Принцесата и нейните рицари

Имало едно време едно царство. Царството имало прекрасна принцеса, а покрай нея множество рицари, които се борели за вниманието и.
Дали принцесата била прекрасна до съвършенство или просто чаровна, не знам. Факт е, че когато я погледнели в очите, рицарите се омагьосвали до такава степен, че давали мило и драго да се намират в нейната компания. "Толкова по-добре!" - мислела си принцесата, защото и без това царството било от бедно по-бедно и не можела да си осигури най-прекрасните рокли и дрънкулки, за да завоюва мъжкото внимание. А с течение на времето у нея се появил лек скептицизъм доколко и е нужно такова въобще, защото започнала да намира за съмнително удоволствието някой да я гледа като теле и да реди дитирамби за красотата и, докато тя е обременена с проблемите на царството си. 
В ония времена имало много дракони, които опожарявали нивите, убивали добитъка и не стигало това, ами един ден един от тях грабнал самата принцеса и я отнесъл в пещерата си. Вярно, не я изял, но я приковал на дълга верига и я оставил като своя пленница. Дългата верига позволявала на принцесата да стига до входа на пещерата. Когато драконът го нямало или спял, тя сядала на един голям камък отпред и се опитвала да се освободи от оковите, за да се прибере у дома.
Един ден, докато седяла пред пещерата, се появил рицар. Той и принцесата се познавали от деца, но не се били виждали отдавна. Рицарят бил щастлив от срещата.
- И ти си все така прекрасна! - доволно възкликнал той.
- Благодаря, но ... - принцесата се усмихнала тъжно и повдигнала окованите си ръце.
- О! - смутил се рицарят. - Мога ли да ти помогна с нещо?
Тонът му бил възпитан и любезен, много любезен, толкова, че всъщност откровено куртоазен. А принцесата била гордо момиче.
- Не е нужно, вярвам, че някой ден и сама ще се справя с това - отвърнала тя, извадила пила за нокти от джобчето си и започнала да пили веригата.
Рицарят сякаш само това и чакал, въобще не повдигнал повече въпроса за помощта, а се настанил до нея и започнал да и разказва къде е бил през годините, в които не са се виждали. Разказвал колко дракони избил през това време, съкровищата, които натрупал от пещерите им и как се сдобил със съвършените оръжия. "Съвършените оръжия!" ... Принцесата с насмешка погледнала пилата в ръката си. А рицарят продължавал с героичния си епос.
- Знаеш ли, аз все пак съм пленник тук - извинила се принцесата след малко. - Налага се да се прибера вътре и да сготвя.
И се шмугнала в пещерата.
- Да ти помогна с нещо? - провикнал се рицарят отвън.
На принцесата и кипнала кръвта и добила сила, ако не да разкъса веригата, то поне да търкулне тежкия камък, който запушвал входа на пещерата.
След няколко дни отново била на същото място, когато се появил друг рицар. Когато я видял, паднал на едното си коляно и започнал да реди славословия:
- О, прекрасна принцесо! Красотата ти затъмнява слънцето! Когато те видя, аз ...
- Слушай, - угнетено въздъхнала принцесата и отново повдигнала окованите си ръце - мислиш ли, че в положението, в което се намирам, красотата ми е нещо, което ме занимава?
- О! - загрижено възкликнал рицарят. - Но какво се е случило?
Принцесата започнала да разказва за злочестината, която я сполетяла. Рицарят я слушал съпричастно, бършел сълзите и с кърпичка, от време на време я потупвал утешително по рамото и мълвял окуражаващо, че всичко ще се оправи. Само дето нищо не се оправяло, на принцесата вече и писнало да се оплаква, а изглеждало, че рицарят възнамерява да прекара по този начин остатъка от живота си. И принцесата прибягнала към дежурната си реплика:
- Аз все пак съм пленник тук и трябва ... да измета пещерата.
Тя се скрила вътре.
След още няколко дни за пореден път седяла на камъка пред пещерата и стържела по веригата с пилата за нокти. Появил се трети рицар.
- Нека ти помогна! - предложил той.
- Вярвам, че и сама ще се справя някой ден - любезно се усмихнала принцесата, а изсумтяла само наум.
- Сигурно ... - скептично погледнал пиличката рицарят, - но на мен не ми харесва да те гледам така сега!
Замахнал с меча, разсякъл веригата, метнал принцесата на белия си кон и я откарал до замъка. Оставил я пред портите и се обърнал да си върви.
- Веднага ли тръгваш? - натъжила се принцесата. - Даже не успях да ти благодаря ...
- Бих останал малко, но има още толкова бедстващи за спасяване, че няма да ми стигне живота - засмял се рицарят.
... Те не се оженили и не заживели щастливо заедно. Не всички приказки свършват така. В края на тази принцесата събрала цялото си аристократично достойнство и колкото и да и било мъчно, се усмихнала, пожелала на рицаря успех и му помахала с кърпичката си за довиждане.
... Всъщност не само краят на приказката е сбъркан, а и заглавието. Редно било да се казва "Принцесата и последният рицар", но тъй като това била една истинска принцеса, тя не би позволила явно да се подчертава това, че на дама в беда твърде малко и правят впечатление и са и от полза лъскавината на рицарските доспехи и галантните маниери. И че всяка една една жена, била тя принцеса или не, иска просто да има на кого да се опре в труден момент. Някой, на когото да може истински да разчита ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 


Публикувано от

Химнът на любовта

Днес църквата чества паметта на светите апостоли Петър и Павел. И първото, което ми дойде на ума беше тоя текст от посланието на апостол Павел до коринтяните. Той може и да е по-уместен за други празници, но такова вдъхновение ме е осенило. :)

Да говоря всички езици човешки и дори ангелски,
щом любов нямам,
ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни,
да имам пълно знание за всички неща
и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, -
щом любов нямам,
нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот,
да предам и тялото си на изгаряне, -
щом любов нямам,
нищо ме не ползува.

Любовта е дълготърпелива,
пълна с благост,

любовта не завижда,
любовта се не превъзнася,
не се гордее,

не безчинствува, не дири своето,
не се сърди, зло не мисли,
на неправда се не радва, а се радва на истина;

всичко извинява,
на всичко вярва,
на всичко се надява,
всичко претърпява.

Любовта никога не отпада,
а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат,
ако са езици, ще замлъкнат,
ако са знание, ще изчезнат.

Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме;
но, кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне.

Когато бях младенец,
като младенец говорех,
като младенец мислех
и като младенец разсъждавах;
а като станах мъж, оставих младенческото.

Сега виждаме смътно като през огледало,
а тогава - лице с лице;
сега зная донейде, а тогава ще позная,
както и бидох познат.

А сега остават тия три:
вяра,
надежда,
любов;
но по-голяма от тях
е любовта. 

Честит празник!

Публикувано от

Време за пробуждане



...но вече сухият сезон е
и могат да се съберат! :)

( В края на февруари съм я правила, отмъкнах я от собствената си страница във ФБ :D )

Публикувано от

Ти управляваш всичко

Откровено ще си призная, че това го качвам за собствените си автосугестивни нужди. Но понеже съм добра, добра, ви разрешавам да го ползвате, ако също имате такива. :D

Живял някога един Управник. Велик бил този Управник и нямал равен на себе си между земните властелини.
Роден бил в семейството на богат търговец. Умирайки, търговецът завещал на сина си пергамент, на който със златни букви били изписани три думи. Скоро след смъртта на баща си синът започнал да управлява града, в който живеел. С течение на времето под негова власт влезли нови и нови градове. Жителите били горди, че имат такъв велик Управник. Образувала се нова държава. А от съседните земи доброволно пожелавали да се включат в границите и. Така държавата продължавала да расте и станала най-великата на земята.
Но земните богове не са вечни. Дошъл сетният час и на великия Управник. Около замъка се събрали безчислени тълпи народ, а край смъртното му ложе - множество слуги.
- Чуйте последната ми воля! - промълвил Управникът. - Искам всеки човек в нашата държава да помни моя завет, завета на моите предци ...
И тогава издъхнал. Пръстите му се отпуснали и пред насъбралото се множество се търкулнал пергамента, който стискал в ръка. Разгърнали го и със затаен дъх прочели трите златоплетени думи:



 При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Три палми

Източна легенда

Далече в арабските пусти поля
три палми надигали горди чела.
А в сянката ручей се раждал и с плясък
пробивал си път през безплодния пясък,
и дирел закрила под плаща им той
от грозния смерч и пустинния зной.

Години минавали ден подир ден;
не свръщал от път чужденец уморен
на сянка да спре под листата зелени,
уста да накваси в струите студени,
и съхнели вече от зноя пламтящ
листата разкошни с потока шуртящ.

И бога започнали те да корят:
"Нима сме родени да вехнем до смърт?
Без полза в пустинята ние цъфтяхме,
под зноя от вихрите люшкани бяхме,
и никой към нас благосклонен не бе ...
Жестока е твойта присъда, небе!"

Замлъкнали те - и далече от тях
се вдигнал над златните пясъци прах
и глухо звънци на керван зазвънели,
сандъци с килими по тях запъстрели
и сякаш гемия в открит океан,
полюшвал се бавно камилски керван.

Камилите носели шатри на гръб
с трептящи дантели по техния ръб
и щом ги повдигнели смугли ръчици,
отвътре проблясвали влажни зеници,
и свеждайки тяло над свойто седло,
арабин пришпорвал жребеца си зло.

И той се възправял, и в бяг устремен,
политал напред като тигър ранен,
и буйно по конника строен трептели
красивите гънки на дрехите бели;
и хвърляйки своето копие с вик,
улавял го ловко арабинът в миг.

И стигнал до палмите тоя керван,
и бодро издигнал под сянката стан.
И в стомни звънливо запяла водата,
и палмите гордо с корона мъхната
приветствали всички в оазиса мил,
и щедро потокът студен ги поил.

Но щом над пустинята здрач се прострял,
по яките стволи топор затрещял
и паднали трите вековни дървета!
Обрали листата им малки момчета;
насекли ги после и в огън голям
те бавно изтлели до утрото там.

Когато на изток се пукнал денят,
керванът отново потеглил на път -
и купчинка пепел студена и бяла
в безплодните пясъци само личала
сред стъпкани съчки, треви и листа.
И вятърът скоро ги пръснал в степта.

И днес тоя кът е пустинен и див -
не шепнат листа над потока звънлив;
за сянка отправя към бога той вопли,
но само засипват го пясъци топли,
и степният ястреб, опръскан от кръв,
там своята плячка разкъсва със стръв.

1839

М.Ю.Лермонтов


Публикувано от

Срещнеш ли Буда, убий Буда!

Тазсутрешната приказка на Влади ме подсети, че отдавна се каня да преведа тази. :)

Вълкът сърфирал из будистките сайтове в интернет. Той станал будист откакто гората била посетена от лектор, който дълго и увлекателно разказвал за древното учение, облекчаващо житейските тегоби. Всички животни дружно приели да станат последователи на учението - и заекът, и бурсукът, и таралежът, и лосът, и лисицата. И вълкът се съгласил. Когато в лекцията бил засегнат въпроса за надживяване на кървавото минало и останалите се вгледали в него дълго и осъдително, се почувствал много неудобно и не искал повече да живее с чувство за вина.
Новият живот променил горските обичаи. Всички животни станали вегетарианци. Сега вълкът ходел да тренира бягане заедно с лоса, който бил шампиона по маратон. Вълкът бил втори, защото част от състезателния маршрут била през блатото.
Независимо от това, че вече водел здравословен живот, козината му започнала да пада и по гърба му се появили плешиви петна. Започнало да му се струва, че зайците го гледат с насмешка и пренебрежение, но ... може би наистина просто му се струвало.
Странна работа, лисицата не се променила въобще наглед. Разказвала на всички, че ходи на фитнес в съседната гора. Нямала дъх нито на пилешко, нито на риба. Напротив, ухаела на някакви загадъчни източни аромати, а козината и била гъста и лъскава.
Щракайки с мишката, вълкът прехвърлял коани. "Срещнеш ли Буда, убий Буда* ". Той се замислил. Стомахът му бил пълен със зеле и от там се носело шумно куркане. Същността на парадокса, проумял вълкът, се заключава в това, че не бива да се съди по външни признаци за съдържанието. Не, все пак учението давало своите плодове. След няколко страници, във вегетарианския форум, вълкът видял, че зайците се оплакват от намалените дажби зеле. Вярно, то вече недостигало, но нима той е виновен за това? А във фотогалерията на новините от съседната гора видял лисицата да се прокрадва след шейната на един селянин. Кръвта му рязко и неочаквано запулсирала в слепоочията. Старите му рани започнали да търнят. Кой знае защо, това било особено осезаемо в опашката. Пробудила се паметта на предците му. Вълкът изключил компютъра ...
По време на сутрешния си джогинг вълкът се опитвал да изкара от главата си укоризнения поглед на вълчицата. Тя била родила наскоро. Малките вълчета имали къси опашки и дълги уши. Не приличали особено на баща си, по-скоро напомняли на зайци. Смърдяли противно на зеле. И този насмешлив заешки поглед ... Вълкът тръснал глава, за да прогони картината от ума си. Изведнъж видял насреща си лисицата. Тя ядяла риба.
- Лисо, какво ядеш? Нима риба? - изненадал се вълкът.
- Плодове - лаконично отвърнала лисицата.
- А откъде ги взе? Много са странни.
- Налових ги.
- Дай да ги опитам.
- Иди и си налови сам.
- Но аз и въдица нямам.
- И аз нямам, с опашката си налових.
Вълкът се замислил. Древното и мъдро учение му помогнало да преоцени много в живота си. Не кръвожаден бил той, а наивен. В паметта му изплувало: "Срещнеш ли Буда, ..."
- Благодаря за идеята! - зарадвал се вълкът, откъснал опашката на лисицата и се отправил на риболов.
Слънцето тъкмо изгрявало и кълвяло най-добре. Настъпил новият ден.

---------------------------------------------------------------------
* - Пародията е върху следния цитат от патриарха Лин Дзи:
"Ако искаш да имаш възгледи, съответни на Дхарма, не се поддавай на заблужденията на другите. С каквото и да се сблъскаш вътрешно и външно, убий го. Ако срещнеш Буда, убий Буда. Ако срещнеш патриарх, убий патриарха. Ако срещнеш архат, убий архата. Ако срещнеш родителите си, убий родителите си. Ако срещнеш роднините си, убий роднините си. Само така ще се освободиш от оковите си." Като естествено не иде реч да бъде убиван буквално който и да било, а за отхвърляне на догмите и авторитетите и самопробуждане на природата на Буда.
--------------------------------------------------------------------

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 



Публикувано от

От любов към кого?

За актрисата А. разказваха, че се е самоубила от нещастна любов. Господин Койнер коментира:
- Самоубила се е от любов към самата себе си. Във всеки случай не може да е обичала Д. Иначе едва ли би постъпила така с него. Любовта, това е желанието да даваш, а не да вземаш. Любовта, това е изкуството да твориш чрез способностите на другия. За тази цел човек има нужда от уважението и привързаността на другия. А тях винаги можеш да ги провокираш. Безмерното желание да бъдеш обичан няма много общо с истинската любов. В любовта към себе си винаги има нещо самоубийствено.

из "Историите на господин Койнер" на Бертолт Брехт


Публикувано от

Еньовден

Венец от билки сплело в утринта,
със стъпки боси сред полята тича,
коси разплело, с песен на уста,
по бяла риза влюбено момиче.
Камбанен звън във въздуха трепти,
мъждукат свещи в църкви полутъмни,
в девичето сърце любов тупти,
то моли Бога в изгрева разсъмнал:
“О, Боже мили, пълен с благодат,
дари ми, Боже, моя мил възлюбен!
За мен животът свършва в този свят,
ако си тръгне, ако го загубя!

О, Боже святи, всемогъщ Творец,
дарувай Твойта чудотворна сила
на този дар – благословен венец,
да го замае с туй омайно биле!”
И коленичи в росната трева,
ръце издига, и снага превива,
и шепнат устни пламенни слова,
душата чиста от любов прелива.
А слънцето разпръсква топлота,
и в светлина я цялата облича,
а птиците възпяват любовта –
непоправима, искрена, езичница…

Цветан Диковски

Много ми харесаха и тези две легенди - как е възникнал обичая да се прави Еньова буля и за  Еньовите къщи.

Честит празник! :)



Публикувано от

Дилема срещу Еньовден



До росата е ясно, но
после какво, се питам ...
Билки ли да бера
или да яхна метлата?
От три години в ъгъла стои,
обещах си да съм добро момиче.
Ама е скучна тая пуста доброта,
искам пак по небето да потичам!



Публикувано от

През локвата

Веднъж мъже се събрали на раздумка. Захванали разговор за семейното щастие и помолили най-възрастния между тях:
- Кажи ни тайната! С жена ти имате близо половин вековен брак и на всички е известно, че се разбирате много добре.
- Знаете ли - отвърнал старецът - как ставаха женитбите по наше време? Събирахме се по седенки. После изпращаме момичетата до вкъщи. Изпратиш я веднъж - нищо. Изпратиш я втори път - тръгне приказка. Изпратиш я трети - и сте сгодени. Така и аз изпращам веднъж едно момиче, водя го под ръка. По едно време усещам, че си издърпва ръката. Поглеждам, без да искам съм я повел право към една локва. Тя заобиколи локвата и пак ме хвана под ръка. На следващата вечер изпращам друга. Този път нарочно тръгнах към локвата. И тя същото - пусна ме, заобиколи отстрани и пак ме хвана под ръка. На третата вечер изпращам трето момиче. Стигаме до локвата, а тя не ме пуска. Гледа ме в устата какво и говоря и мина през нея. Поведох я към една още по-дълбока. И през нея мина без да реагира. Оттогава сме заедно. Вярно е, нямам от какво да се оплача, дълги години проживяхме в мир и разбирателство.


Публикувано от

Женски молитви

Тая сутрин съм в несериозно настроение, та затова малко смях.

Без значение към кого са отправени молитвите ни, неизменно започват в този дух:

О, майко Наслада, аз чакам смирено,
пред твойта градина, отрупана с плод.
Смили се над мен, Афродито блажена,
дари ме със обич, любим и живот!

(от книгата за Езоп, която чета в момента; стихът е на Сафо или перефраза)

А след като бъдaт чути, започваме да бродираме такива гоблени:


Господи, моля те, дай ми
мъдрост, за да разбирам мъжа,
любов, за да му прощавам,
и търпение към настроенията му.
Сила, моля да забележиш, не искам,
...че ще взема да го пребия!

За мъжете не знам, но боговете категорично са се видели в приключение с нас. :D

Публикувано от

Мястото, където няма мухи

Султан Союн управлявал цял Хорасан. Само над мухите нямал власт и тези твари страшно му досаждали.
-Има ли такова място на земята, където няма мухи? - попитал той раздразнено Мирали.
-Мухи няма само там, където няма хора - отвърнал главният везир.
-Е, тогава отиваме да намерим спасение от тази напаст. Качвай се на коня! - заповядал падишахът.
Дълго яздили през степта, докато накрая погледът не намирал следа от човешко присъствие. И точно тогава на лицето на султан Союн жужейки се спуснала муха.
-Ха! - възкликнал тържествуващо той. - Където нямало хора, нямало и мухи, а? Това не е ли муха?
-А ние не сме ли хора? - попитал везирът в отговор.

туркменска притча

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

Който няма сила, има ум

Завръщам се на фронта, да не речете, че и аз съм дезертирала. :D

Всеизвестно е, че великият баснописец Езоп е бил роб. 
Веднъж трябвало да пътува с робски керван, който освен да се придвижи на далечно разстояние, трябвало да пренесе и нелек товар. Езоп отказал да носи товар, като се надявал другите роби да го последват и така да принудят роботърговеца да наеме мулета, които да носят поне товара и децата. Но не се получило.
- Като не искаш, не носи нищо - казали му другите роби. - Ние ще носим и твоя дял.
- Не, - възразил Езоп - щом ще носите всички, ще нося и аз. 
Предложили му да вземе един лек чувал, но той отказал и се нагърбил с най-големият и тежък чувал, който бил пълен с хляб и мекици. Започнали да му се подиграват, че го е избрал от лакомия и възнамерява да краде от храната. По време на пътя през първия ден се придвижвал най-трудно от всички, с което спечелил още повече подигравки. Вечерта, като спрели за почивка, надзирателят раздал част от хляба. Следващите ден-два чувалът почти се изпразнил. На четвъртият ден керванът едва се влачел. Всички били изтощени от дългия път и едва мъкнели товара си. Само един вървял далеч пред другите и безгрижно размахвал ръце.
- Кой е този? От нашите ли е? - зашушукали робите.
- Това е онзи, който едва вдигна чувала с хляба - познал го един.
- Който няма сила, си има глава! - въздъхнал друг.

по "Езоп" на Арнолт Бронен

Публикувано от

Притча за дървото

Публикувам я в оригинал. Отдолу ще я преразкажа накратко в проза, защото колкото и да харесвам притчите в стихове, не ми е посилно да ги превеждам в такъв вид, признала съм си отдавна. :)

Жил человек в селении одном,
Бесхитростно трудился день за днем,
Ни злата не имел, ни серебра,
Был незлобив и всем желал добра.
Желал добра — но что он сделать мог?
Однажды к перекрестку двух дорог,
Где степь кругом пуста и широка,
Он саженец принес издалека.
Вонзая заступ в жирный чернозем,
Он яму рыл и думал о своем:
«Не вечен я. В каком-нибудь году
С физического плана я уйду,
Но дерево, посаженное мной,
Останется — и каждою весной,
Возобновясь по воле естества,
Шуметь здесь будет юная листва;
Здесь в знойные, безоблачные дни
Рад будет путник отдохнуть в тени.
Примите ж, люди, мой посильный дар, —
Будь я богаче — я б вам больше дал...»
Вдруг звякнула лопата о металл.
Был человек тем звуком поражен,
Над черной ямой наклонился он
И с изумленьем из земли извлек
Окованный железом сундучок.
Клад этот, видно, пролежал века —
И нижняя прогнившая доска
Отпала сразу... Вырвался на свет
Поток колец и золотых монет,
И тех граненых маленьких камней,
Что золота и платины ценней.
— О, диво, о удача из удач! —
Воскликнул новоявленный богач. —
Предвижу я, какой мне с этих пор
Для добрых дел откроется простор!..
Все ценности, лежащие у ног,
Упрятал он в дорожный свой мешок,
И, сгорбившись под ношей дорогой,
Благословляя жребий свой благой,
Пошел домой, исполнен новых сил...
Но дерево он посадить забыл.
***
...Мы знаем, чем мостят дорогу в ад,
А наш добряк был волей слабоват.
Удача навалилась, как медведь, —
Не так-то просто золотом владеть.
Сей благородный солнечный металл
Владельца быстро перевоспитал,
И светлые порывы прежних лет
Затмились в блеске желтеньких монет.
(Хоть не ржавеют эти кругляши, —
Но могут вызвать ржавчину души.)
Земных соблазнов он не превозмог,
Поселок скромный стал ему немил,
Он место обитания сменил,
Возвел высокий каменный чертог,
Завел себе низкопоклонных слуг,
Друзей дешевых, дорогих подруг.
Пиры, увеселенья — без конца, —
Но днем и ночью у его дворца
Стояли два наемных молодца
И нищих отгоняли от крыльца.
К чужим печалям стал и слеп и глух
Фортуной изнасилованный дух,
И ползал он среди житейских благ,
Как в мясе заблудившийся червяк...
Лишь иногда, глухой тоской тесним,
В толпе гостей бездонно одинок,
Он вспоминал: забыто что-то им, —
Но что забыто — вспомнить он не мог...
***
Затем в чередованье праздных лет
Зловещий обозначился просвет.
Внезапно золотой запас иссяк,
Жилище отобрали за долги, —
Побрел искать пристанища босяк...
Ни друга, ни подруги, ни слуги.
И вот от пиршественного стола
Нужда его в лачугу загнала,
А там болезнь швырнула на кровать, —
Теперь, дружок, извольте умирать.
И ощутил он, погружаясь в бред,
Что он идет пустыней много лет;
Нависло солнце над пустыней той
Гигантскою монетой золотой.
Шептал изнемогающий старик:
— Я в огненной ловушке, взаперти, —
Мне нужно тень зеленую найти,
Чтоб от лучей укрыться хоть на миг,
А нет листвы — хотя б древесный сук,
Чтобы в петле избавиться от мук!..
В пустой пустыне он пустился в бег,
Надеясь, веря из последних сил...
И в ужасе вдруг вспомнил человек,
Что дерево он посадить забыл...

Вадим Шефнер

Живял някога един обикновен човек. Изкарвал си хляба с труд и не бил богат, но от все сърце желаел да прави добро.  Затова веднъж решил да посади фиданка на един кръстопът. "Някой ден ще си ида от този свят - мислел си човекът, - но дървото, което посадя, ще остане след мен. Ще се разлиства всяка пролет, а през знойно лято изнурени пътници ще отдъхват в сянката му. Да бях по-богат, повече бих направил за хората, но ..." 
Захванал се човекът да осъществи намерението си. И докато копаел дупката, в която да посади дръвчето, лопатата ударила на метал. В ямата намерил желязно сандъче, пълно със злато и скъпоценни камъни. Човекът се зарадвал от душа:
- Ех, какви добрини мога да свърша сега!
Грабнал сандъчето и хукнал към къщи. 
Но както често се случва при подобни обстоятелства, отдал се на охолен живот и добрите му намерения изтлеяли. Станал безчувствен към хорските мъки и неволи. Животът обаче е доказал и друго - готовите пари лесно свършват. И това го застигнало. На стари години се докарал до просешка тояга. Намерил последен пристан в една схлупена колиба. Там го съборила болест на легло. В агония от треската човекът сънувал как върви през пустиня, а слънцето безмилостно грее като огромна златна монета. Чувствал се хванат в огнен капан и мечтаел за зелена сянка, в която поне за миг да се укрие от палещите лъчи. Впуснал се в бяг с последни сили с надеждата да достигне оазис. И тогава осъзнал с ужас, че така и не посадил онова дърво ...



Публикувано от

Господи помилуй!

Скоро цитирах тая притча в коментарите към един пост на Рая. Бяха я нападнали фанатици, които странно поле за изява си бяха намерили в блог за лични финанси и собствен бизнес, но те се втурват да разорават всякакви "целини", така че едва ли е и толкова изненадващо.
Много забавно ми беше като открих приказката(пак в сборниците "Българско народно творчество"), защото е аналог на индийската за правилната мантра, която имам открай време тук. Индийската виждам съм я маркирала на времето неправилно като авторска, Бореев е събирач, но явно по-късно съм го разбрала. Та ако не бях ровила из тия сборници, така и нямаше да знам за българската интерпретация. Измъкнах я от обяснителните бележки (където май са най-интересните и по-слабо познати приказки) към една близка по смисъл - за праведния овчар. Но докато въпросната приказка, към която е бележката, е записана на няколко места в България, тази е единствена от района на Елена.

Постник замръкнал в една кошара. Когато пропели първите петли, овчарят станал да прави "метани" на подпорите и чувал камбани, а постникът нищо не чувал. Овчарят взел постника на гърба си, но този пак не чувал камбаните, а чул как казвал овчарят "господи не помилуй". Постникът го поправил да казва "господи помилуй" и си отишъл. Овчарят забравил думата и тръгнал да настигне постника, който плувал с каик. Той хвърлил абата си върху водата и с тоягата гребял като с лопата. Когато настигнал постника и той му казал думата, овчарят се върнал като по сухо.

"Българско народно творчество", т. ХI "Народни предания и легенди", изд. Български писател, 1963 

Публикувано от

Денят накратко ... и още по-накратко

Свалихме мизата! :D


Публикувано от

Метафизически сонет

Днес е рожденият ден на Атанас Далчев.

Напразно ти кълнеш жестоката съдба
и бедното тело осмиваш със злорадство:
душа, ти свойта мощ и своето богатство
на него, тленното, уви, дължиш все пак.

Безумно не роптай, че бог те е затворил
като бунтовница в нерадостната плът,
без сетивата й от себе си навън
не би излязла ти, монадо без прозорци!

Ти властвуваш в света чрез тези сетива
и хранена от тях, растеш и бързо крепнеш,
докато тялото за теб покорно крее.

Какво ще му дадеш в награда за това?
Когато отлетиш във блясък и във слава,
неблагодарнице, ти тук ще го оставиш!

1927

Атанас Далчев

Публикувано от

Сърцето не поучава

Веднъж монаси запитали най-възрастния между тях:
-  Когато видим брат, който спи по време на общата молитва, трябва ли да го будим?
- Когато аз видя някой от братята да спи по време на молитва - отвърнал старецът, - слагам главата му на коленете си, за да може да си почине по-добре.

Не щипете ближните си с наставления и претенции. По-добре ги оставете да склонят глава на коленете ви и ги прегърнете със сърцето си. Сърцето не поучава, то съчувства и обича.

На себе си мърморя. Щото докато се усетя, и току съм щипнала. :)


Публикувано от

Приятелят, това е ...

Честит ви международен приятелски ден! :) 
За който естествено не знаех, защото нямам зловредния навик да чета вестници в събота сутрин. За сметка на което имам приятели, които го правят вместо мен. :D
По светлия повод изтупах от архива това:

Публикувано от

Omnia vincit Amor

Omnia vincit Amor - Любовта побеждава всичко


Публикувано от

В Рая цигарите и алкохола са забранени!

Много обичам да гледам знаменцата в брояча. Най-малкото установявам, че българите са се запилели по какви ли не екзотични дестинации из цял свят. Интересно е!
Преди ден-два се появи едно възшареничко, което не бях виждала до момента. Стана ми любопитно и отворих да видя откъде е. Мавриция. Общо взето нищо не ми проговори, остров някакъв някъде си. Та реших да хвърля едно око и за нея. И първото,  на което попаднах, е тази симпатична брошура. Пълна е с куп полезности за евентуално пътуване, незнанието на които, както е известно, в чужбина може да ти коства от конфуз до затвор. И освен това е написана по някакъв уникално сладък начин. Примерно това: "Бакшиш. Вашият шофьор, екскурзовод, пиколото в хотела, камериерката и келнера ще се радват на малкото финансово внимание от ваша страна. Малкото внимание винаги отваря сърцата!" :D После попаднах и на този стар пост на Сандо, който дозатвърди впечатлението ми от брошурката, макар тя да нямаше даже картинки, че иде реч за някакво райско кътче. Но сред всичките примамливи благини се мъдри това:


(клик за четлив текст)






Ами това е, мили хора! В Рая цигарите и алкохола са забранени!
От всичкото което ме осени промисъла, че не е лошо още приживе да свикваме с идеята. :D Но ако ви се струва далечно, а сте сред чувстващите се ощетени от забраната за тютюнопушене на обществени места, поне можете да добиете утехата, че и по-безжалостни варианти има.
Кой беше казал, че който трупа мъдрост, трупа тъга?  :)



Публикувано от

Истински щастливи

Току-що прочетох "Като дивата череша" на Ди(ана Павлова) и извадено от емоционалния контекст, твърдението, че се чувства като нещо, което никой не знае как се чувства, ми подразни окончанията на "логическия" нерв. Но едновременно с това ми изплува и спомена за тая дзен история по-долу, та погледнато под такъв ъгъл, с леко негодувание мога да се примиря с идеята, че някой може да се чувства като нещо, което никой не знае как се чувства ... или само той единствен знае как се чувства, или ... както и да го кажа, все е неправилно. :)

Веднъж Чанг Дзу се разхождал с приятели по брега на реката. 
- Погледнете рибите, които подскачат в реката - казал Чанг Дзу. - Те са истински щастливи от това.
- Ти не си риба - възразил един от приятелите му. - Откъде можеш да знаеш, че са истински щастливи?
- А ти не си аз! - отговорил Чанг Дзу. - Откъде можеш да знаеш, че не мога да знам дали са истински щастливи?

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

Ах, тази Ксантипа!

Пак от същия източник като вчера. Просто като се сетя за физиономиите на всички, които твърдят, че са станали философи заради Ксантипите си, не можах да се сдържа! :D

Разправят, че Ксантипа, жената на философа Сократ, била твърде своенравна и сприхава, същински извор на женски сръдни и свади, непресъхваш ни денем, ни нощем. Това й настървение учудвало Алкивиад и го накарало да попита веднъж учителя си какво го заставя да я търпи, защо не изгони от къщи тази люта жена. „Защото, отговорил му Сократ, като я изтрайвам такава в къщи, свиквам с беса й, та се упражнявам да понасям по-лесно лудостта и нахалството на хората извън дома."
В тон с тези думи на Сократ е влязъл и Варон в една от своите „менипови сатири", озаглавена „За дълга на съпруга": „Мъжът трябва или да свие сърмите на жена си, или да превие гръб под нейните кусури. Който й свие сърмите, облагородява я, който превие гръб, облагородява себе си."

из "Атически нощи" на Авъл Гелий

... но струва ми се мъжете масово не са профилософски ориентирани, защото вместо да извлекат гореописаните ползи от упражнението, повечето биха казали: "Не стига, че трябва да търпя тая вещица в къщи, ами и вас!" Бъдете мъдри! :D

Публикувано от

За приятелството

из "Атически нощи" на Авъл Гелий

Лакедемонецът Хилон — единият от седемте най-прочути мъдреци, чието име можем да открием в книгите, донесли спомена за живота и деянията на видните мъже от миналото — бил вече в края на своя живот и чувствувал наближаването на смъртта, когато се обърнал към наобиколилите го приятели с приблизително следните думи:
„Много нещо съм рекъл и сторил през моя дълъг и бурен живот и няма за какво да се разкайвам — дано съдбата даде вие сами да се убедите в това. Дори в този момент аз съм уверен, че не съм извършил нищо такова, споменът от което да ми причинява болка. Ала има един-единствен случай, за който все още се колебая дали съм постъпил правилно, или не.
Случи се така, че аз и още двама мои съграждани бяхме съдии по углавно дело, а подсъдимият ми беше приятел. Законът изискваше от нас да осъдим човека. Следователно или приятелят ми щеше да се прости с живота си, или законът щеше да бъде потъпкан. Дълго си блъсках главата как да открия лек за тоя тъй объркан случай. Накрая реших, че в сравнение с всичко друго има един по-поносим изход, и аз го използувах: самият аз тихомълком гласувах за осъждането на приятеля ми, а останалите съдии убедих да го оправдаят. Така аз не наруших моя дълг и на приятел, и на съдия. Тази ми постъпка ужасно ми тежи и ме кара да се боя, че навярно съм бил вероломен и че съм постъпил незаконно, задето при едни и същи обстоятелства, в едно и също време и при съвместна дейност съм се съобразил с най-доброто за мен, а точно обратното съм посъветвал да сторят другите."

Заслужава си да се прочете и продължението тук
Днешният ми избор се дължи на факта, че вчера се въздържах да си купя тая книга от любимата ми сергия със стари книги на безценица с чисто възпитателна цел. Тази и още една, която пък и едва ли е преиздавана ... Това възпитание ужасно сърби, държа да отбележа! :(

Публикувано от

"Кукуригу" казано накратко

Слънцето, луната и петелът

Малайско предание

Някога живели в небесата
слънцето, петелът и луната.
Но във яд веднъж луната взела -
на земята метнала петела.
- Махай се оттука, перушане.
И следа от теб да не остане!

Слънцето, което кротко пекло,
на луната недоволно рекло:
- Повече да ходя с теб не ща,
аз ще светя денем, ти нощя!...

И петелът с радост  оттогава,
види ли, че слънцето изгрява,
весело глава към него вдига,
с пълен глас на двора кукурига.
"Кукуригу", казано накратко,
означава: "Добро утро, братко!"
А пък привечер, преди луната
да покаже лик над планината,
в курника петелът търси где да
замижи, луната да не гледа!

Асен Босев

Публикувано от

Дълго име

Някога отдавна живели мъж и жена. Родил им се син. Зарадвала се младата майка и и се приискало да му даде хубаво име, за да има хубав живот.
Мислила три дни и три нощи, но заболяла и умирайки, успяла едва чуто да прошепне:
- Ах, измислих най-накрая! Наречете го Тьон...
Така и не доизрекла. Наложило се да нарекат детето Само-Тьон.
Минало се, не минало, и бащата на Тьон си взел втора жена. Родил му се още един син.
Някой казал на майката, че ако даде на детето кратко име, и животът му ще е кратък. Колкото по-дълго име, толкова по-дълъг живот! И жената решила да даде на сина си дълго-предълго име, за да има дълъг-предълъг живот. Мислила, мислила, блъскала си главата и накрая измислила ето какво:
"Бонза-голям, Бонза-малък, Бонза-над-всички-бонзове-бонза, Бонза-дебелак, Бонза-в-кесията-парички-има-пак, Бонза-глупак, Бонза-не-зная-по-нататък-как, Богаташ-над-богаташите, По-богат-няма-как, Чашка-та-чайник, Главен-началник, Всички-пият-вода-сам-пия-чай, Кой-ли-е-той-чудо-герой, Викай-го-така, Викай-го-всякак, Така-и-така-и-карай-нататък, На-планината-храм, На-храма-покрив, Над-покрива-ела, Над-елата-луна, Ей-ей-расти-скоро-Ейско!"
Момчетата поотраснали, започнали да се карат. Когато малкия дразнел големия, му подвиквал:
-Тьон-Тьон, Само Тьо-он!
Тьон се ядосвал и се опитвал да му го върне:
-Бонза-голям, Бонза-малък, Бонза-над-всички-бонзове-бонза, Бонза-дебелак, Бонза-пак ...или как? Бо-бон-за ... бонза ... Пфу!
Заплете му се езика, не може да изкаже обидата. А през това време брат му е избягал далече.
И бащата, ако трябвало да се свърши нещо, викал Тьон, защото било по-лесно да изрече името му.
- Тьон направи това! Тьон свърши онова!
Пакостите също не му се разминавали:
- Ах ти, Тьон! Ела да ти кажа аз на теб!
А ако бащата речал да се скара на брат му и започне:
- Бонза-голям, Бонза-малък, Бонза-над-всички-бонзове-бонза, Бонза-дебелак, Бонза-в-кесията-парички-има-пак ... Уф, да му се не види! - уморявал се и не довършвал.
А майката се радвала: "Колко хубаво, че дадох на сина си толкова дълго име!"
Веднъж, докато братята със съседските деца играели на двора, Тьон паднал в кладенеца.
-Олеле, Тьон падна в кладенеца! Леле, леле, Само-Тьон падна в кладенеца! - разкрещели се децата.
Притичали възрастните, извадили го.
А мащехата си помислила: "Значи е вярно, че децата с кратки имена не живеят дълго. Гледай, едвам го извадиха!"
След няколко дни децата пак се събрали да играят заедно. Ейско-Дългото име започнал да се хвали:
-Тьон падна в кладенеца, защото му е късо името. А аз мога да си правя каквото си искам и нищо не може да ми се случи, защото дългото име ми носи щастие!
Надвесил се опасно над кладенеца и паднал. А децата се втурнали към къщата да повикат помощ:
- Сега Бонза-голям, Бонза-малък, Бонза-над-всички-бонзове-бонза, Бонза-дебелак, Бонза-глупак ... оле, сбъркахме пак! Богат-Пребогат, По-богат-от -най-богатия ..., не, не, още по-богат! Купа-та-лъжичка ... сбъркахме мъничко! Възглавница-та-одеало ..., давай отначало! Чукче-та-хаванче? Не бе, забраванче! А-а-а, Чашка-та-чайник, Сам-си-е-кмет? Не, не, Голям-началник! Викай-го-така, Викай-го-всякак, да ама как беше нататък? Стои-къща, На-покрива-слама, На-сламата-котка-дебне-мишка, Котката-се-хвърли-мишката-подскочи ..., на човек душата му да изскочи! Ей-ей, тичайте скоро, Ейско падна в кладенеца!
Скочили възрастните да извадят Ейско, но той вече бил потънал.

японска приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Броеница




Публикувано от

Легенда за Ботев

Попадна ми, когато събирах приказки за 24-томайската книжка. В обяснителните бележки е записано, че е извадена от статия във вестник с автор П.Матев. Така е искал да го помни народът.

Поклон пред паметта му!

Минах по пътя на четата му и чух чудна легенда. Разправи ми я възстар селянин с обгоряло и набръчкано лице, живи очи и едри силни ръце. В джоба на куртката си Ботев носел не само тефтерче с последни записки и план за битки, но и шепа житни зърна. Знаел той, че ще се сбъдне молитвата му, че ще падне сразен в боевете. Знаел той, ясновидецът, че ще бъде скъпа паметта му за тоя народ от орачи, и заръчал: 
– Дето падна – там ще заровя тези семена. Камънак да се случи – тази земя пак ще ги оплоди. Безводно да е – кръвта ми ще ги напои. И те ще израстат. По тях ще познаете къде съм загинал.
Така узнали хората къде е паднал певецът. 

"Българско народно творчество", т. ХI "Народни предания и легенди", изд. Български писател, 1963

Публикувано от

Просто ме обичайте!

Аз съм Духът на нероденото.
Кой ме вика?
Изберете най-добрите думи!
Вложете в тях най-добрите си чувства!
Изберете най-хубавата музика за призив!
И ми изпратете всичко това!
Вашият глас от Земята ще започне да ме възпитава
на Небесата и да ме привлича към вас.
Как ли?
Викайте ме, викайте ме, викайте ме!
Викайте ме с цялото си сърце и чистота, която притежавате!
Само така вашият зов ще достигне до високото място, което обитавам!..
Вие ли ме повикахте?
Аз ви чух!
Аз се спускам!
Извърши се великото тайнство: аз се явих в земния живот.
Привет на всички ви от Създателя!
Аз съм Пътник на Вечността.
Но аз съм вашето дете.
Аз нямам земна опора*.
Дайте ми възпитание и то ще ми стане опора.
Само приемете условията ми:
- В мен има собствен Път, не ми натрапвайте вашия.
- В мен има собствен характер, не го пречупвайте.
- Изпълвайте ме със светлина, озарена от щедрост.
- Възпитавайте ме в свобода, поръбена с мъдрост.
- Въоръжавайте ме със знания с любов към живота.
- Възпитавайте чувства под ръководството на разума.
- Възпитавайте разум под ръководството на сърцето.
- Нека моето идване ви напомни, че вие също сте Пътници на Вечността. Нашите Пътища се кръстосват, но не се прекъсват.

--------------------------------------
* - Думата в оригиналния текст е "посох". На български няма съответна многозначна дума. Може да означава скиптър, патерица, бастун, пътническа тояга.
--------------------------------------

из "Балада за възпитанието" на  Ш.А.Амонашвили

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от