозната за някого. Но се оказа, че също е и доста експлоатирана тема в изобразителното изкуство. Ще кача албум с картини на страницата на Притчите във Фейсбук, а няма възможност за многословни описания към албумите. Затова качвам историята тук, а там ще използвам линка. Дано не съм била досадна! :)

Веднъж Александър отишъл при Диоген.
-Аз съм Александър, великият цар!
-А аз съм Диоген - кучето. Пред този, който ми подаде милостиня, махам с опашка, лая по тия, които ми откажат, останалите ги хапя.
-Не искаш ли да хапнеш с мен?
-Нещастен е този, който закусва, обядва и вечеря, когато се прище на Александър.
-А не се ли боиш от мен?
-А ти добро ли си или зло?
-Разбира се, че добро.
-Кой се бои от доброто?
-Аз съм владетел на Македония, а скоро ще бъда и на целия свят. Какво да направя за теб?
-Дръпни се встрани, защото ми закриваш слънцето!
Тогава Александър се върнал при приятелите и поданиците си и казал: "Ако не бях Александър, бих искал да съм Диоген!"

Публикувано от

СНЯГ

Навсякъде имало сняг. Минувачите го тъпчели с крака, автомобилите го разпръсквали, децата го мачкали с ръце.
-Ух, какъв си черен и грозен! - изгракала от покрива Враната.
-Самата ти си черна, аз съм бял и пребял! Хората ме смесиха с калта - разплакал се Снегът и си тръгнал от шосето. Останали само локвички от сълзи.
Отлетяла Враната в парка. А там на пейките важно се бил разположил същият този Сняг. Бил покрил всички тревни площи, всички пътечки и заслепявал очите. Видял Враната и започнал да се хвали: "Ето, виждаш ли какъв съм бял и чист!"
-Е, и какво? Затова пък си студен и нямаш сърце. И въобще, скоро няма да те има, а там, където лежиш сега, ще зеленее трева, дърветата ще се покрият с цветове и листа, ще хвърчат вкусни бръмбарчета и ще пълзят тлъсти гъсеници.
-Не, лъжеш, черна птицо! Скоро навсякъде ще бъде бяло, чисто и хладно. Ще покрия цялата земя, цялото небе и ще прегърна червеното Слънце!
При тези думи Слънцето се усмихнало от висините и подарило на Снега пламенен поглед. Той гордо заблестял, заискрил и възкликнал:
-Слънцето ме обича! И имам сърце. Ето, то бие!
И действително, в това време се чуло:
-Кап-кап, кап-кап!
Снегът ликувал, ликувал от радост ... и се стопил.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

КАК ФЕВРУАРИ ОСТАНАЛ С 28 ДНИ

Някога отдавна баба Марта разполагала всичко на всичко с двадесет и осем дни, а Малък Сечко (Февруари) с тридесет и един. По това време в едно планинско селце живеела старица с остър език. Тя имала две бели козлета.
Веднъж, в последния мартенски ден времето било много топло. Старицата повела козлетата на паша в планината - хем да се погреят на слънце, хем да пощипнат свежа тревичка. Но не могла да сдържи злия си език и се провикнала с насмешка: "Бабо Марто, върви си, дните ти свършиха! Нищо не можеш да ми направиш, водя козлетата на паша!"
Разлютила се Марта, но наистина нищо не можела да направи, защото времето и било изтекло.
Хукнала тогава, колкото я държат нозете, към брат си Малък Сечко и го помолила да и даде три дни, за да отмъсти на старицата. Брат и и отстъпил. "Е, - казала баба Марта - хайде сега да видим кой ще се смее последен!"
Струпала облаци по небето, притъмняло, завил вятър, започнала снежна буря, цялата земя се покрила с лед. В планината, далеч от дома си, старицата треперела от студ и страх, докато кръвта не се смръзнала в жилите и и сърцето и не се превърнало в камък. Баба Марта бесняла още три дни и три нощи, а хората от селото, които не били виждали толкова страшна буря, не посмели да се подадат от домовете си.
Когато времето утихнало, се качили на планинското пасбище и видели, че бабата и козлетата и се превърнали в камъни, а отдолу избликнал извор. Старицата била мразена от цялото село заради острия си език, затова хората, като видели какво я сполетяло, се разсмели. Така и баба Марта постигнала своето, тя се смяла последна.
Оттогава февруари има двадесет и осем дни, а март - тридесет и един. А последните три дни от март се наричат "заемни" и хората не излизат на работа на полето.

Публикувано от

ДОБАВИШ ЛИ, ЩЕ НАНЕСЕШ УЩЪРБ

Разглеждайки храма Хуан-гун, Конфуций се заинтересувал от съд, наречен ючжи. "Колко хубаво, че имах възможността да видя този съд! - възкликнал Конфуций. И обръщайки се към учениците, добавил: - Донесете вода!" Когато напълнили съда до половината, той стоял изправен, когато го напълнили догоре - се преобърнал. "Прекрасно! - възкликнал Конфуций. - Той съхранява пълнотата!" Стоящият редом Цзъ-гун казал:
-Позволете да попитам, какво означава да "съхранява пълнотата"?
-Добави, и ще нанесеш ущърб.
-А това какво означава?
-Упадъкът започва от разцвета, висшето наслаждение преминава в скръб, ако слънцето е в зенит, тръгва на заник, след пълнолуние Луната започва да намалява. Затова мъдростта се съхранява с глупост, образованието и красноречието с невежество, силата и мъжеството със страх, богатството и просперитета с икономия, благодеянията и благотворителността с въздържане от тях. Благодарение на тези пет неща, предишните владетели са съхранили Поднебесната и не са я загубили, пренебрегването им води до крах. Затова Лао-цзъ казва: "Верните на този път избягват пълнотата; защото да се износва, без да се превръща в нещо ново, може само непълният"

Харо фон Зенгер, "Стратегми"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРИРОДАТА ОБИЧА РАВНОВЕСИЕТО

Някакъв банкер попитал веднъж Марк Твен:
-Как може да се обясни, че имате толкова много мозък, а толкова малко пари?
-Виждате ли, - отвърнал писателят - природата обича равновесието. Сумарно, двамата с Вас имаме по равно.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ДА ЦАРУВАШ ВЕЧНО

Веднъж падишах Акбар казал:
-Бирбал, колко щеше да е хубаво, ако падишахът, веднъж седнал на трона, оставаше завинаги на него!
-Шаханшах*, - отзовал се Бирбал учтиво - истинни са словата Ви, но тогава как щяхте да станете падишах?

-------------------
шаханшах* - цар на царете
-------------------

"Забавни разкази за великомъдрия и хитроумен Бирбал, главен съветник на индийския падишах Акбар"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ЗИМНА ПРИКАЗКА

(детски терапевтични приказки и притчи)

От сутринта падал сняг. Мечо седял на пънче в края на гората с вдигната глава, броял и облизвал падналите на носа му снежинки.
Снежинките падали, сладки и пухкави, и преди да кацнат се повдигали на пръсти. Ах, колко весело било това!
"Седмата" - прошепнал Мечо и предвкусвайки наслаждението, си облизал носа.
Но снежинките били омагьосани: те не се топели и оставали все така пухкави и в стомаха на Мечо.
"Ах, здравей гълъбче!" - казали шест снежинки на своята приятелка, когато се озовала редом с тях. - В гората все така ли е спокойно? Мечо все така ли седи на пънчето? Ах, какво смешно мече!"
Мечо чувал, че някой разговаря в стомахчето му, но не обръщал внимание.
А снегът все падал, и падал. Снежинките все по-често се спускали на носа на Мечо, присядали и казвали с усмивка:"Здравей, Мечо!"
"Много ми е приятно! - отвръщал Мечо. - Вие сте шестдесет и осмата." И се облизвал.
До вечерта изял триста снежинки и му станало така студено, че едва се добрал до бърлогата си и веднага заспал. И му се присънило, че той е пухкава, мека снежинка ... И че се спуска на носа на някакъв Мечо и казва:"Здравей, Мечо!", а в отговор чува:"Много ми е приятно, триста и двадесета..."
"Трам-та-ра-рам!" - засвирила музиката. И Мечо се завъртял в сладък, вълшебен танц, и триста снежинки се завъртели заедно с него. Те се мяркали отпред, отзад, отстрани и когато се уморявал, го подхващали и той се въртял, въртял, въртял ...
Мечо боледувал цялата зима. Носът му бил сух и горещ, а в стомаха му танцували снежинки. И чак през пролетта, когато навън зазвънели капчуците и птиците долетели, той отворил очи и видял на табуретката Ежко. Ежко се усмихвал и помръдвал с иглички.
-Какво правиш тук? - попитал Мечо.
-Чакам да оздравееш! - отвърнал Ежко.
-Дълго ли?
-Цялата зима. Като научих, че си се наял със сняг, веднага преместих всичките си припаси при теб ...
-И цялата зима стоя до мен на табуретката?
-Да, поих те с елова отвара и ти разтривах стомаха със слама...
-Не помня - казал Мечо.
-И още как! - възкликнал Ежко. - Цяла зима бълнуваше, че си снежинка. Така се страхувах, че ще се разтопиш напролет ...

Сергей Козлов

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ГЛУХИЯТ МЪДРЕЦ

Живял някога един суфийски мъдрец, когото всички смятали за глух. Веднъж той беседвал с учениците си. През това време муха попаднала в паяжина в стаята и забръмчала, опитвайки се да се освободи. Суфият отбелязал това малко произшествие, с цел да илюстрира някакъв аспект от беседата. И тогава учениците разбрали, че учителят им съвсем не е глух, щом е успял да чуе жужене, на което никой от тях не обърнал внимание. Когато го попитали, защо се е преструвал на глух, той отвърнал:
-За да си спестя словоизлиянията и ласкателствата ви. Кой ще тръгне да хаби красноречието си за глух човек?! При това прекрасно знам какво мислите за мен, защото не се притеснявахте да говорите.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

БУРКАНЧЕТО И БИРЕНАТА БУТИЛКА

Бурканчето от бебешка храна и бирената бутилка започнали спор, кой от тях двамата е по-важен за стопаните. Бирената бутилка изтъкнала, че е любимка на стопанина - така страстно я притискал към устните си, че едва не се задушавала. Бурканчето от бебешка храна пък възразило, че е обичано едновременно от двама души - от детето и от стопанката. Толкова дълго се въртели около него, докато го отворят, после бавно изгребвали пюрето. Когато детето се нахранело, го затваряли и прибирали в хладилника и по-късно всичко отново се повтаряло.
Бурканчето и бутилката дълго спорили, всеки привеждал нови факти, нови аргументи. Кое било истина, кое измислица, но спорът продължил цяла нощ. Всички съседни бутилки и бурканчета така се уморили да ги слушат, че били готови да ги изгонят от торбата, в която били прибрани, но тя бил завързана. На сутринта мъжът тръгнал за работа, взел найлоновия плик и го изхвърлил на боклука.
Тогава бутилката и бурканчето проумели безсмислието на спора си. За стопаните било важно съдържанието им.

Източник

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРИКАЗКА ЗА ПОНЕДЕЛНИКА

Имало един Понеделник. Понеделник с тъжни очи и печална усмивка. И не е чудно, че с "тъжни" и "печална" си живеел сам-самичък, винаги накрая и на дневника, и на календара. Най-близките му съседи, вечно ангажираните работохолици Вторник и Сряда го смятали за песимист и лентяй. Затова страняли от него и единствено му мятали коси погледи.
Добродушният Четвъртък най-много допадал на Понеделника, но той бил далеко и затова почти не се срещали, освен когато имало откъснати страници или прегънати листи в календара или дневника.
Веселата и безгрижна двойка Петък и Събота не го забелязвала, а ако случайно си спомнели за съществуването на Понеделника, то било само за да издевателстват над него. Понеделникът им се струвал сив, скучен, безгръбначен мухльо.
Неделята понякога проявявала снисхождение да поговори с Понеделника. Тя дружала с Петъка и Съботата и вечно разказвала за техните лудории. Понеделникът обичал да слуша такива разкази, за весели, светли неща, които се случват в живота ..., но в живота на другите. Не с Понеделника. Навярно защото имал тъжни очи и печална усмивка ...
Понеделникът обичал да се разхожда из тихите утринни улички. Той обичал да е зает с нещо полезно и хубаво, но някак трудно му се отдавало да се хване на работа. Тъжните очи се замъглявали от горчиви сълзи и всичко наоколо потъвало в печалната усмивка ...
Понеделникът тъжно бродел из града, а зад него като слънчева нишка се точели веселите, светли неща от разказите на Неделята. Те припкали след Понеделника като кутрета. Но се страхували да се приближат, защото очите му били толкова тъжни, а усмивката - твърде печална ...
Понякога, обръщайки се назад, Понеделникът зървал техните добри, ясни очи. И сякаш те искали да се приближат и да скочат в ръцете му, но се боели и затова се свивали в най-близкия ъгъл, когато ги забележел.
Един понеделник Понеделникът се събудил и решил, че така повече не може да продължава. Защото се мъчи не само той, а страдат и напълно невинни хора - мъжете се спъват на равното, жените си чупят токчетата, девойките си губят обиците, а децата получават двойки в училище ...
Затова от понеделник Понеделникът решил да започне нов живот. От момента, в който пуснал краката си на хладния под, решил, че от днес ще бъде най-веселия и щастливия ден от семицата.
Изхвърлил всички сиви и тъмни дрехи от гардероба, всички дискове с тъжни филми и песни. Престоял един час пред огледалото, научил се да се усмихва, научил се да диша така, че ресниците му да трепкат щастливо.
Понеделникът излязъл на улицата. Обикновено в този момент го хващала каръщината, защото черната съседска котка го дебнела под стълбите и тутакси претичвала и му пресичала пътя. Понеделникът веднага изпадал в депресия, замерял я с камъни и продължавал нататък с тъжен поглед и тежка походка.
А този понеделник, понеделника на неговия нов живот, Понеделникът излязъл от къщи с купичка топло мляко и се усмихнал на котката:"Мац-пис-пис!" Котката била зашеметена от невероятното млечно утро.
Понеделникът вървял по улицата и се усмихвал. Усмихвал се на сградите, на случайните минувачи, на слънцето, на птичките, на котките и кучетата. Тананикал си весели песнички. И светът му се усмихвал в отговор: мъжете вървели уверено, жените потропвали с токчета, обиците на девойките звънтяли нежно, а момченцата и момиченцата носели раничките си пълни с отлични оценки. Понеделникът се оглеждал като в огледало във веселите усмивки на хората, улавял отразената светлина. И чувствал приятно пощипване в областта на лопатките, сигурно от щастие му никнели крилца - така си мислел Понеделникът, докато безгрижно шляпал през локвите. Изведнъж чул зад гърба си радостен шум. Това били те, онези весели и слънчеви неща от разказите на Неделята. Ласкаво запищели и скочили в ръцете му, по-близо до щастливите очи и веселата усмивка.

Ира Степанова

Щастлив Понеделник! :)

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

СПОРЪТ НА ОМАР ХАЙЯМ С БОГА

Омар Хайям, скръбният поет на Хорасан, седял сред златистите нарциси и пиел вино от глинена чаша, та дано забрави мирската суета. Внезапно се надигнал смерч. Опустошавайки всичко, което било на пътя му, той яростно се нахвърлил върху бедния Хайям. Замахвайки с невидима ръка, изтръгнал глинената чаша, разбил я и виното се разляло по земята. След това злият безумец с див писък се понесъл нататък.
Хайям ту мрачно поглеждал след отлитащия вятър, ту със съжаление се взирал в красивата животворна влага, която била погълната мигновено от алчната земя. И обръщайки взор към сините небеса, изрекъл Хайям, тъжният славей на хорасанските рози:

Ти разби чашата ми, всемогъщи Боже,
Райските врати ми затвори, всемогъщи Боже,
Драгоценната влага проля на камъните -
Видно е, препил си, всемогъщи Боже!

Стигнали до ушите на Бог жалбите и упреците на Хайям. Разсърдил се Бог, разгневил се, че някакъв смъртен се осмелил да се обърне към него с такива думи. И наказал Бог Хайям: пресушил устата му, езикът му онемял. И не могъл повече дума да изговори Хайям, сладкозвучният певец на всичко тленно.
Минало малко време. Хайям дошъл на себе си и усетил цялата тежест на наказанието, разкаял се и се обърнал към Бог така:
Кой, живеейки на земята, не е грешил? Отговори!
А който не е грешил нима е живял? Отговори!
С какво си по-добър от мен, ако за наказание на злото
Ответно зло си извършил? Отговори!

Стигнали до ушите на Бог словата на Хайям и се удивил от това, колко мъдро съди простосмъртния. Засрамил се сам от себе си и простил на поета, като го дарил отново с кехлибарно вино и дар слово.

Аветик Исаакян

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ГОСПОДИ, ПРЕВЪРНИ МЕ В ТЕЛЕВИЗОР!

притча за родители

Учителка в началните класове помолила децата да напишат съчинение за това, какво биха искали Бог да направи за тях.
Вечерта, когато проверявала работите, тя се натъкнала на едно съчинение, което много я разстроило. В този момент влязъл мъжът и и я видял да плаче.
-Какво се е случило? - попитал той.
-Чети! - отговорила тя и му подала съчинението на едно момченце.
"Господи, днес ще те помоля за нещо странно: превърни ме в телевизор! Искам да заема неговото място. Искам да живея, както живее телевизорът в нашия дом. Искам да имам важно място и да събирам семейството около себе си. Искам да ме слушат, без да ме прекъсват и да задават въпроси, докато говоря. Искам да бъда център на внимание. Искам да ги занимавам така, както ги занимава телевизорът. Искам да бъда в компанията на татко, когато той се прибира вкъщи, даже и да е изморен. Искам мама вместо това, да ме игнорира, да идва при мен, когато се чувства самотна и тъжна. Искам поне понякога моите родители да оставят всичко настрани и да прекарат малко време с мен. Боже, не искам толкова много... Искам само да живея, както живее всеки телевизор!"
-Кошмар! Бедното дете! - възкликнал мъжът. - Що за родители са това?!
-Това е съчинението на нашия син ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ЛЕВСКИ

Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея Богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и Господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.


Мисля, че вратата на небесний рай
на къде изглеждат никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на Господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.


Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарят същ
с овцете живее, на пек и на дъжд,
и че мойте братя търпят иго страшно,
а аз нямам нищо, и че туй е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.

Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно — хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта — пиянство,
че равни сме всички в големия час —
той внасяше бодрост в народната свяст.

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него и приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжье висеше,
за да бъде страшен, кога нужда беше.
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше не дух, на огън.
Думата си цяла лейше в едно слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор и гняв,
и душа упорна, и железен нрав.

Той беше невидим, фантом, или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
Покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет.
Веднъж във събранье едно многобройно
той влезна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на един подлец,
и излезе тихо из малкий градец.
Името му беше знак зарад тревога,
властта беше вредом невидима, строга,
обсаждаше двайсет града изведнъж,
да улови тоя демон вездесъщ.
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани, сдушени във тайни места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно,
И тям на душата ставаше по-ясно.
.................................
.................................
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.

Той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и божий служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълни с яд и злост,
изрекоха подло: „Фанете тогоз!“
На кого ръката не благословия,
а издайство сърши, и гръм не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверна,
и кого родила една майка луда,
който равен в адът има само Юда
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,
Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни. Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде в мрака туй гордо страданье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси — грозно изпитанье —
един ответ даде и едно мълчанье
и казваше: „Аз съм Левски! Ей ме на!“
И никое име той не спомена.

Но тиранът люти да убий духът
една заран Левски осъди на смърт!
Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всякой по една секира
да уморят всичко, дето не умира:
зарад Прометея стръмната скала,
ядът за Сократа с клеветата зла,
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса —
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.

Той биде обесен.

О, бесило славно!

По срам и по блясък ти си с кръста равно!
Под теб ний видяхме, уви, да висят
много скъпи жъртви и да се тресят
и вятърът южни с тях да си играе,
и тиранът весел с тях да се ругае.
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на геройте. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода,
за коя под тебе гинеше народа,
и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес
под тебе, бесило, правеше ни чест.
Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що „робство“ се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело,
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!

Вазов "Епопея на забравените"

И моята инициатива по повод годишнината от смъртта на Апостола - тук.
Ако желаете да се включите, а нямате личен блог, можете да качите снимките си на страницата Притчите във Фейсбук. И оттам съм отправила покана.

Публикувано от

"ПРИТЧА ЗА ПРАВДАТА И ЛЪЖАТА" ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ



Притча о Правде и Лжи (1977)

Нежная Правда в красивых одеждах ходила,
Принарядившись для сирых, блаженных, калек, -
Грубая Ложь эту Правду к себе заманила:
Мол, оставайся-ка ты у меня на ночлег.

И легковерная Правда спокойно уснула,
Слюни пустила и разулыбалась во сне, -
Грубая Ложь на себя одеяло стянула,
В Правду впилась - и осталась довольна вполне.

И поднялась, и скроила ей рожу бульдожью:
Баба как баба, и что ее ради радеть?! -
Разницы нет никакой между Правдой и Ложью,
Если, конечно, и ту и другую раздеть.

Выплела ловко из кос золотистые ленты
И прихватила одежды, примерив на глаз;
Деньги взяла, и часы, и еще документы, -
Сплюнула, грязно ругнулась - и вон подалась.

Только к утру обнаружила Правда пропажу -
И подивилась, себя оглядев делово:
Кто-то уже, раздобыв где-то черную сажу,
Вымазал чистую Правду, а так - ничего.

Правда смеялась, когда в нее камни бросали:
"Ложь это все, и на Лжи одеянье мое..."
Двое блаженных калек протокол составляли
И обзывали дурными словами ее.

Стервой ругали ее, и похуже чем стервой,
Мазали глиной, спускали дворового пса...
"Духу чтоб не было, - на километр сто первый
Выселить, выслать за двадцать четыре часа!"

Тот протокол заключался обидной тирадой
(Кстати, навесили Правде чужие дела):
Дескать, какая-то мразь называется Правдой,
Ну а сама - пропилась, проспалась догола.

Чистая Правда божилась, клялась и рыдала,
Долго скиталась, болела, нуждалась в деньгах, -
Грязная Ложь чистокровную лошадь украла -
И ускакала на длинных и тонких ногах.

Некий чудак и поныне за Правду воюет, -
Правда, в речах его правды - на ломаный грош:
"Чистая Правда со временем восторжествует, -
Если проделает то же, что явная Ложь!"

Часто разлив по сто семьдесят граммов на брата,
Даже не знаешь, куда на ночлег попадешь.
Могут раздеть, - это чистая правда, ребята, -
Глядь - а штаны твои носит коварная Ложь.
Глядь - на часы твои смотрит коварная Ложь.
Глядь - а конем твоим правит коварная Ложь.

Публикувано от

ЗАЩО ПАВИАНЪТ СЕ БЛЕЩИ

Веднъж зверовете се отправили на пътешествие по море. Всеки заплатил на рулевия, колкото можал. Събрал лодкарят парите и лодката се откъснала от брега.
Но когато се озовали в открито море, излязъл силен вятър. Лодката се подмятала от едната страна на другата като треска и скоро се напълнила с вода. Зверовете започнали да я изгребват, но тя не намалявала.
-Прекалено много сме! - изкрещял рулевият. - Трябва да хвърлим някого зад борда, иначе всички ще потънем!
Да хвърлят, но кого? На всеки му се живее. И решили да хвърлят най-уродливия.
Лодкарят започнал да оглежда пътниците подред. Сред тях бил и павианът Кон. Изплашил се той, че ще го изхвърлят от лодката и започнал да си търка очите, докато не почервенели. И когато лодкарят се вгледал в него, Кон вдигнал своята страшна кучешка муцуна, облещил се и попитал:
-Ти мен ли искаш да изхвърлиш?
Изплашил се рулевият, като видял отблизо такова чудовище с червени очи.
-Не, не теб - отвърнал той и отместил поглед към следващия.
Всички огледал лодкарят, но по-безобразен от Кон не видял. Обаче всеки път, като погледнел към него павианът пулел кървавите си очи, зъбел се и ръмжал:
-Ти мен ли?
Бурята се усилвала. Водата в лодката ставала все повече и трябвало да решат.
Тогава рулевият забелязал дивата свиня. Тя имала сплескана муцуна, къси крака и малки очички. Дал знак на гребците и те я метнали през борда. Така павианът Кон си спасил живота.
Оттогава всички павиани грозно блещят налетите си с кръв очи и се зъбят, все едно питат:
-Ти мен ли?
И това често ги спасява.

африканска приказка

:D Много терапевтично ми подейства идеята, че от зачервените ми очи може да има някаква полза. И да не мога да пиша приказки, поне няма да ме изхвърлят зад борда! :D

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ЛЮБОВТА МОЖЕ ДА ПОЗНАЕ САМО ТОЗИ, КОЙТО ОБИЧА

Смъртта и любовта са сродни. Можеш ли да разбереш какво е това любов, гледайки как един човек обича друг? Какво виждаш? Виждаш, че те се прегръщат.
Но нима любовта е прегръдка?
Ти виждаш, че те се държат за ръце, но нима любовта е преплетени ръце?
Какво може да узнае за любовта страничния наблюдател? Всяко негово откритие може да се окаже абсолютно безполезно. Всичко, което може да види, са проявления на любовта, но не и самата любов.
Любовта може да познае само този, който обича.

Ошо "Смъртта е велика измама"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ВЪЛШЕБНОТО ОГЛЕДАЛО ИЛИ ЧАШАТА НА СЪЗЕРЦАНИЕТО

Град Персеполис е известен в Иран като Тахте Джамшид. Тронът на Джамшид. Все още хората вярват, че там е живял полумитичният ирански цар Джамшид, чието най-голямо богатство е било едно вълшебно огледало, отразяващо целия свят.
Това е чашата-ритон с глава на лъв, върху дъното на която той е наблюдавал делата на хората, преценявал техните достойнства. Не е имал седем съветници, колкото са били планетите тогава, движел се без стража и колесница, живял е, както живеят всички хора.
Изчезнал Джамшид, а вълшебното огледало останало у хората. Оказало се, че това е човешкият разум, надживял тронове и векове.

Йордан Милев "99 нощи с Шехерезада"

Публикувано от

В ТЪРСЕНЕ НА ЛЮБОВТА

Веднъж Богатството, Късметът и Славата захванали спор помежду си, кой от тях тримата е най-важен за човека.
-С мен човекът никога няма да изпадне в нужда. Има ли пари, може да си позволи всичко, което му е угодно - заявило Богатството.
-Да, но ако аз не го съпътствам в делата му, той може за един миг да загуби цялото си състояние - възразил Късметът.
-Не, - намесила се Славата - само аз правя човека известен и мога да му дам истинско щастие.
Дълго спорили и така и не стигнали до единомислие. Тогава решили да намерят човек, който се нуждае от тях повече от всеки друг, да му служат вярно до смъртта му и да го попитат след това, кой му е бил най-полезен.
Намерили такъв човек и той ги приел с радост. Известно време бил много щастлив. А всеки от тях се опитвал да му даде колкото се може повече, за да не изпитва човекът никаква нужда. Но веднъж нещо прекрасно, светло и младо се промъкнало между тях.
-Какво беше това? - попитал човекът.
-Това беше Любовта, - отвърнали спътниците му - но тя те подмина.
-Ей! - започнал да вика човекът след нея. - Ела при мен! Аз имам всичко - Богатство, Късмет и Слава. Няма ли да се присъединиш към нас?
Непознатата даже не се обърнала да го погледне.
Човекът я последвал, но скоро тя изчезнала зад вратите над тайнствен град. Оттогава той загубил покой. И най-важното, не намирал вече нищо на света, което да му доставя радост.
Най-накрая не издържал и се отправил към тайнствения град, където смятал, че живее Любовта. Но стражите пред градските врати отказали да го пуснат.
-Пуснете ме! - замолил човекът. - Трябва да намеря Любовта! Ще ви дам за това много пари.
Той им дал Богатството и те отворили портите.
Вътре се отправил право при търговеца.
-Искам да купя от теб Любовта, която живее в този град. В замяна ще получиш Късмета и винаги ще ти върви в търговията.
Търговецът приел сделката и човекът му дал Късмета си. Но скоро разбрал, че търговецът е мошеник и вместо истинска любов, му е дал плюшено сърце. Много се разстроил и дълго бродил из покрайнините на града. Един ден срещнал пътуващи актьори. "Може би те знаят нещо за Любовта" - помислил си човекът и се обърнал към тях:
-Не знаете ли как да открия Любовта? Ще ви дам за това Славата си.
-Накрая на града живее предсказател. Той знае всичко за всички. Надявам се, че ще ти помогне да я откриеш - казало му едно момче от трупата.
И човекът се отправил към предсказателя.
-Защо си печален, друже? - попитал го той. - Мога ли да ти помогна с нещо?
-Кажи ми, как най-накрая да открия Любовта в този загадъчен град? Зърнах я само веднъж, но тя не пожела да се доближи до мен. За да я имам, дадох всичко, което притежавах - Богатство, Слава и Късмет. Нищо не ми остана, освен живота ми. Но съм готов и него да дам, само да отговориш на въпроса ми.
-Достойна отплата - отвърнал предсказателят. - Жалко, че не мога да ти помогна! Даже за такава огромна цена не можеш да придобиеш това, което търсиш.

Ирина Мосичева

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

НАЙ-ПРАВДИВОТО НЕЩО

Живописецът бил саможив и общувал само с картините си, разговаряйки със статива, платното, четките и боите. И бил убеден, че те му отвръщат. Единствения човек, на който откривал душата си, бил негов стар приятел зад граница. Те си кореспондирали.
Веднъж приятелят му го попитал, завършено ли е Най-Правдивото Нещо. Така художникът наричал творбата на живота си.
"Да, - кратко му написал в отговор чудакът - но те не я харесаха."
Приятелят му го помолил да уточни, кои са тези, на които картината не им е по-вкуса. Оказало се, че ... на боите!
"На картината - обяснил художникът - всичко излезе като в живота. Розовото завиждаше на Синьото, двете заедно ненавиждаха Изумруденото, което от своя страна ги презираше. Картината не им хареса, но те не предприеха нищо, за да променят това, което виждат на нея!- гневно заключил той. - Но всички твърдяха в един глас:
-Това е явен неуспех на Художника!"

Александър Бел

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

РОЖДЕННИЯТ ДЕН НА ЕЖКО

Ежко отчаяно потропвал с крачета и мърдал с иглички:"Не-е-е, не искам да вали!"
Ежко не бил капризен. Просто днес имал рожден ден, а съгласете се, не всеки би поискал небето да плаче на рожденния му ден.
Той подсмръкнал с нос, още веднъж погледнал през прозореца и тъжно поклатил глава. Цяла нощ правил сандвичи с маслинки, варил вкусен ошав и измислял игри за гостите ..., а сутринта завалял дъжд и потопил полянката, на която искал да разпъне новото покривало за пикник.
-Сега никой няма да дойде да ме поздрави! - изхлипал Ежко.
-Чук-чук! - казала вратата. Ежко наострил уши, сигурно му се е счуло: - Чук-чук-чук!
Той скочил от столчето и забързал към вратата, като пътьом се опитал да изтръска от муцунката си трохичките тъга.
Пред вратата стояла мишката. Била обута с червени гумени галоши, наметната с дъждобран на маргаритки и държала прозрачен чадър, през който се виждало небето и даже звездите и луната. Ежко винаги се удивявал как може да стоиш под чадър и да виждаш звездите и луната, това е толкова невероятно!
Мишката внимателно погледнала Ежко и махнала последната трохичка тъга от мустачето му.
-Тъжиш ли? - попитала тя.
-Не - колебливо отвърнал Ежко.
-Разбирам - казала мишката, на която и било ясно, че Ежко е тъжен, но никога няма да си признае, за да не огорчава приятелите си.
Тя поставила прозрачния чадър в ъгъла, смъкнала дъждобрана на маргаритки и червените галоши и се отправила към кухнята. Ежко се затътрил подире и.
-Първо, - казала мишката, делово прибирайки сандвичите в чанта - поздравявам те с рожденния ден. И второ, стопли компота.
За половин час всичко било събрано. Ежко наметнал дъждобран, обул гумени ботуши и двамата се отправили на път.
-Къде отиваме? - гадаел Ежко. - Това сякаш е близо до моята поляна, но всичко е така залято с вода, че въобще не мога да се ориентирам.
-А сега затвори очи! - наредила мишката. Тя била много строга и решителна и винаги знаела точно какво трябва да се направи. - И не ги отваряй, докато не ти кажа, че може!
Ежко послушно затворил очи. Те повървели още малко, като мишката го водела за лапичката.
-Отвори очи!
Ежко отворил очи и ахнал - на поляната, която с такава любов бил избрал и която сутринта залял дъжда, били разпънати прозрачни тенти, а под тях на пластмасови маси били наредени вази с цветя. Под самия покрив висяли гроздове разноцветни балони.
-Изнена-а-а-да! - в хор извикали събраните под навеса зверчета, неговите приятели, и запляскали с лапи.
Ежко едва не се разплакал от радост. Приятелите му, независимо от дъжда, дошли да го поздравят! Той се засмял и се втурнал да ги прегръща, а мишката през това време наредила почерпката на масата.
Това бил чудесен рожден ден. Какво значение има зали свети слънце, вали дъжд или пада сняг, щом имаш добри приятели, които непременно ще дойдат да те поздравят и да те сгреят с топлината си!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРИТЧА ЗА ПЪРВАТА ЛОЗА

Ной посадил първата лоза. Сатаната дошъл и попитал:
-Какво ще порасне от това, което садиш?
-Грозде - отвърнал Ной.
-Искаш ли да ме вземеш за ортак?
Ной се съгласил. А какво направил Сатаната? Довел на лозето овца, лъв, маймуна и свиня. Заклал ги и с кръвта им полял лозата.
Човека, пиещ вино, обладават последователно природните свойства на тези животни. В началото е кротък като овчица, после става важен като лъв. Опияни ли се, започва да се криви като маймуна и накрая да се търкаля в калта като свиня. Това се случило и с праведния Ной.

еврейска притча

С подобно съдържание е и тази оспорвана индийска легенда за виното.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

КУТИЯ С ВАЛЕНТИНКИ

Роджър планираше да изпрати множество валентинки на момичетата и момчетата, които познаваше. Имаше красиви валентинки на витрината на магазина за играчки - червени плюшени сърчица, рисувани картички и малки хартиени кошнички с цветя.
Роджър спестява джобните си цял месец, за да е сигурен, че ще му стигнат да купи валентинки и за малкото момиченце в съседство, и за това от другата страна на улицата, и за момчето от съседния блок, и за това от горния етаж.
Рано сутринта, в деня преди св. Валентин, Роджър реши да излезе и да купи своите дребни подаръци. Той вече излизаше, когато чу от стаята за игри: "Пиу, пиу, пиу!" Това беше неговото канарче, което му напомняше: "Забрави да ме нахраниш, малък стопанино!"
Роджър разбра, че няма как да излезе и да остави птичето гладно. Връщайки се да го нахрани, видя, че има нужда и от прясна вода, и от почистване на клетката. Когато свърши всичко, го повика майка му:
-Роджър, не ми достигат два ярда дантела за роклята на бебето. Можеш ли да идеш и да ми купиш?
Той се съгласи веднага, защото мислеше, че след като купи дантелата, може да отскочи и до магазина за играчки и да купи валентинките. Но майка му добави:
-Моля те да се върнеш веднага с дантелата, Роджър, защото искам да довърша роклята, преди да ви заведа у баба ви следобед.
Момчето донесе дантелата и не можа да излезе отново. Трябваше да гледа бебето, докато майка му довършва роклята. "Мога да изляза и след като обядваме" - помисли си то. Но и това не се случи, защото веднага след като обядваха, майка му ги приготви и ги заведе при баба им.
-Вероятно няма да мога да се върна, за да ви взема, преди пет часа, Роджър - каза майка му, докато ги целуваше за довиждане. - Ще бъдеш внимателен към баба си и ще и помагаш, нали!
-Да, мамо! - отвърна момчето, въпреки че му идваше да се разплаче. То разбра, че няма да успее да купи валентинките.
Баба няколко пъти си губи очилата и често изпускаше кълбото на земята. По-късно помоли Рожър да я съпроводи в разходката. Той беше зает целия следобед, но така беше по-добре, за да не мисли колко му е зле от това, че няма да може да изпрати валентинки на приятелите си. Всички деца, които беше включил в плановете си, му бяха изпратили валентинки миналата година. Тези деца бяха любимите му партньори в игрите и той знаеше, че св. Валентин е ден, в който хората да изкажат обичта си един към друг. Но той по никакъв начин не показа на баба си, колко е разочарован, че гостуването при нея е попречило да направи това, което е намислил.
Когато майка му дойде да ги вземе, попита:
-Беше ли Роджър добро момче?
-Златно дете е той - отвърна баба му. - Този следобед просто стопли сърцето ми!
Майка му беше щастлива да чуе това. Когато се прибраха в къщи, тя изведнъж възкликна:
"О, Роджър, за малко да забравя, имам изненада за теб!" Тя се качи до тавана и се върна с кутия в ръка. "Исках да ти ги дам още тази сутрин. Това са валентинки, които имам от малко момиче. Чудесно са запазени и са много по-хубави от тези, които продават по магазините сега, според мен."
О, кутията беше пълна с прекрасни картички! Имаше достатъчно даже за всички деца от квартала.
Майка му беше права за тези старомодни валентинки. Те бяха по-хубави от всичко, което беше виждал по магазините. Той ги нареди върху лавицата и докато ги разглеждаше, изведнъж почувства, че целият ден, който прекара, сякаш е бил посветен на празника.
Някои от картичките бяха с прозорчета, зад които, след като ги отвориш, се виждаха малки птици. Те му напомниха за неговото канарче.
Някои бяха украсени с хартиени дантели, които му напомниха за дантелата, която купи за майка си.
Други бяха във формата на сърца, което му напомни за думите на баба му.
"Ура за старата кутия с валентинки!" - извика Роджър и започна да слага картичките в пликове. Той беше необичайно щастлив.

по Каролин Бейли

P.S. Тези, които се вълнуват от тематиката на утрешните два празника, могат да следят днес и утре стената на страницата на Притчите във Фейсбук. Ще рефрешна линкове към стари публикации за любовта и виното и ще кача някои нови неща в картини, ... доколкото успея да се побера във времето. :)

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

ПРИТЧА ЗА ЛЮБОВТА И ИЗГУБЕНОТО МАГАРЕ

Когато построили джамията на Баязид в Истанбул, султанът поканил шейх Джемал Халвети, да я освети в деня на откриването и. На церемонията присъствали стамбулските мъдреци, велможи и самият султан.
Когато шейхът станал, за да произнесе реч пред тези учени и грамотни хора, от мястото си скочил един простодушен човечец. "Загубих си магарето - обърнал се той към шейха. - Тук са се събрали жителите на целия град. Попитай ги дали някой от тях не е виждал магарето ми."
Шейхът му казал: "Седни, ще намеря магарето ти." После се обърнал към тълпата: "Има ли сред вас хора, които не знаят какво е любов, които никога не са изпитвали това чувство?" Отначало никой не помръднал, но след това, един след друг, от местата си се надигнали трима души. Първият рекъл: "Аз не знам какво е това любов и никога не съм я изпитвал. Даже не мога да си представя какво е да обичаш някого." Другите двама кимнали в знак на потвърждение.
Тогава шейхът се обърнал отново към човека, който му поискал помощ: "Ти си изгубил едно магаре. Аз ти предлагам три!"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

МЕДЕНА ДАО ПРИТЧА

Честит ви меден празник и всички останали празници днес! :D

Веднъж Бумер срещнал Махатма* Мечо Пух и го помолил да му даде наставления за Пътя. На което Дао-майсторът отговорил с танка:

Медът е много хитър предмет!
Всяка вещ или я има, или я няма.
А меда ... не разгадах неговия секрет ...
Медът или го има ..., или веднага го няма.

Бумер се поклонил до лотосоподобните нозе на майстор Пух.
На въпроси на езотерици, какво е искал да каже с тези думи Учителят Пух, Бумер отговорил:
-Учителят говори за преходното, за илюзорността на всяка концепция или феномен, независимо дали е смисълът на живота, щастието или постигането на резултат.
-И какъв е изводът? Кое е по-доброто: медът или неговото отсъствие?
-Най-доброто е отсъствието на мед, след като го изядеш - усмихнал се просветеният.

-----------
махатма* - велика душа

Из "Кораба на глупците"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

ПРИТЧА ЗА ДИЕТАТА

Една змия спазвала изтощителна диета. Хранела се само със собствената си опашка. Лапне крайчето на опашката си, впие зъби и започне да се извива от болка, всякакви плетеници и осморки по земята изписва. Наоколо тичали зайчета, гущери се криели под камъните, но тя издевателствала над опашката си. Считало се, че това е упражнение за укрепване на мускулатурата и закаляване на волята. След това, ясно, толкова се уморявала, че за никакъв обяд и дума не можело да става. Пъхала се под някой камък и спяла с часове.
Веднъж, както се канела да се захване със своята закуска - не-закуска, вече била поднесла крайчето на опашката към устата си, забелязала какво е станало грозно и опърпано. Кожата му се обелила, навсякъде следи от зъби. Внимателно го разгледала, след което затворила очи и се опитала да го пъхне в устата си. И в този миг проумяла, че просто и се повръща от вида на такава храна. "Господи, през живота си няма да сложа това повече в устата си!" - възкликнала тя и запълзяла да си намери някой гущер.

Източник

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

ЗА БЕНКАТА НА КРАСАВИЦАТА

Когато жестокият хромеец Тимур прочел първия бейт от прочутата газела на Хафез:

"Вземи сърцето ми смутено, девойко нежна от Шираз -
и Самарканд, и Бухара ще дам за бенката ти аз",
той се разгневил и заповядал да доведат поета.
-Как смееш, негоднико - викнал Тимур, - как смееш за някаква си бенка на красавица да даваш Самарканд и Бухара, които съм разкрасил като бисери на моето царство.
Сочейки скъсаните си дрехи, бедният поет отговорил:
-Милостиви господарю! Ето до какво ме доведе моето разточителство!

Йордан Милев "99 нощи с Шехерезада"


Публикувано от

ВЪЛШЕБНАТА СУПА

(терапевтични приказки за деца, 7-13 г.)

Петьо играел на компютъра, когато го повикала майка му:
-Сине, ела да ядеш, супата вече е на масата.
"Не-е-е, пак тази супа! - помислил си той. - Как ми омръзна! И въобще, защо съм длъжен да правя неща, които не обичам? Ех, ако имах копче на компютъра: натискаш го и супата вече е вкусна!"
Изведнъж стените на стаята започнали да се разтварят във въздуха и след миг се озовал в полутъмно подземие.
-Здравей, Петьо! - чуло момчето.
Пред него стояло странно човече с дълга брада.
-Ти си на мястото, където се приготвя и пази любовта на всички хора по света. Ние, гномите, произвеждаме любов в нашите работилници и я съхраняваме в нашите складове. Никой, освен нас, не знае, откъде се взима любовта и къде се намира.
Момчето било толкова изумено от всичко, което се случва, че не могло да промълви нито дума. Най-накрая дошло на себе си.
-Любов? Любов към какво?
-Абсолютно към всичко. Даже твоята любов към компютърните игри! - отвърнал гномът.
-Не може да бъде!
-Тогава кажи, защо понякога ти се играе, а понякога не? Защо днес обичаш едно, а утре друго? Отговорът е прост - всичко това управляваме ние, гномите - спокойно отвърнало дребосъчето.
-Но така не е честно!
-Защо? Ние се грижим за това чувство и го пазим зад седем ключалки. Никой не може да го открадне или повреди. Освен това, всеки човек поне веднъж в живота си попада при нас и решава съдбата на своята любов за в бъдеще. Днес дойде твоят ред.
И той повел момчето навътре в подземието. Петьо забелязал красивите дървени шкафове до стените.
-Погледни, тук се намира цялата ти любов - промълвил гномът и спрял пред един шкаф. Той отворил вратичката и извадил малка тъмна стъкленица. - Виждаш ли, тук са името и фамилията ти? Вземи я, но внимателно!
-А сега какво? - попитало момчето.
-Сега най-важното! Там, зад ъгъла, стои особен съд. Той е предназначен за всички, но за съжаление е почти празен. Всеки може да добави в него своята любов, но далеч не всички го правят. Решавай, какво ще правиш със своята съдинка - ще я върнеш в шкафа ... или ще дадеш съдържанието и на другите!
-Но защо да го давам, какво ще остане тогава за мен? - попитал Петьо и се обърнал към гнома, но отговор не получил. Гномът бил изчезнал.
"Какво да правя? Да я дам и да остана без любов - към футбола, сладоледа и книгите?! А сигурно има и такива хора, които нищо не обичат, даже да играят на компютърни игри - помислило си момчето. - Колко ли им е зле!!!"
И Петьо проумял: излиза, че най-важното съвсем не са предметите, най-важното е любовта. И тя е това, което трябва да споделяме с другите!
-Напълно си прав, момче! - чул се отнякъде гласът на гнома и Петьо отново се озовал в стаята си.
-Сине, супата изстива - викала го майка му.
Петьо побързал към кухнята. От белоснежната чиния се вдигала ароматна пара. Момчето с опасение преглътнало лъжичка супа. Но неочаквано вместо вкусът на нелюбимото ястие, то усетило нещо невъобразимо и прекрасно, това, което в действителност било вложено вътре - майчината любов!

Михаил Брущейн

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

КАК СЪДИЛИ ЛЮБОВТА

Казват, че стенанията и жалбите на потърпевшите от Любовта дотолкова досадили на Небето, че то решило да устрои съд над злощастната.
Били поканени свидетели. Жертвите отрано запълнили огромния старинен амфитеатър. Съдията не се виждал. Неговата ложа-облак била на самия връх и едва се различавала в тъмнината, която също се спуснала да наблюдава безпрецедентното събитие. Звездите отсъствали. Дали защото не одобрявали предстоящото или от свои по-висши съображения, не било известно.
Падаща незнайно откъде светлина позволявала да се види подсъдимата. В скромна закрита рокля, с коси пуснати по раменете, висока и като че ли тъжна, Любовта стояла на арената под осъдителните погледи и мълчала. Приглушен ропот се носел из залата.
-Тишина! - казал глас от ложата.
Всички млъкнали. Никой не дишал и не помръдвал.
-Първият свидетел!
На арената излязъл някой, загърнат с плащ и нахлупена качулка. Лицето му било скрито зад маска-череп. Той се представил с поклон:
-Беда.
Всички забелязали, как Любовта потръпнала. Една от ложите се осветила. В нея се надигнал Шекспир и леко наклонил глава. Зрителите го аплодирали. След това отново приковали погледи в арената.
-Да, - тъжно отвърнала Любовта - понякога съм и такава.
Бедата закрачила към изхода. Седящите до пътеката зрители неволно се отдръпнали встрани.
-Вторият свидетел!
Всички зажумели от внезапно избухналата светлина и си помислили: "Да не би Слънцето да е решило да види, кои са тези, осмелили се да съдят Любовта?" В залата настъпила суматоха, закривали очите си с ръце. Понесли се панически викове:
-Загасете! Ослепяваме!
И Слънцето излязло от залата. А когато потресените зрители отново дошли на себе си, отново обърнали погледите си към центъра на арената, където стояла Любовта.
-Да, - казала тя - аз мога да заслепявам.
И още по-ниско свела глава.
-Третият свидетел!
Зрителите се напрегнали, не знаейки кого и какво да очакват този път. Но сякаш нищо не се случило , просто непознат вълшебен аромат на неземни цветя се понесъл по редовете.Той замайвал, изпълвайки цялото същество с такава лекота, че хората все едно заплували във въздуха, извисявайки се над тленното. Влечало ги един към друг, искало им се да си говорят красиви думи ... забравили всичко, което било преди, останало само едно желание - да задържат този възхитителен миг ... Виждали прекрасни сънища наяве, хихикали безпричинно и нямали сила да спрат ... И всички усетили опустошение, огорчение, когато това, което пораждало безумието им, изчезнало.
И Любовта отново отпуснала глава в знак на съгласие:
-Да, аз подлудявам!
-Готови ли сте да чуете четвъртия последен свидетел? - чул се познатият глас на Съдията.
-Да - въздъхнал амфитеатърът.
В залата се втурнало нещо малко и невъобразимо - пъстро облечено, не по мярка, със звънлив смях и такава усмивка, че всеки би могъл да се закълне, че е предназначена точно за него! Душите се подмладявали, погледите се освежавали. От само себе си разцъфвали усмивки и хората разбрали, че това е, заради което си струва да живееш и да живееш така, че да го изпитваш.
Малкото нещо се устремило към Любовта и те се прегърнали.
А залата заплакала с щастливи сълзи, разбирайки че това е присъдата, единствената и справедлива присъда.

Александър Бел

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

ПРИКАЗКА ЗА ТАЙНАТА

Имало една тайна. Тя живеела, както се предполага, в стара изоставена къща със скърцащо стълбище и счупено пиано до прозореца. Много ловци на тайни се опитвали да я открият. Не, не заради някаква облага, а просто ей така, заради авантюрата.
И къде ли само не търсили: в старата лула, която се търкаляла на лавицата на камината - изтръсквали я внимателно; удряли по прашните клавиши на пианото; всички книги в библиотеката преровили; на тавана се качвали и в подземието се спускали, ругаейки. Никъде не я намерили. А тайната висяла на съвсем видно място и нощем си шепнела със старата къща:
-Защо не ме виждат?
-Още не му е дошло времето.
-А то ще настъпи ли някога, моето време?
-А ти искаш ли да настъпи?
-Да ... не ... не знам.
-Помисли още.
-Ами ако ме разгадаят? Тогава ...
-Тогава какво?
-Тогава ще престана да съществувам - въздъхнала тайната.
-Именно, едно и също е.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

В СЕЗОНА НА ГРИПА ...

Любов

Любовта ми се болно усмихна
и подире подсмръкна и кихна...

Аз й рекох: послушай ме ти,
няма веч да те бъде - прости!

Тъй напразно ще пръскам пари,
само гробът сакати цери.

Вместо топли компреси, хинин,
да ти дам ли аз хапче стрихнин?

Хайде, миличка, то не боли...
Ще го глътнеш без мъка, нали?

Любовта ми се кротко усмихна,
а подире подсмръкна и кихна...

Димчо Дебелянов

Публикувано от

ПРИКАЗКА ЗА ИСТИНСКИЯ ЦВЯТ

(терапевтични приказки за деца, 9-16 г., депресивни тенденции, чувство за непълноценност и ненужност)

Някога, много отдавна, в приказната страна Акварелия живеели боички. Природата на Акварелия била ярка и красива: огромни пурпурни дворци със своите островърхи кули прорязвали златното небе над безкрайни зелени поляни. Изтъкан от древен художник-творец, светът на Акварелия живеел ритмичен живот, донасяйки всеки ден на своите жители радост.
Тубите с боички създавали ярки и красиви здания. Това изкуство било издигнато в ранг на висша държавна дейност. А веднъж в годината в Акварелия се провеждал турнир на цветовете, на който художникът-творец определял най-хубавия цвят.
В навечерието на празника често можели да се видят жителите да спорят оживено за достойнствата на този или онзи цвят. Всеки смятал себе си за най-добър и най-красив и най-важното - за нужен. "Без мен не биха могли да нарисуват свежите рози и развяващите се флагове" - казвал Червеният. "Мен ме избират, за да изобразят младостта и плодородието на земята" - отвръщал Зеленият. "Аз създавам на платното на Твореца богатство и разкош, а най-важното - слънчева топлина" - казвал тежката си дума Златисто-жълтият.
Само една тубичка не можела да се похвали с достойнствата си. Светлосиньото било свикнало да мисли за себе си с презрение. То едва се отличавало от белия цвят на платното и затова Творецът никога не избирал него. В обикновени дни то съумявало по някакъв начин да забрави за бедата си, разглеждайки работата на по-успелите си събратя, но преди турнира се опитвало да се скрие в най-уединените кътчета на Акварелия от жестоките им насмешки.
Този път, увлечено от спора на боите, Светлосиньото забравило всякаква предпазливост и когато останалите излезли извън себе си от злоба, то попаднало под прицел. Град от злобни насмешки се изсипал върху малкото и беззащитно Светлосиньо. Спасявайки се с бягство, тубичката много пъти се спъвала, падала и се удряла болезнено. Но най-накрая преследвачите се отказали и Светлосиньото се скрило, да си отдъхне в един далечен и тъмен ъгъл. "Ще полежа тук, докато турнирът не завърши" - решило то и потънало в сън.
На сутринта, когато се събудило, разбрало, че нещо не е наред. Празничното настроение било изчезнало. Всички бягали в паника, крещели нещо неразбираемо и не му обръщали никакво внимание. То събрало смелост и спряло една тичаща тубичка, за да я попита какво става. Оказало се, че през нощта Черното, за да попречи на другите да спечелят, боядисало всички четки. Ужасна изненада чакала Твореца - когато се докоснел платното с четката, турнирът щял да бъде провален.
Светлосиньото се хвърлило към централния площад. Там се пазели четките. То се носело със скоростта на вятъра, непроумявайки коварството на Черното. На площада царяла суматоха. Никой не знаел, какво да направи. Боите били много разстроени. И тогава Светлосиньото взело смело решение - смъкнало капачката си и изляло всичкия си почти бял цвят върху четките. Скоро почувствало, че силите го напускат, но продължавало да оцветява четките, докато припаднало.
В този момент ръката на Художника хванала най-дебелата четка и направила първата мазка. Боите замрели в очакване. Цялата Акварелия в този момент гледала в платното на Твореца. "Хм, - казал той - Забележителен цвят! Точно такъв ми трябваше, реката ще излезе превъзходно!"
Светлосиньото се събудило герой, истински герой. Самото то още не знаело за това. Не знаело, че е победило в турнира, не знаело, че е провъзгласено за крал на Акварелия и освен това не знаело, че е спасило цялата страна и самия Творец от мрака ... Знаело само едно, че следващият път гордо ще заяви: "Аз съм нужно! Необходимо съм, за да се нарисува дълбока буйна река и безкрайно небе!"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

ЧУВСТВА И ПОСТЪПКИ

Чжао Сян решил да се ожени. Сватосали го за красиво и богато момиче. Но тъй като не я познавал, той не знаел, умна ли е невестата или не. Дошъл денят на сватбата. Сред многобройните гости бил и стар приятел на Чжао, Лю Юан. Виждайки пищната сватба, той заскърцал със зъби от завист. Поздравил учтиво младоженеца с думите: "От днес мъка няма да познаеш!", но въпреки това лицето му издавало чувствата. И тук жената на Чжао казала: "Човешките постъпки са подобни на ястия, а чувствата на подправки. Не ще е сладко на този, който ги обърка. Ето, твоят приятел посоли тортата и поля вишните с оцет. Виждаш ли, колко неприятно на вкус е това!"
Така Чжао Сян разбрал, каква умница си е намерил за жена.

Мирзакарим Норбеков

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

ПЛАШИЛКИ ИЛИ КОЙ ОТ КОГО СЕ СТРАХУВА

(терапевтични приказки за деца, страх от тъмното и от чудовища)

В един голям дом живеели малки плашилки. Те били много страхливи и никога не се разхождали из дома денем. Плашилките се тресели от ужас даже при едната мисъл, че биха могли да срещнат някого от обитателите. Само с настъпването на нощта, когато всички си лягали да спят, плашилките се измъквали от своите убежища и се прокрадвали в стаите на момченцата и момиченцата, за да си поиграят с играчките им.
Стараели се да бъдат тихи-тихи и през цялото време се ослушвали да доловят някой звук. И ако в стаята се появяло едва чуто шумолене, те хвърляли играчките на пода и скачали на малките си крачета, готови да избягат всеки момент. От страх косите им щръквали като четина, а очите им ставали огромни и кръгли.
Можем да си представим, какво им било на децата, които се събуждали от звука на падналите играчки и виждали пред себе си такова рошаво "чудовище". Всяко нормално дете започвало да крещи и да вика на помощ родителите си.
От крясъците на децата на плашилките им ставало още по-зле. Обезумели от ужас, те забравяли къде е вратата на стаята, започвали да се мятат от ъгъл в ъгъл, понякога даже в леглото на детето, но все пак успявали да избягат и да се скрият преди идването на родителите.
Родителите влизали в стаята, светвали лампата, успокоявали и приспивали детето и се прибирали в своята спалня. Целият дом отново потъвал в сън. Само малките плашилки не заспивали до сутринта. Те горчиво плачели в своите скривалища, че отново не успели да си поиграят с играчките.

Мили деца, не стряскайте плашилките нощем с виковете си! Оставете ги спокойно да си поиграят с играчките ви!

Р. Ткач

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

СЛЪНЧИЦЕ

Това се случило много отдавна, когато Бог току-що бил създал нашето слънце и му наредил да свети. Огледало се слънчицето наоколо и не видяло никого освен себе си. Никой, върху когото биха могли да паднат лъчите му. И попитало Бога:
-Но за какво ми е да светя и за кого? Как да разбера, че светя, като около мен няма никой, който да отразява светлината ми.
И тогава Бог създал най-различни по големина, цвят и плътност планети, за да поведат хоро около слънцето, въртейки се около него и около собствената си ос. Зарадвало се то, че има на кого да свети и засияло ярко, ярко.
Но веднъж, когато дарявало една планета със светлината и топлината на своята любов, се замислило, а свети ли в същото време на останалите планети. Насочило вниманието си към друга планета и видяло, че и тя е осветена. Но виждайки нея, загубило от поглед останалите, които не стояли на едно място, а се въртели около него, така че нямало как да разбере, достига ли до тях светлината му или не. Не се получавало едновременно да обърне внимание на всички. Усъмнило се слънчицето дали прави всичко правилно и помръкнало. Видял това Господ и го попитал:
-Какво се е случило с теб? Защо гасне светлината ти?
-Не мога да обхвана с поглед всички планети. И затова, когато виждам една от тях в светлина, не знам, светя ли в същото време на останалите или светя само на тази, която гледам. Може би ще разсееш съмненията ми, защото по-добре от мен знаеш какво и как?
-Ти все още не можеш да осъзнаеш влиянието си върху всички, но знай, че когато осветяваш една планета, ти светиш на всички, а решиш ли да лишиш от светлината си само една планета, лишаваш и всички останали. Всичко, което правиш за един, го правиш за всички.

Сергей Шепел

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от