Старата година

В последния ден от своя живот, преди да се завърне към Вечността, Старата година устройва нещо като тържествено посрещане на своята приемница - събира всички човешки Качества и беседва с тях  до 12 часа, до момента на своята смърт, до момента на раждане на Новата година.
Ето, и вчера беше така - вечерта на гости при Старата година започнаха да се събират странни и неопределени същества - същества, чиито имена и форми са ни познати, но чиито същности и значения още не можем да си представим съвсем ясно.
Най-рано от всички пристигна Лицемерието под ръка със Смирението, след тях важно пристъпваше Честолюбието, почтително съпровождано от Глупостта, а след тази двойка бавно вървеше величествена, но изтощена и очевидно болна фигура - това беше Умът и макар в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше гордост от себе си, имаше повече мъка от собственото му безсилие.
След тях вървеше Любовта  - полуразсъблечена и много груба жена, с очи, в които имаше много чувственост и нито искра от мисъл.
Разкошът, който я следваше, предупредително шепнеше в ухото и:
- Любов! Как си се облякла! Нима такъв костюм подобава на твоята роля в живота?
- Ба! - откликна Празномислието. - Какво искате от Любовта, господине? Винаги сте бил и ще си останете романтик, ето какво ще ви кажа. Според мен, колкото е по-просто, толкова е по-ясно, толкова е по-добре и аз съм много доволно, че успях да смъкна от Любовта покрова на фантазиите, в който я обвиваха мечтателите. Ние живеем на земята, тя е твърда и цветът и е мръсен, а небесата са толкова високо, че между тях и земята никога няма да има нищо общо! Не е ли така?
А самата Любов мълчи, езикът и отдавна е почти ням, няма ги предишните горещи слова, желанията и са груби, а кръвта - рядка и студена.
Яви се също и Вярата - разбито и колебливо същество. Тя метна един поглед, изпълнен с непримирима омраза към Ума и неусетно се скри от очите му в тълпата от гости на Старата година.
След нея се мярна като видение Надеждата, мярна се и изчезна някъде.
Тогава се яви Мъдростта. Тя беше облечена в ярки, леки тъкани, украсени с множество фалшиви камъни и костюмът и беше толкова ярък и блестящ, колкото самата тя бе тъмна и печална.
И ето че пристигна Унинието и всички ниско му се поклониха, защото то е на почит у Времето.
Последна пристигна Правдата, свита и съсипана, както винаги, болна и печална, тя тихо и незабелязана от никого се промъкна в ъгъла и седна там.
Излезе Старата година, погледна гостите си и присмехулно се ухили.
- Здравейте и прощавайте! - заговори тя. - Прощавайте, защото умирам, както е написано от Съдбата. Смъртна съм и се радвам, че съм смъртна, защото, ако продължа да съществувам и един ден още, не бих могла да понеса мъката на бледия си живот. Толкова е скучно да съм жива, като си имам работа с вас непрекъснато! Искрено ви съжалявам, вие сте безсмъртни. И още повече съжалявам, че в деня на раждането ми всички бяхте много по-силни, свежи и цялостни, отколкото днес, в деня на смъртта ми. Да, аз искрено ви съжалявам - всички вие сте страшно изтъркани от хората, обезцветени, омачкани и толкова подобни един на друг в своето уродство. Вие ли сте това - човешките Качества? Вие - без сили, без цвят, без огън! Съжалявам и вас, и хората!
Старата година се усмихна и после, след като отново огледа гостите, попита Вярата:
- Вяра! Къде е силата ти, караща хората да вършат подвизи и одухотворяваща живота?
- Той ме ограби! - глухо каза Вярата и посочи Ума.
- Задължен съм и, че досега хората все още вярват в моето могъщество. Но в борбата с нея изхабих най-много от силите си! - гневно откликна Умът.
- Не се карайте, нещастници! - отново безстрастно се усмихна умиращата старица и като помълча, добави: - Да, страшно бледи и изпити сте всички вие. Каква ли мъка е да бъдеш човек и да трябва да си има работа с вас ден след ден в продължение на много години? Кой там утвърдително клати глава? А, това си ти, Правда! Все такава ... не на почит у хората ... Е, какво пък? Прощавайте, бивши спътници мои. Прощавайте, нямам какво повече да ви кажа ... Но ... сред вас не виждам някого? Да? Къде е Оригиналността?
- Нея отдавна я няма на земята - измъчено отвърна Правдата.
- Бедната земя! - съжалително каза Старата година. - Колко ли и е скучно! Жалки и безцветни са хората, ако са загубили оригиналността на думите, чувствата и постъпките.
- Те даже костюм не умеят да си скроят, такъв, че поне малко да прикрива уродството на формите им, лишени от древна красота - тихо се оплака Правдата.
- Какво им е? - замислено попита Старата година.
- Загубиха желанията и останаха да живеят само с похоти ... - обясни Правдата.
- Нима те също умират? - изненада се Старата година.
- Не - каза Правдата. - Те още живеят. Но как живеят? Повечето по навик, някои от любопитство, а всички - без да си дават сметка, защо именно живеят.
Старата година хладно се засмя.
- Време е! Още минута и ще удари моят час - часът на моето освобождение. Тръгвайки, ще кажа още ... Аз съществувах и установих, че това е много тъжно. Прощавайте още един и последен път. Съжалявам ви, съжалявам, че сте безсмъртни и ви е недостъпен покоят. Дъщеря на Времето - аз съм безстрастна, но все пак съжалявам вас и хората. Първият удар! Два ... Какво е това?
Като удари два пъти, часовникът спря да бие.
С изумление всички се вгледаха в него и видяха странно нещо.
Някой, с крила на главата и на краката, стоеше при часовника, прекрасен, като боговете на Елада и като придържаше с ръка минутната стрелка, гледаше Старата година в очите, гаснещи в предчувствието за смъртта.
- Аз съм Меркурий и съм пратен тук от Вечността - съобщи той. - Тя каза - за какво са и на Новата година вехти хора? Кажи им, че Нова година няма да има, докато не се родят нови човеци. Да остане с тях тази, която вече беше, само да се преоблече от саван в моминска рокля и да живее ...
- Но това е изтезание! - каза Старата.
- Оставаш ти! - непреклонно повтори Меркурий. - И докато хората не обновят философията и чувствата си, оставаш с тях, Бабче! Така каза Вечността - живей!
И той изчезна, посланикът на Вечността... И когато изчезна, часовникът хвърли в тишината на изумлението десет глухи удара.
И Старата година, умираща с тържество, остана да живее с Унинието, скръбно усмихвайки се в неговото сбръчкано лице.
Тихо и печално се разотиваха гостите на Старата година.
И Надеждата, тръгвайки, мълчеше, а Лицемерието, изписало на лицето си мъка, се заиграваше с Празномислието, говорейки с него нещо за Ума, нещо за Търпението и говорейки, се страхуваше да не би Унинието да дочуе речта му и да го порицае за нея.
И накрая всички си тръгнаха.
Остана само Старата година, вече преоблечена в роклята на Новата. Да, и Правдата - винаги и навсякъде последна.

1896 г.

Максим Горки

Приказката е лъжа, както сами си казват руснаците, но намек има в нея...
А ние? Ще имаме ли нова Нова година, как мислите? :)

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Дванайсетте пътника

Да се заредим новогодишно. :) 
Това беше една от любимите ми приказки като дете, отчасти и заради илюстрациите, месеците изглеждаха толкова весели и ... малко крейзи. И независимо от това си е прекрасна, приказна класика. :)


Г.Х.Андерсен. 12 пассажиров.
Изображение от Illustrators.ru
Навън беше люта зима. Ясното небе бе посипано със звезди, а въздухът бе чист и неподвижен.
— Тряс! — счупи някой една стара саксия о вратата на съседа.
— Бум! Бум! — изгърмя някъде пушка.
Хората празнуваха настъпването на Новата година. Градският часовник започна да бие полунощ.
— Тра-ра-ра-ра! — затръби рогът на пощальона.
Голямата пощенска кола се приближаваше към градските врати. Тя носеше дванайсет пътника, повече хора не можеше да побере: всички места бяха заети.
— Ура! Ура! — крещяха хората по къщите, където се бяха събрали да посрещнат Новата година. С последния удар на часовника те станаха от местата си с пълни чаши в ръце и започнаха да пият за здравето на Новата година.
— Здраве и щастие за Новата година! — чуваше се от всички страни. — На вас една хубава женица! На вас повечко пари! Край на всички скърби и неволи!
Такива бяха пожеланията на хората, които чукаха чашите си. А в това време пред градските врати спря пощенската кола с дванайсетте пътника.
Кои бяха тия пътници?
Всеки от тях имаше паспорт и багаж. Освен туй те носеха цял куп подаръци за мен, за теб и за всички жители на града. Кои бяха те, защо бяха дошли, какво бяха донесли?
— Добро утро! — извикаха пътниците на пазача пред градските врати.
— Добро утро! — отвърна пазачът, защото часовникът беше ударил вече полунощ.
— Вашето име? — попита пазачът тоя, който слезе пръв от колата.
— Вижте в паспорта и ще узнаете — отвърна първият пътник. Той беше здрав мъж в меча шуба и с подплатени обуща. — Аз съм тоя, на когото мнозина от хората възлагат големи надежди. Ела утре при мен: ще ти дам да се почерпиш за Новата година. Аз пръскам наляво и надясно пари, уреждам балове — цели тридесет и един бала! Повече нощи не мога да губя! Моите кораби са замръзнали в пристанището, но в кантората ми е топло и приятно. Аз съм търговец, наричат ме Януари и нося със себе си само сметки.
След него слезе вторият пътник. Той беше веселяк — луда глава. Имаше вид на театрален директор, на карнавален разпоредител — с една дума, личеше си, че е роден само за увеселения. Багажът му беше една голяма бъчва.
— С тая бъчва ще направим добър гуляй — каза той. — Аз обичам да веселя другите, а така също и самия себе си. Но аз живея всичко на всичко двадесет и осем дена. Наистина понякога ми прибавят още един ден, но туй не ме интересува. Ура!
— Тук е забранено да се вика! — рече пазачът.
— Това не се отнася за мен! Аз съм княз Карнавал и пътувам под името Февруари. В тоя миг от пощенската кола слезе третият пътник. Той се държеше важно и бе дигнал високо главата си, защото беше роднина на „четиридесетте мъченици“ и минаваше за предсказвач на времето. Тая длъжност, разбира се, не беше много доходна и затова той имаше твърде мършав вид. В петлицата му бе забодено букетче от мънички, съвсем мънички теменужки.
— Март, марш! — извика му четвъртият пътник и го удари по рамото. — Не чуваш ли! Тичай скоро в караулната стая: там пият пунш, твоето любимо питие. Ето, оттук усещам миризмата му. По-скоро, по-скоро, господин Март!
Но туй не беше истина. Четвъртият говореше това само за да се избави от своя досаден другар. Сам той изглеждаше твърде голям мързеливец; не обичаше никак работата и използуваше най-малкия случай, за да празнува.
— Едно е само лошо: в света няма нищо постоянно! — каза Април. — Ту слънце грее, ту дъжд вали, хората ту пристигат, ту заминават. Аз съм агент по наемане на квартири, каня на сватби, уреждам погребения — с една дума, мога и да се посмея, и да поплача. В куфара си нося летен костюм, но ще бъде смешно да го обличам. Сега да, ето какъв съм аз. За по-голяма тържественост ходя с летни чорапи и със зимни ръкавици.
След него от колата слезе една дама.
— Госпожица Мая! — препоръча се тя.
Тя беше облечена в тънка лятна рокля и носеше галоши. Цветът на роклята й напомняше цвета на млади липови листа, а косата й бе обкичена с анемонии. От нея лъхаше такъв силен мирис на дива смола, че пазачът не можа да се сдържи и кихна!
— Наздраве! — извика му девойката.
Колко мила беше тя! И каква певица! Не театрална, не улична, а горска певица. Тя бродеше из свежите зелени гори и си пееше за собствено удоволствие.
— Сега иде младата дама! — извикаха седящите в колата.
И наистина от колата слезе млада дама — хубава, горда, нагиздена. През най-дългия ден на годината госпожа Юния даваше бал в къщата си, за да имат гостите време да изядат всички поднесени им закуски. Тя, разбира се, си има свой файтон, но пътуваше заедно с другите в пощенската кола, за да покаже, че не е горделива. Тя не пътуваше сама. С нея беше по-малкият й брат Юли.
Той беше тлъстичък господин в летен костюм и със сламена шапка. Багажът му не беше голям, защото при силна жега всеки товар досажда. Той носеше със себе си само бански гащички, а туй, разбира се, не бе много.
След тях слезе от колата самата им майка, госпожа Августа, продавачката на плодове, притежателка на много рибници, селянка в широка фуста. Тя беше дебела и пъргава, сама се грижеше за всичко и със собствената си ръка черпеше с бира работниците из полето.
— С пот на лицето ще изкарваш хляба си! Тъй е писано в библията! — каза тя. — Най-напред труд, а после разходки, танци, игри на чист въздух!
Да, чудна стопанка беше госпожа Августа.
След нея слезе пак мъж, художник пейзажист, господин Септември. Той се готвеше да покаже на гората, че листата й могат да променят цвета си и да станат чудно хубави. Стига само той да вземе четката — и гората ще почне да гори ту в пурпурни, ту в златни багри. Художникът можеше да свири с уста като щурец и беше голям майстор в работата си. Той украсяваше бирената си чаша с хмелни клончета — с една дума, разбираше от хубавото. Той свали от колата само една кутия с бои и това беше целият му багаж.
След него се яви един земеделец, който мислеше само за оран, сеитба и лов. Господин Октомври — тъй наричаха земеделеца, носеше пушка и водеше едно куче, а ловджийската му чанта беше пълна с орехи. Той имаше много багаж: беше помъкнал дори и един плуг. Разправяше нещо за селското стопанство, но от силната кашлица и охкане на съседа му не можеха да се чуят неговите думи.
Тоя съсед пък беше Ноември. Той имаше толкова силна хрема, че вместо кърпичка държеше под носа си цял чаршаф и все пак, според думите му, той трябвало да придружава работниците и да им търси работа за през зимата. Разбира се, Ноември не се съмняваше, че настинката му ще мине, щом започне да сече дърва, защото той беше най-добрият дървар от цялото дърварско сдружение. Вечер той работеше дървени кънки, тъй като знаеше, че след няколко седмици ще има голяма нужда от тия троши-колена.
Най-сетне слезе и последният пътник — старата бабичка Декемврия с мангала. Тя трепереше от студ, но очите й блестяха също като звезди. Ръката й държеше една саксия, в която беше посадена малка елхичка.
— За това дръвче — каза тя — аз ще се грижа сама, за да може то да стане голямо и да стигне до тавана на Бъдни вечер. Тогава по него ще изникнат запалени свещици, златни ябълки и много други играчки. Моят мангал топли като печка. Аз ще извадя от джоба си книжката с приказки и ще почна да чета на глас. Тогава всички деца в стаята ще стоят мирно, а кукличките по елхата ще оживеят. Восъчният Дядо Мраз ще слезе долу и ще целуне поред всички хора в стаята. Той ще целуне така също и децата, които стоят отвън пред вратата и пеят коледарски песни.
— Сега колата може да мине! — рече пазачът. — Всички пътници слязоха от нея. Да дойде другата кола!
— Преди това нека дойдат дванайсетте гости при мен! — извика началникът на стражата. — Паспортите ще останат у мен. Те са издадени на всекиго само за един месец. След изтичането на срока аз ще отбележа в паспорта и поведението. Господин Януари, моля, влезте!
И господин Януари влезе.
Когато измине годината, аз ще кажа какво донесоха тия дванайсет пътника и на теб, и на мен, и на всички останали. Сега още не зная това, пък и те сами не го знаят, защото времето, в което живеем, е много интересно и всеки месец ни носи хиляди изненади.

Х.К.Андерсен
Източник

 

Публикувано от

Притча за кьор софрата

..., че празниците още не са свършили. :)

Веднъж Настрадин Ходжа поканил гости. Бил се подготвил добре с много и разнообразни ястия. Един от гостите излязъл голям лакомник. Докато другите слагали една хапка в устата си, той изяждал цяла чиния. Не спрял да се тъпче, докато масата не се опразнила. Накрая, естествено, го заболял стомах и започнал да стене:
- Олеле, ще се пръсна! Олеле, ще се пръсна!
- Трябваше ли да ядеш толкова? - попитали го другите гости.
- Чужда храна, какво да я жалиш! - отвърнал оня.
- Храната може и да е чужда, но стомахът си е твой! - ядосал се Настрадин.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

***

Развих последната червена хартийка
и Коледата си тръгна.
Има ли сладка раздяла?! :)

(Рени, ти си виновна! да се чудя, не че Коледите и бонбоните свършват :) )

Публикувано от

Денят на бащата и петата заповед

Днес е един от дните, в които християнската църква почита св. Йосиф Обручник и според медиите ден на бащата. Попадна ми тази красива и силна проповед (рядко се впечатлявам) от св. Николай Сръбски, съдържаща в себе си няколко притчи за родителите, не ми се искаше да ги вадя от контекста. Текстът е силно въздействащ в целостта си. 
 А татковците да са ни живи и здрави, за радост и упование! Честит празник!  :) 


Източник: сп. "Православна вяра", бр.4/2004


Публикувано от

Моето коледно пожелание

Раничко, но от сърце :)

 Photobucket

Нека бъдният огън в душите ви е неугасващ! Нека грее с вярата и осветява пътя на надеждата! Нека изпълва с топлина и уют домовете ви! Нека даде пълни шепи жар за сърцата на приятелите и близките ви!
Не спирайте да поддържате огъня, за да примамва при себе си Здравето, Благоденствието и Любовта!
Желая ви щастливо Рождество!

Обич! :)

Публикувано от

Проникващият в тайни

Днес не възнамерявах да пиша въобще, защото, освен бъдните приготовления, имам да обработвам едни дебели книги, от които да извлека полезната информация. Докато четях  в домакинския антракт една такава за история на медицината, попаднах на притчата за изкусния древнокитайски лекар Ли Цзъ Юй, който се прославил със знанията си и заслужил прозвището "проникващият в тайни".

Веднъж се разболял малкият брат на един китайски владетел. Болестта поразила сърцето и стомаха му. В продължение на десет години никой не успял да го излекува и вече го смятали за пътник за оня свят. Една нощ болният сънувал как разговарят два демона. Единият демон бил зад параван, а другият - в стомаха му. Този, който бил зад паравана, попитал другия:
- Защо не побързаш да го убиеш? Ако дойде Ли Цзъ Юй и му даде червено хапче, ти самият ще умреш!
На сутринта принцът поръчал да доведат лекаря. Когато го прегледал, той заявил, че болестта е предизвикана от демон. Извадил от чанта си осем червени хапчета и го накарал да ги изпие наведнъж. Лекарството било очистително и демонът напуснал тялото на болния заедно с нечистотиите.
Оттогава започнали да наричат лечението на тази болест "осем червени хапчета".

Прекъснах си плануваните занимания, за да разкажа тая притча, защото имам въпрос/и.
Снощи си легнах с натрапчивата мисъл, кой е правилния път за решение на някакъв генерален проблем. Нарочно си я натрапих, защото ужасно много се надявах да го изсънувам. Сутринта се попитах, сънувала ли съм някакъв отговор - нищо не си спомнях. Едва когато прочетох китайската притча, ми просветна, че съм сънувала и какво точно - истинска драматизация по едни прозрачно лъжливи обещания (обещания, които не съм искала, бяха ми натрапени) отпреди месеци в контекст, подобен на настоящия проблем. Поради твърде прозирната им лъжливост, не съм се уповавала на тях. Изчаках един приемлив срок, да не би все пак нещо да се случи. След което се дистанцирах от човека, просто не ми е приятно да ме третират по тоя начин. Има моменти, в които лаладжийството ти е повече от излишно.
И не разбирам защо го сънувам сега ..., като предупреждение ли? Въобще, как може човек да различи вещите/пророческите сънища от плодовете/интерпретациите на обремененото си съзнание и нощните филми на страховете си?
Ако някой има промисъл, ще съм благодарна да я сподели!


Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Чудесният доктор (част последна)

(продължение оттук)

Мерцалов нарочно рязко загърби непознатия и се помести към края на пейката. Минаха пет минути в неловко мълчание, в продължение на които непознатият пуши цигарата си и косо (Мерцалов усещаше това) наблюдаваше съседа си.
- Приказна нощ - заговори изведнъж непознатият. - Мраз ... тишина. Каква прелест е руската зима!
Гласът му беше мек, ласкав, старчески. Мерцалов мълчеше, без да се обръща.
- А аз на дечицата на познати подаръчета купих - продължаваше непознатият (в ръцете му имаше няколко пакета). -  Но по пътя не се стърпях, завих, за да мина през парка: много е хубаво тук.
Мерцалов въобще беше кротък и свит човек, но при последните думи на непознатия получи пристъп на отчаяна злоба. С рязко движение се обърна към стареца и закрещя, нелепо размахвайки ръце и задъхвайки се:
- Подаръчета! ... Подаръчета! ... За познати дечица подаръчета! .. А аз ... а у нас, милостиви господарю, в тази минута моите деца издъхват от глад ... Подаръчета! .. А на жена ми и спря млякото и кърмачето цял ден не е яло ... Подаръчета! ...
Мерцалов очакваше, че след тия хаотични, озлобени крясъци старецът ще стане и ще си тръгне, но сгреши. Старецът доближи до него своето умно, сериозно лице с побелели слепоочия и каза дружелюбно, но със сериозен тон:
- Чакайте, не се вълнувайте! Разкажете ми всичко подред и колкото се може по-кратко. Може би заедно ще измислим нещо за вас.
В необикновеното лице на непознатия имаше нещо толкова спокойно и вдъхващо доверие, че Мерцалов непресторено, но страшно развълнувано и бързо предаде своята история. Разказа за болестта си, за загубата на работата, за смъртта на детето, за всичките си нещастия до този момент от днешния ден. Непознатият слушаше, без да го прекъсва и с една дума и все по-изпитателно и дълбоко се вглеждаше в очите му, желаейки да проникне до дъно в тая наболяла, възмутена душа. Изведнъж с бързо, съвсем младежко движение скочи от мястото си и хвана Мерцалов за ръката. Мерцалов неволно също стана.
- Да вървим! - каза непознатият , като теглеше Мерцалов за ръката. - Да вървим по-бързо! ... За ваше щастие, срещнахте лекар. Аз, разбира се, за нищо не мога да се закълна, но...  да вървим!
След десет минути Мерцалов и докторът вече влизаха в подземието. Елисавета Ивановна лежеше до болната си дъщеря, заровила лице в мръсните, омазнени възглавници. Момчетата кусаха борш на същите места, на които ги остави. Изплашени от дългото отсъствие на баща си и неподвижността на майка си, те плачеха, като размазваха сълзите по лицата си с мръсни юмручета и обилно ги проливаха в окадената купа. Влизайки в стаята, докторът смъкна кожуха си и оставайки по старомоден, изтрит сюртук, се приближи към Елисавета Ивановна. Тя даже не вдигна глава при неговото приближаване.
- Хайде, стига, стига, гълъбче, - заговори докторът и ласкаво погали жената по гърба. - Ставайте! Покажете ми вашата болна.
И по същия начин, както неотдавна в парка, нещо мило и убедително, звучащо в гласа му, застави Елисавета Ивановна мигом да се вдигне от постелята и безпрекословно да изпълнява всичко, което и казва докторът. След две минути Гриша разпалваше печката с дърва, за които чудесният доктор изпрати при съседите, Володя раздухваше с всичка сила самовара, а Елисавета Ивановна обвиваше Машутка със съгревающ компрес ... След малко се появи и Мерцалов. С трите рубли, получени от доктора, беше успял да купи чай, захар, питки и топла храна. Докторът седеше на масата и пишеше нещо на листче, откъснато от тефтера му. Приключвайки това занимание с полагането на своеобразна кривулица вместо подпис, той стана, затисна хартийката с чаената чинийка и каза:
- С това листче ще идете в аптеката ..., давайте през два часа по чаена лъжичка. Това ще предизвика отхрачване в малката ... Продължавайте със сгряващите компреси ... Освен това, даже дъщеря ви да има подобрение, извикайте утре за всеки случай доктор Афросимов. Той е свестен лекар и добър човек. Аз сега ще го предупредя. Това е, прощавайте, господа! Да даде бог, настъпващата година да се отнесе с вас по-снизходително от тази и най- важното, никога не падайте духом!
Като помаха с ръка на Мерцалов и Елисавета Ивановна, които все още не се бяха съвзели от изумлението си и пощипна мимоходом по бузата зяпналия с уста Володя, докторът бързо нахлузи високите ботуши и надяна палтото. Мерцалов се опомни, когато докторът беше вече в коридора, и се втурна след него. 
Тъй като в тъмнината нямаше ориентир, той закрещя напосоки:
- Докторе! Докторе, почакайте! ...  Кажете ми поне името си, докторе! Нека поне децата ми се молят за вас!
И той размахваше ръце, за да хване невидимия доктор. В това време от другия край на коридора спокойният старчески глас произнесе:
- Я! Какви щуротии измислихте! ... Влизайте бързо вътре!
Когато се прибра, вътре го чакаше изненада - заедно с рецептата, докторът беше оставил под блюдцето няколко солидни кредитни билета ...
Същата вечер Мерцалов узна и фамилията на своя нечакан благодетел. На етикета върху лекарството, точната ръка на аптекаря беше изписала: "По рецепта на професор Пирогов".

Аз слушах този разказ, и то нееднократно, от устата на самия Григорий Емилянович Мерцалов - същият този Гришка, който в описаното от мен Рождество проливаше сълзи в опушеното канче с постен борш. Сега той заема висок, отговорен пост в една банка, служейки като пример за честност и отзивчивост към нуждите на бедността. И всеки път, завършвайки своето повествование за чудесния доктор, той добавя с глас, треперещ от прикрити сълзи:
- От този момент все едно благодетелен ангел се спусна над семейството ни. В началото на януари татко си намери работа, Машутка се вдигна на крака, а ние с брат ми успяхме да постъпим в гимназията на държавна издръжка. Просто чудо стори този свят човек! А ние нашия чудесен доктор успяхме да видим отново само веднъж, когато го превозваха мъртъв към собственото му имение. И то не него видяхме, защото онова велико, мощно и свято, което живееше и гореше в чудесния доктор, докато беше жив, угасна невъзвратимо.

1897

Александър Куприн

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!


Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Чудесният доктор (част 2)

(продължение оттук)

Влезе Мерцалов. Той беше в лятно палто, лятна плъстена шапка и без галоши. Ръцете му бяха подпухнали и посинели от студа, очите му хлътнали, запенен покрай устата като мъртвец. Той не каза на жена си нито една дума, тя не му зададе нито един въпрос. Разбраха се един друг по това отчаяние, което прочетоха взаимно в очите си.
В тази ужасна, каръшка година нещастие след нещастие настойчиво и безжалостно се сипеха върху Мерцалов и семейството му. Отначало той се разболя от коремен тиф и за лечението му отидоха всичките им скромни спестявания. След това, като се оправи, разбра, че неговото място, скромно място на домоуправител за двадесет и пет рубли месечно, е заето от друг ... Започна отчаяна, трескава гонитба на случайна работа, на кореспонденция, нищожно място, залагане и презалагане на вещи, продажба на всички домашни дреболии. А започнаха да боледуват и децата. Преди три месеца им умря едно момиченце, сега още едно лежи в треска и безсъзнание. На Елисавета Ивановна и се налагаше едновременно да се грижи за болното момиченце, да кърми бебето и да ходи до другия край на града, където ежедневно переше бельо в една къща.
Целия днешен ден той беше зает с това, с цената на нечовешки усилия да се сдобие отнякъде с няколко копейки за лекарство на Машутка. С тази цел Мерцалов обиколи едва ли не половината град, просейки и унижавайки се навсякъде; Елисавета Ивановна ходи при господарката си, а децата бяха изпратени с писмо при онзи господар, в чийто дом беше иконом по-рано Мерцалов ... Но всички се оправдаваха с празнични харчове или липса на пари ... Други, като портиера на бившия господар, чисто и просто гонеха молителите от прага.
Около десет минути никой не можа да произнесе и дума. Изведнъж Мерцалов бързо стана от сандъка, на който седя досега, и с решително движение нахлупи износената си шапка още по-ниско на челото.
- Ти къде? - тревожно попита Елисавета Ивановна.
Мерцалов, хванал вече дръжката на вратата, се обърна.
- Все едно, като седя, нищо не мога да помогна. Ще ида пак да опитам ... Поне милостиня да изпрося.
Излизайки на улицата, той безцелно тръгна напред. Нищо не търсеше и на нищо не се надяваше. Вече отдавна преживя оня отчаян период от бедността, когато се надяваш да намериш на улицата портфейл с пари или да получиш наследство от неизвестен, далечен роднина. Сега го владееше неудържимото желание да избяга, където му падне, да бяга, без да се озърта, само и само да не вижда мълчаливото отчаяние на гладното си семейство.
Да проси милостиня? Вече опита това средство днес два пъти. Но първия път някакъв господин в енотова шуба му прочете конско, как трябва да работи, а не да проси, а втория - му казаха, че ще извикат полиция.
Неусетно Мерцалов се озова в центъра на града, до гъстия плет на градския парк. Тъй като през цялото време беше се изкачвал нагоре, се запъхтя и усети слабост. Машинално той сви през входа и като извървя дългата алея с липи, покрити със сняг, се отпусна на ниската градинска пейка.
Тук беше тихо и тържествено. Дърветата, облечени в своите бели ризи, дремеха в неподвижно величие. Понякога от връхните клони се отронваше сняг и се чуваше как шумоли, падайки и закачайки се за други клони. Дълбоката тишина и великото спокойствие, охраняващи парка, изведнъж пробудиха в изтерзаната душа на Мерцалов нетърпима жажда за такава тишина и покой.
"Да легна и да заспя, - мислеше си той, - да забравя за жена си, за гладните деца, за болната Машутка". Като бръкна с ръка под палтото, напипа доволно дебелата връв, служеща му за пояс. Мисълта за самоубийство ясно се загнезди в главата му. Но той не се ужаси от тази мисъл, нито за миг не трепна пред мрака на неизвестното.
"Защо да умирам бавно, не е ли най-добре да избера по-кратък път?" Той вече се канеше да стане и да изпълни намерението си, но в това време в края на алеята се чу скърцане на стъпки, което се раздаваше отчетливо в мразовития въздух. Мерцалов с озлобление се обърна в тази посока. Някой вървеше по алеята. Отначало се виждаше само огънчето на ту разпалваща се, ту загасваща цигара. След това Мерцалов успя малко по малко да види стареца с невисок ръст, в топла шапка, кожух и високи ботуши. Стигайки до пейката, непознатият изведнъж рязко се обърна към Мерцалов и като с едно леко движение докосна шапката си, попита:
- Ще позволите ли да седна?

Краят следва ...

Момичета знам, че нямате търпение, но имам нужда от малко почивка. Ще го довърша по най-бързия начин. Днес.



Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Чудесният доктор (част 1)

Това е разказ за Пирогов, писан през 1897-ма. Дълъг е, ще го кача на части, за да имате търпение да стигнете докрая, защото си заслужава.

Следващият разказ не е плод на въображението. Всичко, описано от мен, действително се случи в Киев около тридесетина години назад и досега святото се съхранява в най-малки подробности в преданията на семейството, за което ще стане дума. Аз, от своя страна, промених единствено имената на някои от участниците в историята и предадох на устния разказ писмена форма.

- Гриша, Гриша! Гледа-а-ай, прасенцето-о-о ... Смее се ... Да! А в устата му има нещо! .. Гледай, гледай ... тревичка е, ей-богу, тревичка!.. Ама че работа!
И двамата малчугани, стоящи пред витрината на гастронома, започнаха неудържимо да се кикотят, ръчкайки се с лакти един друг в ребрата и правейки неволни подскоци от смразяващия студ. Повече от пет минути те стърчаха пред тази великолепна изложба, възбуждаща в еднаква степен и умовете, и стомасите им. Тук, осветени от ярките светлини на висящите лампи, се извисяваха цели планини от червени ябълки и протокали, издигаха се правилни пирамиди от мандарини, нежно златеещи в обвивките си от цигарена хартия; в чиниите се бяха изпънали с грозно раззинати усти и изпъкнали очи огромни пушени и мариновани риби; по-надолу, обкръжени с гирлянди колбаси, се червенееха резени бут с дебел слой тлъста, розова сланина ... Безбройни бурканчета и кутийки със солени, варени и пушени закуски завършваше тази перфектна картина, чиято гледка беше накарала двете момчета да забравят дванадесетградусовия студ и важното поръчение на майка си, поръчение, завършило толкова внезапно и толкова плачевно.
По-голямото момче първо се откъсна от съзерцанието на очарователната гледка. Дръпна брат си за ръкава и каза строго:
- Хайде, Володя, да вървим, да вървим .... Нямаме работа тук ...
 Едновременно сподавяйки  тежка въздишка (по-големият беше на десет години, освен това не бяха яли нищо от сутринта, освен малко зеленчукова супа) и хвърляйки последен жадно влюбен поглед на кулинарната изложба, малчуганите бързо побягнаха по улицата. Понякога през запотените стъкла на някой дом те виждаха елха, която отдалеч изглеждаше като огромен грозд от ярки, сияещи петна, а понякога даже чуваха звуците на весела полка ... Но мъжки прогонваха изкусителната мисъл да спрат за няколко секунди и да долепят очи до стъклото.
Докато се придвижваха, улиците ставаха все по-безлюдни и все по-тъмни. Блестящите магазини, сияещите елхи, скърцането на шейните, празничното оживление на тълпата, веселите подвиквания и разговори, поруменелите от студа засмени лица на наконтените дами - всичко остана назад. Заточиха се пустеещи места, криви, тесни пресечки, мрачни, неосветени склонове ... Най-накрая стигнаха до схлупената стара къща със странен вид - приземният етаж от камък, а нагоре дървена. Преминаха през тесния, заледен и мръсен двор, служещ на обитателите за помийна яма, спуснаха се в подземието и след като пребродиха коридора в пълна тъмнина, опипом намериха собствената си врата и влязоха вътре.
Повече от година обитаваха Мерцалови това мазе. Двамата малчугани отдавна свикнаха с тези опушени, плачещи от сивота стени, с мокрото пране на въжето провесено през стаята и с тази ужасна миризма на изгорял керосин, мръсно детско бельо и плъхове - истинската миризма на нищетата. Но днес, след всичко, което видяха на улицата, след това празнично ликуване, което почувстваха навсякъде, малките им детски сърца се присвиха от остро, недетско страдание. В ъгъла, на широкото, мръсно легло лежеше седемгодишно момиченце; лицето му гореше, дишаше мъчно и учестено, а широкоотворените блестящи очи гледаха втренчено и безцелно. До леглото от тавана висеше люлка, в която се захласваше от плач кърмаче. Висока, слаба жена с измъчено, почерняло от мъка лице, стоеше на колене до болното момиченце, като му наместваше възглавницата и в същото време не забравяше да побутва с лакът люлката. Когато момчетата влязоха, а заедно с тях от коридора нахлуха и кълба бял, леден въздух, жената обърна назад разтревоженото си лице.
- Е? Какво? - попита тя рязко и нетърпеливо.
Момчетата мълчаха. Само Гриша изтри носа си шумно с ръкава на палтото си, преправено от стар ватен халат.
- Занесохте ли писмото?.. Гриша, теб питам, даде ли писмото?
- Дадох - с прегракнал от студа глас отвърна Гриша.
- Е, и какво? Какво му каза?
- Всичко, както ни поръча. Ето, казвам, от Мерцалов писмо, от вашия бивш управител. А той ни наруга. "Махайте се оттук, - казва, - боклуци такива ..."
- Но кой беше това? Кой приказва с вас?... Говори ясно, Гриша!
- Портиерът ... Кой друг? Аз му казвам: "Вземете, чичко, предайте писмото, а аз тук ще почакам отговора". А той казва: " Как ли пък не, хич не се и надявай... Останало му на господаря време и вашите писма да чете ..."
- А ти?
- Аз всичко, както ни научи му рекох: "Нямаме нищо за ядене ... Машутка е болна ... Умира ..." Казвам му: "Само татко да си намери работа и ще ви се отблагодари, Савелий Петрович, ей богу, ще ви се отблагодари". А в това време звънецът като звъни, звъни и той ни вика: "Вървете по-скоро по дяволите! И помен да няма от вас!..." А Володка даже плесна зад врата.
- А мен даже плесна зад врата, - каза Володя, следящ с внимание разказа на брат си, и се почеса по удареното.
По-голямото момче изведнъж започна да рови угрижено в дълбоките джобове на халата. Измъкна накрая оттам омачкан плик, сложи го на масата и каза:
- Ето го, писмото ...
Майката не разпитва повече. Дълго време във вмирисаната, ледена стая се чуваше само неистовият рев на младенеца и краткото, учестено дишане на Машутка, което повече приличаше на безспирен стон. Изведнъж майката каза, като се обърна назад:
- Там има борш, остана от обяд ... Може би да хапнете? Само че е студен, няма как да го стопля ...
В това време в коридора се чуха нечии неуверени крачки и шумолене на ръце, търсещи вратата в тъмното. Майката и двете момчета, и тримата побелели от очакване, се обърнаха на тази страна.

Следва продължение ...


Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Как Богородица наказала жените?

Заглавието неслучайно е с въпросителна. Намерих си едни коледни гатанки, които съм пускала преди години на други места и така са си останали неразгадани. Я, пак се пробвайте! :)

Едно апокрифно предание гласи, че Богородица след като родила Христос, завързала окървавената си риза в торба и заръчала на слугинята без да отваря торбата да я изхвърли в реката. Тя естествено не я послушала. Оттогава жените са наказани. С какво?


Публикувано от

Св. Игнатий Богоносец


Като чул, че Игнатий разпространява христовата вяра, император Траян го повикал.

- Ти ли се наричаш Богоносец и се противиш на нашата заповед и развращаваш цяла Антиохия, като я водиш след твоя Христос?
Божественият Игнатий отговорил:
- Да, аз съм.
Царят попитал:
- Какво означава названието ти "Богоносец"?
Светецът отвърнал:
- Богоносец е този, който носи Христа Бога в душата си.
(из "Жития на светиите" от св.Димитър Ростовски")
За отказа си да почита и да служи на езическите богове, Игнатий бил осъден да бъде отведен в Рим и хвърлен публично за храна на лъвовете. По пътя продължавал да проповядва. Казвал на езичниците, че носи името на Христос в сърцето си, а "който е запечатан в сърцето му, него изповядва с устата си".
Според една от легендите, когато бил разкъсан от лъвовете, сърцето му останало недокоснато. Като го разрязали, видели отвътре името на Христос изписано със златни букви.
  
Богоносни и късметлии да са гостите ви днес, за да ви върви през цялата година, както гласи нашето народно поверие!
Честит празник на всички именници!



Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Притча за малкото пастирче, големия разбойник и Рождеството

Малкото пастирче стояло на прага пред дома си и гледало голямата, ярка Звезда, мигаща над пътя за Витлеем. Измъчвало се, че всички пастири от селото се отправили натам, за да посрещнат Спасителя, за чието раждане пропели ангелите. На него също много му се искало да отиде, но мама не го пускала - притеснявала се, че е малък и няма топла връхна дреха.
Пастирчето въздишало горчиво и мама не издържала:
- Добре, ще видя какво мога да направя - и влязла вътре.
По пътя се задал приятелят на пастирчето - Моисей. Той бил малко по-голям и носел в ръце новородено агънце увито в топла кожа.
- Няма ли да идваш с нас? - попитал Мойсей.
- След малко ще ви настигна - радостно отвърнало пастирчето. - Само мама да ме стегне за път.
- Побързай! - тревожно казал приятелят му. - По пътищата е пълно с разбойници.
И продължил нататък.
След малко мама излязла на прага. Носела в ръце топлия кожух на починалия му баща и една кошничка.
- Ако имах време, можеше да подкъся кожуха ... - въздъхнала мама.
- Но скоро той ще ми е съвсем по мярка, само още малко да порасна. Няма нужда, мамо! - засмяло се пастирчето.
- Е, както си знаеш ... А в кошничката има скромен подарък за Младенеца и родителите му - две малки бучки сирене и две ечемичени питки. Нямаме друго ...
- Благодаря! - пастирчето греело от щастие. - Трябва да побързам да настигна другите.
То навлякло бащиния кожух, който стигал до земята, грабнало кошничката в едната ръка и пастирската гега в другата и поело с бърза крачка да настигне другарите си.
Когато излязло от селото, разбрало, че мама била права. Студена била нощта. Пък и страшна, макар че ярката звезда над пътя вдъхвала такава радост, че него съвсем, съвсем мъничко го било страх. Но защо ли все не му се отдавало да догони другите?
Изведнъж зад крайпътните храсти се раздал груб и силен глас:
- Стой! Парите или живота!
- Много смешно, Мойсей! Хайде, излизай да вървим заедно!
Но този, който се подал, не бил Мойсей, а едър, широкоплещест мъж, брадат и чорлав, облечен само в окъсана риза и с износени сандали на краката.
- Кой си ти? - уплашено прошепнало пастирчето.
- Не се ли вижда от пръв поглед?! Аз съм страшен и зъл разбойник. А също хитър и коварен разбойник - подслушах ви с приятеля ти в селото и те причаках тук, за да те обера!
- Но аз не нося пари, ние с мама отдавна нямаме никакви.
- Каква глупост - да тръгнеш без пари на път! - възмутено отбелязал разбойникът. - Смъквай кожуха тогава, че измръзнах да те дебна тук!
Пастирчето му го подало:
- Побързай да го облечеш, докато е още топъл! - после добавило: - Знаеш ли какво, мисля, че ще се сгрееш още по-добре, ако хапнеш една питка и бучка сирене. Аз ги нося за подарък на Младенеца Исус и родителите му, но мисля, че те няма да се обидят, ако изядеш половината.
Разбойникът не чакал втора покана и започнал да се храни гладно. Погълнал питката и бучката сирене на няколко залъка и по лицето му се четяло, че обмисля дали да не отнеме на момчето и останалото. Пастирчето чакало.
- Добро момче си ти! - казал накрая разбойникът. - Не бях срещал още такъв като теб. Най-добре се пъхни и ти под кожуха, ще те съпроводя до Витлеем, а то иначе ще измръзнеш.
Пастирчето се пъхнало отдолу и двамата поели на път. А по пътя разказвало на разбойника какво знае за новородения Младенец - че мъдреците отдавна са предсказали пристигането му и че той ще научи хората да обичат бога, да се обичат помежду си, да си помагат и да не се нараняват един друг. Как новопоявилата се звезда сочи пътя към него и ангелите с песните си са известили, че Чудото се е случило.
- И защо всички толкова искат да му се поклонят? - попитал разбойникът.
- Защото се е родил, за да спаси всички.
- Даже и мен ли? Та аз съм страшен и зъл разбойник!
- Да, даже и теб. Той обича всички.
- Хм, - промърморил разбойникът, - това прилича на истина. Ето, Младенецът се е родил и те е научил да ме нахраниш. И аз ще дойда да му се поклоня.
И те ускорили ход.
В пещерата било топло от диханието на добитъка и хората, дошли да се поклонят на новородения Христос. Богородица седяла на купчина златиста слама, полюшвала го в ръце и ласкаво му говорела:
- Виж, колко хора дойдоха да ти се поклонят! Дойдоха мъдреците и ти донесоха злато, ладан и смирна. Дойдоха пастирите и ти донесоха мляко, сирене, хляб, топли кожи и даже едно агънце. Дойде и малкото пастирче и ти донесе най-големия подарък - големия разбойник.
Младенецът мило ги погледнал, а към разбойника протегнал малката си ръчичка за благослов.
Когато си тръгнали, големият разбойник изпратил малкия пастир до дома, в крайна сметка двамата имали само една топла, връхна дреха. Там се запознал с майка му и останал да им помага. Скоро се оженили и нашият малък герой получил нов баща. А от големия разбойник станал добър пастир, защото вълците се боели от него, а хората, точно обратното, го обичали и уважавали.

по Юлия Вознесенска в съкращения

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!


Публикувано от

Притча за Настрадин Ходжа, райските шатри и съпружеските задължения

Веднъж жената на Настрадин отишла в джамията да слуша проповед.
- Е, какво каза проповедникът? - попитал я ходжата, когато се прибрала.
- Каза, че всеки път, когато мъжът изпълнява съпружеския си дълг, всевишният му издига шатра в рая.
- Тогава да побързаме да се сдобием с една - предложил Настрадин, без да му мисли.
Речено-сторено. Но не минала и минута, когато жената започнала да нервничи:
- Ти си осигури шатра, хайде сега да се погрижим да има една и за мен.
- Знам те аз! - намръщил се Настрадин. - Като осигурим шатра и за теб, ще поискаш по една за всеки от роднините си. На всевишния в крайна сметка ще му омръзне. Не го затруднявай! И една стига за двама ни.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!




Публикувано от

Ходът на Комати

Имам по-опростена интерпретация на този текст ("Богатство и Бедност"), но предполагам, че това е оригиналът.

Веднъж сестрите-богини Джештха (на лошия късмет и нещастието) и Лакшми (на благополучието) се скарали коя е по-красива. Не успели сами да решат спора и се отправили към съседната къща, където живеел Комати, с молба той да отсъди.
Това се оказало сложна задача.
В действителност, Лакшми била по-красива. Но ако кажел това, Джештха можела да го прокълне и да го обрече на бедност. Ако признаел Джештха, можело пък Лакшми да го изостави. И в двата случая се обричал на беди. Затова замислил да даде и на двете внимателно подбрани, удовлетворителни отговори, които да им доставят удоволствие.
Престорил се, че ги оглежда внимателно и накрая тежко се произнесъл:
- О, Джештхадеви! Откровено казано, Вие сте най-красива когато се обърнете с гръб и вървите изпълнена с изящество и грация.
- О, Лакшмидеви! Вашият образ е наслада за окото, когато вървите напред, без да се обръщате. И ако всяка от вас се движи така, както казах, правдивостта на думите ми ще стане очевидна.
И двете останали изключително доволни от ласкателствата му. На всяка и се струвало, че превъзнася единствено нея. Така той не само решил трудната задача, а и си спечелил благосклонността им.

Оттогава, ако някой се опитва да не се замесва дълбоко при решаването на спорни въпроси или се стреми да не накърни интересите и на двете страни, в Андхра-Прадеш наричат такова поведение "хода на Комати".

индуистка притча

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!


Публикувано от

ЕДНА НЕУДАЧНА ЛЮБОВНА МАГИЯ или КАК ГОГОЛ СТАНАЛ НАЙ-ВЕЛИКИЯТ РОМАНТИК НА СВОЯ ВЕК

Търсейки история за коледната символика на червения имел, която бях чела преди време, се натъкнах на тази. На имела, особено белия, се приписват най-разнообразни езотерични свойства и от древността се смята за лечебно и вълшебно растение.

Родовото имение на Гогол се отличавало с изключителна природна красота, по която, напускайки дома, той тъгувал цял живот и я описвал в литературните си произведения. 
Най-забележителното място в имението било голямо езеро, обкръжено с разкошни, клонести върби и високи тополи, подобни на приказни великани. Тополите били обвити с бял имел.
Според преданието, млада крепостна селянка, влюбена в Гогол, го напоила с отвара от бял имел, за да му направи любовна магия. Но магията не излязла напълно сполучлива, не се родила любовта, която очаквала, а пристрастие към живата природа, равносилно на обожествяване. Така той станал най-великият писател-романтик на 19-ти век, защото скритите тайни на природата лесно се разбулвали пред него.

Текстът е малко напудреничък, но всяка нация си хвали стоката. :)
Хубав ден ви желая и умната с магиите! :)


При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!
 

Публикувано от

Благослови Боже почина!

Понеже още не съм слязла от вълната на художничката от предишния пост, Елисавета Бьом, да завърша деня с нея. Това е началната страница на нейната "Азбука"(буквар). По уникален начин е комбинирала пословици и поговорки, така че да образуват смислен текст. А началото на началото ми е пожеланието към вас за новата седмица:

Благослови Боже почина!
Починът е по-скъп от всичко.
Началото затруднява, но краят умъдрява.




Публикувано от

Пословици и поговорки в картичките на Елисавета Бьом

Руска художничка, края на 19-ти - началото на 20-ти век.
Тази подборка е от картички за зимата и студа. По-натам ще кача и новогодишните и рождественските.


И в Сибир хора живеят, и хляб ядат.


Студът не е страшен, страшно е на едно място да стоиш.


В зимния хлад всеки е млад.


Тръгнах към Тома, стигнах у кума.


На гости у приятел бях. Там пих вода, по-сладка от меда.


На гости е хубаво, но най-хубаво е вкъщи.


И хладно, и гладно, и от дома далеко!

  
Да воюваш от печката с хлебарките.


При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!


Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Легенда за коледната звезда

Това, естествено, е легенда на заселниците, на коренното население са съвсем други. :)


Публикувано от

Пръстенът на Змей Горянин

Снощи, когато попаднах на приказката за обущаря, който отишъл на небето, не бях сигурна в произхода и - руска или украинска. Като тръгнах да проверявам, се натъкнах на серия кратки анимации по руски народни приказки, поучителни и за лъжци. Аз не съм голям фен на видеото, както ви е известно, но оценявам майсторлъка, да побереш приказки от поне една страница в клип минута и половина. И специално за тази, която следва, веселата интерпретация на змея и на неговите глави.
Инак е класическия сюжет - принцесата обявява изпитание за спечелване на ръката и. Много юнаци тръгват на път, за да го преминат. Повечето от тях/братята на главния герой пренебрегват молбата за храна на старец/старица, срещнат/а по пътя. Отзовава се единствено той. За благодарност старецът/старицата му разкрива тайната/дава оръжие за преминаване на изпитанието. Главният герой печели ръката и сърцето на принцесата.
Имаме семплата поука, че "доброто с добро се отплаща", което не е вярно, както животът ни е доказал. Но пък трябва да си лъжем съзнанието и душата с нещо. Освен това, принцесите може и да се хвърлят на врата на коняря/лакея/войника, но не се женят за тях. :) Въпреки всичкото което, филмчето радва, препоръчвам ви го. И особено на змеелюбивите читатели. :)





Публикувано от

Ако правех като теб

Живял някога един добър и честен обущар. Живял, колкото живял, един ден умрял. Качил се на небето, а там пред вратата апостол Петър стои.
- Господ не е вкъщи - казва му. - Отиде със светиите да се поразходи. Седни и го почакай.
И пуснал обущаря зад вратата.
Той се поогледал, видял едно малко столче и седнал. А на него Господ, като седял на трона, си слагал краката. Като седнал обущарят на столчето, изведнъж видял целия свят. И жена си видял, на реката перяла чаршафи. После отишла да ги простира в двора. Влязла в къщи, а след нея друга жена дошла и започнала да ги смъква от простора.
- Хей, ти защо крадеш? - провикнал се обущарят от небето. 
Но толкова далеч къде ще те чуят?! Ядосал се обущарят, метнал столчето по жената и то полетяло към земята.
В това време Господ се прибрал. Обущарят се притаил зад вратата. Господ седнал на трона и вдигнал крака да ги сложи на столчето, а него го няма. Пратил ангелите да го търсят,  никъде не могли да го открият. Засрамил се обущарят, подал се иззад вратата и си признал какво е направил.
- Ех, - въздъхнал Господ, - ако правех като теб, нямаше да остане и къде да седна. Всички мебели щях да изхвърля.

руска народна приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!


Публикувано от

Дай и аз да умра веднъж!

Веднъж съседът на Настрадин Ходжа го поканил на гости. Поднесли сладък сироп в голямо гърне. Домакинът дал на гостенина чаена лъжичка, а самият той започнал да гребе с черпак. Ходжата на такива малки глътки почти не можел да усети какво опитва, а стопанинът на всеки черпак, който изпивал, възкликвал от удоволствие:
- Ох, умирам!
Настрадин търпял, търпял, накрая се ядосал. Хвърлил чаената лъжичка и дръпнал черпака от ръката на съседа:
- Дай и аз да умра веднъж!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Речта на животните

Това е другото страшно коледно поверие, което обещах преди два дни. Повече няма, спокойно! :)

Според някои легенди, в нощта на Рождество добитъкът получава дар слово. Според други - само кучетата и котките. И тежко на този, който се поддаде на любопитството си и подслуша разговора им.
Някога отдавна имало една много стисната и алчна жена. Тя държала у дома си куче и котка, но ги хранела колкото да не умрат от глад. Веднъж, в навечерието на Рождество, ги чула да си говорят. Кучето казвало на котката, че скоро ще се отърват от лошата си стопанка - през нощта в къщата ще се вмъкне крадец, тя ще се разпищи от уплаха и затова той ще я убие. Котката отвърнала, че няма да се разплаче от загубата.
Жената изпаднала  в паника и хукнала да се спасява в съседите. Като отворила вратата, точно пред нея стоял крадецът, тя се разпищяла от уплаха и предсказанието на кучето се сбъднало.

Не знам с какъв произход е това поверие. Но когато го прочетох, се сетих, че във всички народни приказки, когато някой получи способността да разбира езика на животните, това се оказва опасен дар.


Публикувано от

Животът е ...

Днес Влади "бил се е бил ... родил", както сам си призна. Аз като огледалце ще отразя собствените му думи с ... малко повече думи, които приписват на Майка Тереза, и единственото пожелание по-често да усеща последното - че

 "Животът си заслужава!"

Честит рожден ден, Влади!




Публикувано от

Духовна аптека

Красота! :)

Превеждала съм само текста като притча ("Лекарство за греха"), но не знаех, че е толкова стар.

Качила съм изображенията в цял размер. Mожете да ги кликнете  за увеличение.



Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Спиридонова овца



Северные козули. Овечка.
«Северные козули. Овечка.»
на Яндекс.Фотках
Таня допива чая си и баба и слага на масата табла, покрита с чиста, бяла кърпа.
- Бабо, какво има там? - нетърпелива е Таня.
- Козули.
- Какво? - не разбира внучката.
Баба смъква кърпата от подноса и се усмихва. Там лежат златисти, медени курабийки. Но какви курабийки! Всяка е във формата на овчица.
- Колко са сладки! - скача Таня и се надвесва над подноса. - Овчици! 
Баба доволно кима.
- Когато бях малка колкото теб, с моята баба за Рождество винаги печахме козули, ето такива тестени фигурки.
- А защо козули? Та те са овци, а не кози?
- Вярно! - съгласява се баба. - У нас на село печаха и кози, и крави, и коне. А моята баба винаги печеше овце. Казваше, че пастирите, които първи дошли да се поклонят на Христос, са пасели овце. И че сам Господ е сравнявал душата на вярващия човек с овца, защото тези животни са много кротки и послушни.
- Беее! - Таня хваща в ръка една тестена овчица и си играе. - Беее!
- А сега, сладка моя, - баба прибира чашата на Таня от масата, - слагай си престилката, за да украсим нашите овчици и после ще ги закачим на елхата.
- Супер! А с какво ще ги украсяваме? С боички ли? - недоумява момиченцето.
- Не, разбира се! Ето виж, в тези пакетчета има цветна глазура - бяла, розова, синя, жълта. Взимаме една овчица - баба слага една курабийка пред себе си - и и рисуваме очички, носле, уста, вълна, опашка, крачета. Красиво ли е?
Бабината къдрава овчица сериозно гледа Таня от масата.
- Хей, трябва да и нарисуваме панделка - вика Таня и грабва розовата глазура. - Ето така. Веднага се развесели!
Момиченцето си слага престилка и се хваща да украсява курабийките. Скоро масата се покрива с разкрасени овчици - коя има синя камбанка на шията, коя тропа с жълти копитца, а една държи в уста цял букет розови цветя.
***
- А сега - казва баба, когато всички са украсени, - трябва да ги оставим да изсъхнат. Виждаш ли, имат дупчици на гърба? През тях ще прекараме лентички и всяка овчица ще можем да закачим на елхата.
- Бабо! А защо една овчица няма дупчица? - забелязва Таня.
- Това е Спиридонова овца - намига баба.
- Как? - не разбира Таня.
- Така. Днес е 25 декември, денят на свети Спиридон (стар стил). И затова тази овчица няма да иде на елхата.
- А къде ще отиде?
- В устата на Танчето.
Таня пляска с ръце и радостно се смее.
- Но първо чуй историята за свети Спиридон и неговата овчица - започва да разказва баба.
Сяда на дивана и хваща плетката.
- Някога, много отдавна живял един овчар. Той се наричал Спиридон и имал много овце.
- Толкова много, колкото ние ще имаме на елхата ли? - пита Таня.
- Даже повече. Той имал огромно стадо. Но не това е важното. Важното е, че Спиридон обичал Бога и живеел така, че да не се срамува пред него. По съвест!
- Какво значи да живееш по съвест, бабо?
Баба пуска куките и сериозно поглежда внучката:
- Днес, докато украсявахме козулите, не ти ли се искаше да изядеш една или поне да и отхапеш крачето?
- Да, искаше ми се ... - изчервява се момиченцето.
- А защо не го направи?
- Мислех, че е лошо.
- Вярно! - усмихва се баба. - И това ти го е подсказала съвестта. И си юнак, че си я послушала. А случвало ли ти се е все пак да направиш нещо лошо, да се чувстваш зле от това и да искаш да се скриеш от всички? Но където и да се свреш, то не минава, докато не поискаш извинение от мама или татко. Случвало ли ти се е?
Таня кимва.
- Защото е проговорила съвестта ти. Съвестта е глас Божий у човека. Когато я слушаме, ни е радостно и леко, а когато не - тежко и горчиво. Да живееш по съвест значи винаги да ти е хубаво и спокойно на сърцето. Разбра ли?
- Така ми се струва - въздъхва Таня.
- И така, живял свети Спиридон по съвест. Затова хората го уважавали и го направили епископ на град Тримитунт.
- И той престанал ли да пасе овце?
- Не, останал си овчар. Но слушай нататък. 
Веднъж дошъл при него човек и му казал: "Продай ми 100 от твоите овце." "Какво пък? - помислил си свети Спиридон. - Аз имам много. Мога да му продам 100, след като му трябват."
Договорили се за цената. Спиридон бил много доверчив и купувачът решил да го измами, платил му за една овца по-малко.
- Ха! - възкликва Таня.
- Ха, я! Отделил му Спиридон 100 овце. Деветдесет и девет тръгнали спокойно с новия стопанин, само една не искала. Все се отбивала от стадото и се връщала обратно при Спиридон. Три пъти я водил той при купувача . Накрая онзи се разлютил и я грабнал на рамо, сам да я носи. А тя се дърпала и блеела, колкото и глас държи. "Нещо не е наред" - досетил се светията и казал на купувача: "Неслучайно не иска да дойде овцата при теб!" Тогава човекът разбрал, че хитростта му излязла наяве и паднал на колене пред Спиридон: "Прости ми, свети човече! Платих ти само за 99 овце. Ето, вземи пари и за стотната."
Спиридон му простил. А овчицата веднага станала послушна и сама тръгнала след новия стопанин.
- А аз нямаше да му простя! - възмущава се Таня. - И овцата нямаше да му дам!
- Защо?
- А той защо ме лъже?
- Да, детенце, според нашите обикновени човешки разбирания е по-добре да накажем измамника. Но светиите ни учат да прощаваме с примера си. Защото с кротост и смирение по-бързо можеш да научиш човека, отколкото с наказание ...
В коридора се чува шум.
- Елхата! - вика Таня и скача от дивана.

(в съкращения)

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!


Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Защо не се работи на Коледа

:) Това е една страшна-престрашна коледна приказка. Ако свързвате Коледата единствено с добрите чудеса, може да не я четете. Но има и такива народни поверия. И понеже знам още едно, смелчаците да ми кажат дали да кача и него или не щете повече да се страхувате. :)

Както е известно, по време на коледните празници има строга забрана за всякаква работа, с изключение на жизнено необходимата, като храненето на добитъка, например.
Един бретонски ковач решил да я пренебрегне и продължил работата си и след като ударили църковната камбана, призоваваща вярващите на празнична служба. Скоро в ковачницата влязъл висок, гърбав човек и заявил, че има проблем с косата. Помолил ковачът да му я оправи и той се заел незабавно с работата. Тръгвайки си с ремонтираната коса, непознатият посъветвал ковача да иде да се изповяда.
Сутринта ковачът умрял, което не е чудно - в навечерието на празника той отремонтирал косата на самата Смърт.

бретонска приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Ставайте, господин графе!



"Ставайте, господин графе, чакат ви велики дела!"

Казват, че френският аристократ Сен-Симон поръчал на слугата си да го буди всяка сутрин с тези думи.
Ако вече сте се справили с първата част, остава да се заемете с втората. :D

Хубава седмица на всички!

Публикувано от

Легенда за Биби ханъм

Според преданието джамията "Биби ханъм" в Самарканд е построена от любимата жена на Тимур в чест на победоносния му поход в Индия.
Архитектът, който ръководел строежа, безумно се влюбил в красивата царица и се бавел с издигането на главната арка. Тимур трябвало да пристигне скоро и Биби ханъм настоявала да завършат в най-кратък срок. Архитектът поискал висока цена, за да изпълни желанието и - да му позволи да я целуне. Биби ханъм заповядала да му донесат боядисани яйца.
- Счупи ги и ги опитай - казала тя. - Само отвън са различни, а отвътре всички са еднакви. Мога да ти дам която робиня поискаш, за да удовлетворява желанията ти.
В отговор архитектът поръчал да донесат два еднакви бокала. Единият бил пълен с вода, другият - с бяло вино.
- Виж тези бокали - казал той на царицата. - Ако изпия единия - няма да изпитам нищо, ако изпия другия - ще ме изгори. Такава е любовта!
Биби ханъм се видяла принудена да приеме условието и му позволила да я целуне по бузата. Но целувката му била толкова страстна и гореща, че оставила розов белег на бузата и. (Според някои версии позволила да я целуне през възглавничка, която целувката му прогорила.) 
Тимур бил възхитен от подаръка на жена си, но не могъл да не забележи предателското петно на бузата и. Заповядал да убият дръзкия съблазнител и да го погребат в подземното помещение, където поместил библиотеката си.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Честит Никулден!

Притчи за свети Николай:

Притча за св. Николай и св. Касиян

Свещта на мошеника

Приказки и песни за св.Николай

Публикувано от

Варвара вари, Сава пече, Никола гости посреща

На 4-ти, 5-ти и 6-ти декември християнската църква чества последователно св. Варвара, св. Сава и св. Никола.
Запазените езически елементи в народните вярвания и традиции придават особен колорит на празничния цикъл. Много интересни съответствия открих във фолклора на славянските народи.

В българския фолклор Сава (христианският светец е мъж) и Варвара са сестри на св. Никола. А в белоруския са му баща и майка - "Сава е баща на Никола, Варвара му е майка. Никола казал: не чествайте мен, чествайте майка ми и баща ми!"

Широко известна е българската поговорка: "Варвара вари, Сава пече, Никола гости посреща (идва с голямата лъжица)". 
Украинците приготвят за празника на св. Никола специално пиво. Тяхната поговорка е: "Варвара вари, Сава соли, Никола забива пирона (канелката на буренцето)."
Сръбската поговорка е: "Варварица вари, Савица лади, Николица куса". В Сърбия се приготвя ритуално ястие - варица - от жито и варива.  То трябва да се остави да се охлади само и по него се гадае къде ще е плодородна годината.
В един сръбски форум прочетох, че празникът Вариндан се е запазил от езическите времена. Тогава се е чествал Варун - славянския бог на небесния свод и огъня.

Според фолклора по време на тия празници настъпва първият истински зимен студ. Две руски поговорки гласят:
" Варвара мост реди, Сава гвоздеи остри, Никола ги забива"
" Варвара стели сняг, Сава заглажда преспите, Никола ги замразява".
"Строежът на мост" е метафора за замръзване на реките.

Честит празник на всички, които празнуват имен ден днес! :)



Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Вълшебните боички

детски терапевтични приказки и притчи




* В оригиналната приказка се разказва за Дядо Мраз.

Публикувано от