Как яйцата повярваха в чудесата


Яйцата в една кошница по цял ден скучаели - ни игри, нито приказки знаели. Затова, с нетърпение, от зарана, чакали светлинката на екрана. Нали се сещате - полека-лека телевизорът се оказал най-добрият приятел на човека...
Та, историята всъщност е за яйцата, които, ама също като децата, чакаха екранът да се ококори, да засвирука, да забърбори... Тогава се блъскаха да надничат на кошницата през дупките - аха! - от боричкане да си счупят черупките...
- Хей, братлета, почва приказката за реката - за оная, дето сменя седем цвята!
Притихнаха яйцата и скоро в тишината се виеха само едни дъъълги въздишки - за ужас на страхливите мишки.
- Еееех, ако цопна в тая река, ще съм червено яйце на брега... Като зора и като сърце - тихо пошепна едно яйчице.
- Аз ще съм синьо - като синчеца!
- Аз пък зелено - като скакалеца!
- Аз като слънчице жълто ще светя!
- Хубава приказка беше, братлета... Само дето чудеса не стават - ей там, зад стъклото си остават. Да поспим, че утре рано-рано може да се пържим във тигана...
На следващата вечер едва дочакаха екранът да засвети и що да видят - Париж, ревю на модни тоалети! Шапки с перушинки, рокли с детелинки, пухчета, пайети и моми напети...
- Не бе, манекенки!
- С човчици червенки... Тази ще се счупи! Кой ли я излюпи?...
- Еееех, ако бях снесено в Париж, досега охохооо - ела и ме виж! Щях да съм вече топ-манекен и да се перча, с перца украсен...
- Аз пък - със рокля в моден десен на детелинки в цвят росно-зелен!
- Само дето чудеса не стават - ей там, зад стъклото си остават...
- Шшшт! Тихо, тихо! Ти там, замълчи! Кой споменава яйца на очи?... Да поспим, че утре рано-рано може да се пържим във тигана...
На следващата вечер едва дочакаха екранът да забърбори и що да видят - борби с тореадори! След бика пръхти земята, аленият плащ се мята, публиката стихва - бди кой кого ще победи?
- Кой кого ли? Ами то е ясно - онзи, който гледа по-опасно...
- Не бе - онзи, черен като мрака!
- Който е с черупка по-по-яка!
- Кой каквото иска да дърдори - онзи, на главата с двете шпори!
- Еееех, какъвто съм юнак - да ми падне оня, черен като мрак...
- Само дето чудеса не стават - ей там, зад стъклото си остават.
Така до късно бъбриха яйцата, мечтаха си да пътешестват по земята - да се цамбурнат във вълните седемцветни, да се пофръцкат на ревю кокетни, а после, за забава - да се сборят, а после...
- Шшшт! Чух някой да говори, че утре ще празнуват всички хора... Във всеки дом яйцата се сварявали, че някакъв Великден се задавал и......
- Олелеее, загинахме, братлета - утре в тенджерата ще сме, клети!
Скупчиха се яйчицата и така затракаха с черупките, че мишлетата се шмугнаха из дупките.
На другата сутрин, щом се събудиха, тъй се озъртаха, тъй се чудеха - не бяха вече в кошницата стара, обвиваше ги нежна, топла пара, навред се рееха мехурчета сияйни и им шептяха рой прозрачни тайни... Вълни люлееха ги леко, леко и ги отнасяха нанякъде далеко...
И само лъскавата тенджера прозвънна със капака, защото знаеше какво ги чака. Ала понеже знаещият не бърбори, тя тихичко капака си затвори. В корема й бълбукаше водата и ласкаво приспиваше яйцата...
Седем от тях ококориха очички в седем разноцветни панички. Първото - като зората червено, второто - от скакалец по-зелено, синьо, оранжево, жълто, лилаво...
- Леле, братлета! Чудо ли става?! Май сме в приказката за реката, помните ли - дето има седем цвята!
В този миг чуха вик:
- Този Великден е направо велик! Или сънувам, или съм в Париж... Не се надувам, само ме виж - имам си рокля в моден десен на детелинки в цвят росно-зелен!
- Аз - капела със перца!
- Аз - рисувани крилца!
- Аз пък - станиолена пантофка!
- Пеперудена татуировка!...
От радост вдигнаха такава врява, че хлапетата се накачулиха да видят какво става. Всяко, със светнало личице, грабна по едно яйчице.
И понеже децата, ама също като яйцата, много обичаха да се борят, почнаха игри с яйцеадори!... Чук-чук-тряс! - ехти селцето, смях подскача до небето, публиката стихва, бди - кой кого ще победи?... Накрая най-големият яйцеюнак получи титлата “Борак”. И право да остане цял, поставен на пиедестал!
...Ами това бе приказката за яйцата и как повярвали във чудесата. А каква им е по-нататък съдбата, знае всеки човек по земята.
- Нима има съдба по-щастлива от това да живееш красиво, от това да зарадваш децата, от това да нахраниш сърцата? - с въздишка лъскавата тенджера капака си затвори, понеже, спомняте си - знаещият не бърбори.

Мая Дългъчева

:) Христос Воскресе!

Публикувано от

Закваска

Лешояда не се надяваше да стане цар. Както знае всеки в Афганистан, народните пратеници намериха бъдещия си повелител в една от ония китайски къщи, дето развратни момци пият нощем оризова ракия, пушат хашиш и разпътничат. Полугол и съвсем пиян, юнанският княз лежеше в обятията на две хубавици, но предложението да стане цар го накара да изтрезнее тутакси.
- Може - рече той, - но трябва да ми платите дълговете: задлъжнял съм до гуша.
- То се разбира, ваше височество - отвърнаха раболепно пратениците. - И дълговете ви ще платим, и злато на ръка ще ви дадем. Че как може другояче? Нали вие ще ни бъдете отсега господар? Вашият божествен произход ни задължава да...
- Оставете божествения ми произход! Бройте парите, па да вървим!
Когато пристигна в Афганистан, Лешояда продължаваше да пие оризова ракия. Той капваше в нея по малко от една стъкленица с гъстичка червена течност, която държеше под ключ. Такова нещо той не правеше, когато беше в Китай, там пиеше ракията чиста. И самата стъкленица беше афганистанска.
Колчем й се провиди дъното, Лешояда повикваше двама придворни (китайци като него), па им казваше:
- Царската закваска се привършва. Напълнете стъкленицата.
Двамата изчезваха. След няколко дена те се връщаха и стъкленицата беше отново пълна. И винаги в такива случаи някой от най-добрите афганци загиваше - намираха го с прерязано гърло.
Царят живееше щастливо. И той като китайски богдихан имаше мандарини, готови да угаждат на волята му. За тях беше голяма чест, ако на Лешояда се понрави някоя от жените или дъщерите им. Пращаха му я веднага в двореца, додето й се насити, а той ги награждаваше с лъскави мъниста от стъкло, думайки си:
- Тоя прост народ не знае разликата между злато и тенекия и скъпоценен камък и стъкло.
Имаше и коремести жреци, които се оригваха от тлъстите жарски гозби, когато поменаваха в храма името му, не пропускайки да прибавят: "Син на Слънцето, внук на Небето и закрилник на Афганистан." Около царя се въртяха писатели, които разказваха в книгите си за неговия божествен произход, и поети, които измисляха трогателни анекдоти за нестанали срещи между люде от народа и техния любим, прелюбим господар. Когато види някой мъж особено тъп и жесток, но снажен, той го назначава пълководец, защото знаеше, че ще му потрябва скоро. За тия крепители на царския престол се намираше в изобилие всичко дори когато в страната настъпи глад (а туй се случваше доста често).
В най-хубавите местности на страната Лешояда издигна дворци - летни, зимни, пролетни, есенни.
В горите около тях развъждаше за лов дивеч и птици. Понеже не минаваше за добър стрелец, ловци отиваха преди него да вържат на определени места онова, което трябваше да падне убито. Това им не пречеше да хвалят леката ръка и вярното око на своя повелител. Той направи и градина с разни животни. Простодушният народ отиваше да ги гледа. Трупаха се тълпи пред клетките с маймуни и папагали, а царят казваше, подсмивайки се, на чужди посланици:
- В тоя миг тук са сбрани всички животни, каквито има и няма в Афганистан.
Не е известно дали е подразбирал в това число и себе си заедно със своите гости.
Понеже Лешояда се ставяше само с ласкатели и всички те го наричаха велик, той си помисли, че е наистина велик, и Афганистан му се видя много малък. Реши да го уголеми. Започна войни ту с тия съседи, ту с ония. Не сполучи. Победиха го и му взеха част от земята. Афганистан му стана още по-тесен. А и народът възропта и вдигна въстание. Царят се уплаши за главата си. Повика своя син Ястреба и му рече :
- Моята се свърши. Ще бягам в Китай. Ти дръж властта здраво! Прави се, че обичаш народа! И като пиеш ракия, наливай в нея повече закваска, там е тайната на царската сила. Яд ме е сега, че аз наливах малко.
Той натовари на дълъг керван богатствата, които бе ограбил от народа, и се прехвърли в Китай.
Ястреба излезе по-хитър от баща си. Той не само криеше своето презрение към афганистанците, но се и преструваше, че ги обича, и постоянно говореше, че и те го обичат. За тая взаимна обич между народ и цар се приказваше усилено по празници и на угощения. Лъжата се повтаряше от царедворци пълководци, поети, художници и глашатаи толкова често, че накрай сам Ястреба начена да вярва в нея.
Но в същото време той пиеше оризова ракия и наливаше в нея толкова много закваска, че стъкленицата трябваше да се пълни през ден, през два. И тъй се случваше, че най-умните и най-честните афганци падаха от неизвестна ръка. Почна да се шушука, че Ястреба има пръст в тая работа, но малцина повярваха на мълвата: може ли светец като богопомазания цар да избива свои поданици?
В това време на китайския престол седеше лудият Хиу-Тлеу, който сключи съюз с японците.
Богдиханът и микадото решиха да превземат Сибир, Туркестан и Индия и да си ги разделят.
Като дочу що се готви, Ястреба отиде в Китай и попита богдихана:
- А на мене нищо ли няма да дадете? Няма ли да се облажа и аз?
- Как не? - рече Хиу-Тлеу. - И ти си в сметката, само че афганците мразят китайците. Как да направим?
- От народа се не бойте! И да мрази вас, той обича мене и дори ме смята за афганец. А големците и богаташите са там, дето е силата и отдето извират печалбите.
- Добре тогава. Влез и ти в съюза, па ще ти дадем Иран!
И в Афганистан нахлуха китайци, па изнасяха храни, вълна, метали, дори дъски и греди - всичко, що можеше да се изнесе. Народът се разтревожи: той предусети, че иде нещо страшно. Ала близките до двореца го успокояваха:
- То е за нашата войска бе, народе: не е за китайците. Войската ни е гладна и гола: трябва да се облече и нахрани.
- Ами защо сбраното се изнася? Нали войската ни седи мирно в страната? Какви са тия кервани към Китай?
- Ех, такваз е играта. Китайците ще ни дадат Иран и тогава ще бъдем четири пъти по-богати. Само си мълчете и чакайте.
А в това време Китай почна да яде бой от всички страни. Афганците разбраха, че са ги продали, без да ги питат. Озъбиха се. Престанаха да дават. Ястреба и тия около него обърнаха тогава дебелия край: заповядаха на войската да преследва недоволните. Народът побягна в горите. Властта почна да пали къщята на бунтовниците и да изтребва сродниците им. Завърза се ожесточена борба. Много кръв се проля.
През тия дни се поболя царят. Казват, че препил от оная закваска, която наливаше в ракията.
Той повика своя малолетен син Геркинян и му рече:
- Аз умирам. Чуй да ти кажа къде се крие тайната на царската власт и сила!
И пришъпна на ухото му:
- В тая стъкленица има закваска за сила и власт. Тя прилича на вино, ала е кръв. Ако искаш да ти се бои народът, пий кръвта му! Но недей прекалява! Смучи му кръвчицата, докле го омаломощиш! Безкръвен народ се не противи: можеш да правиш с него каквото ти хрумне.
Силите го напускаха.
Той направи последно усилие и каза на Геркиняна:
- Вземай само кръвта на честните! Аз умирам, защото сбърках, та заповядах оня ден да затрият неколцина изменници. Помни добре това: кръвта на предателя е отровна!

Николай Райнов

Публикувано от

Твърде малко доказателства!


Публикувано от

***


Публикувано от