Каквото направиш, това ще ти се връща

От новата ми книга с български легенди и митове, преразказана в съкращения.

Едно време Господ ходел по земята – да види как живеят хората. Богаташите се надпреварвали да го канят на гости, че да се похвалят със стока и имот. Решил и един беден човек да го покани у дома си. Добре, но те били такива сиромаси, че имали в къщи само малко брашно и една кокошчица. Казал той на жена си какво е решил, та да замеси една баница и да направи малко брашнена каша. Жената се възпротивила - де се е чуло и видяло да се канят гости на брашнена каша?! Но мъжът настоял на своето, решил да заколят и кокошката.
Това, което сиромасите не знаели, било, че Господ, като не успявал да види всичко по земята, повел със себе си и светиите. Тъкмо мъжът бил подгонил кокошката по двора да я колят и къщата се напълнила с народ. Господ, като видял каква сиромашия е легнала у тях и колко са притеснени домакините, благословил трапезата и яденето стигнало за всички, даже гостите похвалили стопанката каква вкусна баница е омесила.
Почерпили се каквото се почерпили и Господ попитал мъжа какво да ги благослови, от какво имат нужда.
– Господи, – отвърнал беднякът, – ние в тоя живот не видяхме прокопсия, барем да ни запазиш една рогозка в рая, та поне там да видим добро.
Господ обещал да им запази рогозка в рая на най-хубавото място. През това време свети Петър смушкал стопанина да не е такъв ахмак, ами да поиска от Господ да му посади вълшебна ябълка. Сиромахът поискал и нея и Господ му дал ябълката и едно тесте вълшебни карти. Ябълката благословил да ражда много и вкусни плодове и който посегне да ги откъсне, да залепва за нея и да не може да се освободи, докато стопанинът не каже. А тестето карти било такова, че с него да победи и най-големите майстори в играта.
Тръгнал сиромахът с божия дар по селата. Търсел комарджии и ги предизвиквал, та за кратко време понатрупал пари и си купили стока и имот. Но още не бил успял да им се порадва, когато един ден се явил архангел Михаил да му взима душата. Помолил го човекът за отсрочка, но архангелът отвърнал, че с него пазарлък не става.
– Добре, – рекъл селянинът,  – остави ме поне да се простя с жената и стоката.
Архангелът разрешил и докато чакал, понечил да си откъсне една ябълка от дървото. Както посегнал, така и залепнал за него. Почнал да вика стопанина да го освободи.
– За какво да те освобождавам, като си дошъл да ми вадиш душата? – рекъл човекът. – Барем 10 години отсрочка да ми дадеш, че да те пусна.
– Не 10, 30 години ще ти дам, само ме пусни, че сума работа ме чака!
Пуснал го човекът, а като минали 30-те години без повече пазарлъци поел с него към рая. Хубаво, обаче пътят минавал край ада и като се озовали там, дяволите се подали и почнали да дърпат човека към предизподнята. Архангхелът теглел към рая, ония към ада и най-накрая дяволите победили. Като се озовал човекът в ада, поискал да дойде най-големия майстор на картите да се надиграват. Дошъл тарторът на дяволите и се хванали да играят, като облогът бил, ако човекът победи, да го пуснат да иде в рая. И той победил. Предложил още една игра – ако бие, да вземе още една осъдена душа със себе си в рая. Така освободил 12 души. Накрая дяволите се ядосали и го изхвърлили с освободените души от пъкъла. 
Поели те към рая и потропали на портите.
– Чакайте да ви видя кои сте, че още не съм отворил тефтерите – рекъл свети Петър.
– Какво има да гледаш, – отвърнал човекът, – не помниш ли, като идвахте у дома, че Господ ми обеща една рогозка в рая?
– Ти ли си бе, грешнико? – възкликнал свети Петър. – Добре, ама имаш запазена само една рогозка в рая. Ти можеш да влезеш, но другите да се връщат, откъдето са дошли.
– Брееей! – викнал човекът. – Значи аз поканих един, дойдохте 12 и всичките ви срещнах в сиромашката си къща. А тук имате цял рай и не можете да приемете 12 души?!
Свети Петър се засрамил и ги пуснал всичките.
Каквото направиш, това ще ти се връща, ако ще и да е на оня свят!


Публикувано от

Благослов

Сняг се сипе, Коледо ле,
/къде се сипе,къде не :) /
над поля и над гори,
във огнище, Коледо ле,
бъдник весело гори.
Както свети, Коледо ле,
във огнище пламък злат,
тъй да свети, Коледо ле,
любовта по целий свят.
Както сипе, Коледо ле,
Бог снежинките безспир,
тъй да сипе, Коледо ле,
в къщи добрини и мир,
както рони, Коледо ле,
Господ снег от сивий свод,
тъй да сипе, Коледо ле,
в къщи той имот и плод!

Асен Разцветников

Бъдете благословени, хора! :)  Весела Коледа!

Публикувано от

Даровете на влъхвите

:) Не, не е вчерашният разказ. Попадна ми една статия, която частично съдържа непозната за мен информация, вярвам и за вас. Нямам време да я преведа цялата. Краят е за мощите на влъхвите. Ако има интерес и го заявите, ще преведа и него.

На новородения Богомладенец Христос трима източни царе, наричат ги още влъхви, донесли богати дарове. Влъхвите били не само царе, но и учени – те наблюдавали небесните светила и когато забелязали на изток нова звезда, тръгнали след нея на поклонение при Младенеца.
Предание пази имената им: Балтазар, Каспар и Мелхиор. Съгласно него влъхвите били от трите възрасти: Балтазар - юноша, Мелхиор - зрял мъж, Каспар - старец, и от три различни страни на света - Балтазар от негроидната раса (абисинец или нубиец), Мелхиор - бял човек (от Европа), Каспар с източни черти или източно одеяние (Азия).
В дар на новородения Христос те поднесли злато, ладан и смирна.
Злато поднасяли в дар на  царете.
Ладан, скъпа ароматна смола, - в знак на велико благволение.
Със скъпото благовоние смирна по него време помазвали мъртъвците.
И така, влъхвите поднесли на Христос злато като на Цар, ладан като на Бог и смирна като на Човек.
(Тук започва интересното :) )
Тези дарове на влъхвите са съхранени до наши дни! Златото - 28 малки пластини с различна форма и тънки филигранни орнаменти, които не се повтарят на различните пластини. Ладан и смирна - около 70 топчета с големината на маслина.
Даровете на влъхвите се пазят днес на Света гора в Атон, Гърция - в манастира "Св.Павел". Историческата и духовната им стойност е неизмерима.
Божията майка грижливо пазила тези дарове през целия си живот. Малко преди смъртта си ги предала на Йерусалимската църква, където се съхранявали 400 години. Византийският император Аркадий ги пренесъл в Константинопол за освещаване на новата столица на империята. След падането на Византия през 15 век, били пренесени в Атон. Там ги предала сръбската княгиня Мария.
Даровете и до днес изпускат удивително благоухание. Понякога ги изнасят за поклонения и ароматът им изпълва цялата църква. Според монасите благоуханието им е лечебно за душевно болни и обладани от бесове.

Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Даровете на влъхвите

:) Обещавам някой ден да спра да плача на тоя разказ, просто още не е дошъл.



Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и осемдесет и седем цента. А утре е Коледа.
Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. Което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават. 


Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квартира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче.
Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: „Г-н Джеймз Дилингъм Йънг“. „Дилингъм“ се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на „Дилингъм“ бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромничко и непретенциозно „Д“. Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно се превръщаше в „Джим“ и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно.
Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше долу по сивата ограда на сивия двор. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и осемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо хубаво. Нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим.
На стеничката между прозорците имаше огледало. Не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство.
Изведнъж тя обърна гръб на прозореца и застана пред огледалото. Очите й излъчваха блясък, но лицето й за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна. 


Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Савската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист.
И тъй великолепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад. Те се спускаха чак под коленете й и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха на протрития червен килим.
Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на глава и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата.
Фирмата, пред която се спря, гласеше: „Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси“. Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря да си поеме дъх. Мадам, грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата.
— Бихте ли купили косите ми? — попита Дела.
— Аз купувам коси — отвърна мадам. — Свалете си шапката да видя как изглеждат.
И отново се струйна кафявият водопад.
— Двадесет долара — отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса. 


— Давайте ги по-бързо — каза Дела.
О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък за Джим.
Най-после намери. Това нещо несъмнено бе създадено за Джим и само за Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Това беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък — каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още щом я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство — тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха й двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка. 


Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението й отстъпи донейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородство, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача.
След четиридесет минути главата й се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото.
„Ако Джим не ме убие още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка — помисли си тя. — Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?“
В седем часа кафето вече беше сварено, а нагретият тиган стоеше отстрани на печката в очакване на котлетите.
Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при най-дребния повод и сега зашепна:
— Мили боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава.
Вратата се отвори, Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. Горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. Имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха.
Джим застина неподвижен до вратата — като сетер, подушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела, с изражение, което тя не можа да разбере, но което я уплаши. Това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас — изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение.
Дела скочи от масата и се хвърли към него. 


— Джим, мили — извика тя, — не ме гледай така! Отрязах си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подарях нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. Кажи ми сега „честита Коледа“, Джим, и нека прекараме весело празника. Да знаеш само какъв хубав, какъв чудесен подарък съм ти приготвила.
— Отрязала си си косите ли? — едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този очевиден факт.
— Да, отрязах ги и ги продадох — каза Дела. — Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси.
Джим огледа стаята, като че търсеше нещо.
— Значи, вече нямаш коси? — попита той едва ли не като смахнат.
— Безсмислено е да ги търсиш — отвърна Дела. — Казах ти вече: отрязах ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим?
И Джим бързо се съвзе от вцепенението. Той взе Дела в прегръдките си. Нека бъдем тактични, и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо — осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат погрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дари, но между тези дари е липсвал един. Впрочем тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени по-нататък.
Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата.
— Не ме разбирай погрешно, Дела — каза той. — Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към моето момиче. Но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се посбърках. 



Белите подвижни пръсти разкъсаха канапа и хартията. Последна възторжено възклицание, което — уви! — чисто по женски бе сменено със сълзи и хлипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си успокоителни способности.
Защото на масата лежаха Гребените, същият онзи комплект гребени — два за отстрани и един за отзад, на които Дела толкова пъти се бе любувала пред една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни покрая, съвсем в тон с хубавите й, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо — тя знаеше това — и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без някаква надежда, че ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения.
Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза:
— Косата ми расте толкова бързо, Джим.
Изведнъж тя скочи като попарено коте й възкликна:
— Ах, боже мой! 




Джим още не беше видял своя красив подарък. Тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал сякаш заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа.
— Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. Сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовника. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои.
Но вместо да й даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна.
— Дела — каза той, — нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използуваме още сега. Аз продадох часовника си, за да мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите.
Влъхвите, които са донесли дарове на младенеца в яслите, са били, както ви е известно, мъдри хора, удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри — може би дори с уговорка да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертвуваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите. 




Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Музиката от къщата

Когато се сетих за предишната коледна история на Пауло Коелю, когото почти не отразявам, и тръгнах да я търся, прочетох някъде из нета, че той всяка година пишел по една коледна приказка. Реших да прегледам и попаднах на тази, която ми е твърде насилено да е коледна чак или точно, но е една приятна приказка за добротата, подкрепата и лоялността в семейството.

На Бъдни вечер царят поканил премиера да се присъедини към него за традиционната разходка из столицата. За да не стават обект на празно внимание от страна на гражданите, двамата се преобличали за такива разходки като търговци от далечни земи.
Те тръгнали през центъра и се възхищавали на светлините на коледните елхи, суматохата около магазинчетата за подаръци и хората, бързащи към домовете си и празничната трапеза.
Но това бил светът на богатите. По пътя обратно към двореца те минали през беден район, където картината била съвсем различна. Нямало празнични светлини и шум, нито вкусни аромати във въздуха от празнични ястия. Царят обърнал внимание на премиера, че трябва да потърсят начин да облекчат живота на по-бедните граждани. Премиерът кимнал, знаейки че скоро въпросът ще бъде забравен или удавен в бюрокрацията по разпределянето на бюджета.
Изведнъж от най-бедната къща се чула музика. Това била една толкова разнебитена колиба, с толкова изгнили и разкривени дъски, че те можели през цепнатините да надзърнат какво се случва вътре. Гледката била изумителна: един старец, който седял в инвалиден стол, плачел, млад мъж с тъжни очи пеел и свирел на дайре, а млада жена с бръсната глава танцувала. На царя и премиера им станало любопитно и почукали на вратата. Когато им отворили, се представили за търговци, които идат от дълъг път и помолили за подслон.
– Можете да пренощувате в хотел в града – отвърнал им старецът. – Въпреки музиката, която сте чули, този дом е пълен с тъга и страдание.
Мнимите пътници се поинтересували какво се е случило и старецът им разказал своята история:
– Цял живот обучавах сина си в калиграфия, за да може някой ден да постъпи като писар в двореца. И макар той да я овладя перфектно, възможност за работа така и не се отвори. 
Миналата нощ сънувах такъв глупав сън - един ангел ми каза да купя сребърен бокал и царят ще дойде в дома ми, ще пие от чашата и ще даде работа на сина ми. Ангелът беше толкова убедителен, че реших да го послушам. Но ние нямахме пари даже за меден бокал. И тогава снаха ми отиде на пазара и продаде косата си. С парите купихме бокала. И сега с песни и танци те двамата се опитват да призоват Духа на Коледа, но изглежда нищо не се получава.
Царят помолил да му сипят вода и отпил от бокала.
– Знаете ли, – казал на домакините той, – ние днес се срещнахме с вашия премиер и от него знаем, че след една седмица ще бъде обявено място за нов дворцов писар.
Старецът кимнал недоверчиво и се сбогувал с пътниците. Но на следващата сутрин наистина царските глашатаи обявили навсякъде, че е нужен нов писар в съда.
Когато дошъл денят кандидатите да покажат своите възможности, влязъл премиерът и обявил темата на изпита. Кандидатите трябвало да отговорят писмено на въпроса: "Защо старецът плаче, младият мъж свири и пее, а жената с бръсната глава танцува?" Всички изпаднали в пълно недоумение, само един вехто облечен млад мъж в ъгъла се усмихнал широко и започнал да пише.

по мотиви от индийска приказка

Пауло Коелю 


Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Сандалите на Жозе

Историята е популярна, разбира се, но в моята колекция я няма и реших да я добавя. Подсети ме за един страстен фен на автора. Поздрави, Нинурта, където и да си! :)

Преди много години, толкова много, че вече сме забравили точно кога, в едно село в Южна Бразилия живеело седемгодишно момченце, което се казвало Жозе. То твърде рано останало без родители и било осиновено от една своя леля, голяма скъперница, която, въпреки че имала много пари, не му купувала почти нищо. Жозе не знаел какво е любов, но това не го притеснявало, защото смятал, че животът е такъв.

      Тъй като живеели в квартал с богати хора, лелята накарала директора на училището да приеме племенника и срещу една десета от месечната такса.Тя заплашвала, че ще се оплаче на префекта, ако не го стори. Директорът нямал избор, но винаги, когато му се удавала възможност, карал учителите да унижават Жозе.
      Надявал се, че той ще започне да се държи зле и така ще имат повод да го изгонят. Ала Жозе, който не познавал любовта, смятал, че животът е такъв, и не страдал.
      Настъпила Бъдни вечер. Всички ученици трябвало да присъстват на литургията в една отдалечена от селото църква, защото местният свещеник бил в почивка. По пътя момченцата и момиченцата си приказвали за това, какво ще намерят до своите обувки на следващата сутрин- модни дрешки, скъпи играчки, шоколади, тротинетки и велосипеди.
      Били хубаво облечени, както се случва винаги в празничните дни. Само Жозе бил различен- все така носел своите парцаливи дрехи и стари сандали, които му били малки (неговата леля му ги била дала още когато бил на четири годинки, и му казала, че ще получи нови, когато стане на десет). Някои от децата го питали защо изглежда толкова зле и му казвали, че се срамуват да имат толкова лошо облечен и обут приятел. Но Жозе не познавал любовта и не се притеснявал от въпросите им.
        Ала когато влязъл в църквата и чул как свири органът и видял запалените светлини, и хората, облечени в най- хубавите си дрехи, дошли с целите си семейства, и родителите, прегърнали децата си, Жозе се почувствал най- нещастното същество на света.
        След причастието, вместо да се прибере с групата, той седнал на прага на параклиса и заплакал. Въпреки че не познавал любовта, сега разбирал какво е да си сам, изоставен от всички, захвърлен на произвола на съдбата.
        В този миг Жозе видял до себе си едно дете- босо и окаяно като него самия. Понеже никога преди не го бил виждал, предположил, че е дошло отдалече и е вървяло дълго, докато стигне дотам. Помислил си: “ Горкото момче, сигурно много го болят краката. Ще му дам единия си сандал, та да облекча поне половината от неговата болка.” Защото, макар и да не познавал любовта, Жозе познавал страданието и не искал и други да го изпитват. Оставил на момчето сандала и си тръгнал с втория. Слагал го ту на единия, ту на другия си крак, за да не се израни прекалено много от камъните по пътя. Щом се прибрал и леля му видяла, че е загубил сандала си, го заплашила- ако не успее да го намери до сутринта, ще го накаже сурово.
       Жозе си легнал със страх, тъй като знаел какви наказания прилага леля му понякога. Цяла нощ треперил, едва успял да се успокои, за да заспи. И тъкмо когато вече  заспивал, чул много гласове от гостната. Леля му дотичала при него в стаята и го попитала какво е станало. Още замаян, Жозе отишъл в гостната и видял, че сандалът, който оставил на детето, се намирал в средата на стаята, отрупан с какви ли не играчки, велосипеди, тротинетки и дрехи. Съседите възмутено крещели, че децата им са ограбени, понеже не намерили нищо в обувките си, когато се събудили.
Точно тогава свещеникът от църквата, където присъствали на литургията, пристигнал запъхтян. На прага на параклиса се била появила статуя на детето Исус, облечено в злато, но обуто с един- единствен сандал.
    Мигом настанала тишина, хората възхвалявали Господ и неговите чудеса, а лелята се разплакала и помолила за прошка. Тогава сърцето на Жозе било завладяно от енергията на любовта и той познал нейния смисъл.

По разказ на Франсоа Копе от 1903 г.

Пауло Коелю 

Публикувано от

Сряда, петък, сряда, петък ...

От новата ми "Голяма книга на българските легенди и митове", в която се надявах да има повече, които не знам, но все пак намират се. :)

Изображение от  Самодивска омая
Един гърбав човек замръкнал до самодивски кладенец. През нощта пристигнали самодивите и започнали да играят хоро. Човекът загубил ума и дума от страх, още повече го открили и го накарали да се хване на хорото с тях. Казали му каквото пеят и той да повтаря.
– Сряда, петък, сряда, петък ... –  запели самодивите.
– Сряда, петък, сряда, петък – повтарял гърбавият след тях.
Като се наиграли самодивите, една от тях го тупнала по гърба и гърбицата му изчезнала.
Прибрал се човекът по живо, по здраво. Разчуло се по всичките села как се е отървал от гърбицата. Дошъл при него друг гърбав, да разбере къде е самодивския кладенец, че и той да се излекува. Научил и отишъл там. 
През нощта историята се повторила. Дошли самодивите и накарали гърбавия да се хване с тях на хорото и да повтаря думите им.
– Сряда, петък, сряда, петък ... – запели самодивите.
– Сряда, четвъртък, пък чак тогава петък  –  викал гърбавият.
Като свършило хорото, една от самодивите тупнала човека по гърба и му пораснала още една гърбица.

Извод: Когато човекът с възможностите, респ. с парите, каже, че четвъртък няма - четвъртък няма! :D

Аз понеже съм от тия, дето вечно ще си ходят с две гърбици, че и повече, сама си се смях. А пък като тръгнах да си търся изображение, имах едно щото, но по-неутрално и попаднах през Гугъл на това, съвсем българско от блога на DSdiva, се оказа, че аз съм била провокатора на поста, вече прихнах с глас. :D

Публикувано от

Свети Спиридон - "мениглава"

Е, добре де, излъгах. Ще ви разкажа нова приказка за св.Спиридон за утре, което е почти. :)

Скарали се веднъж влах и циганин и взаимно си отсекли главите.
Намерил ги св. Спиридон и решил да им ги закачи обратно. Но понеже не знаел коя глава на кого е, ги разменил. Затова оттогава власите са мургави, циганите често са с влашки характер, а св. Спиридон нарекли "мениглава".

македонска приказка

Сори, ама съм твърде изморена за европейски етикет.
На утрешните именици - честито!

Публикувано от

Благодаря за страшното очакване...

Нещо ми е Камелийно Кондовско, каква изненада, нали?! 
Док, ако пак се окаже, че съм те настъпила по някой мазол, забранявам ти да ревеш. Забранявам ти да ревеш и задето съм ти забранила!
Edit: Забранявам на всички да реват!

Благодаря за страшното очакване,
с което ме наказа несъзнателно.
При мене спряха много. Много плакаха.
И много ме раздаваха на вятъра.
И много ме обичаха неистински.
И други много истински ме мразиха.
Изплаши се душата ми. Изписка.
И аз й се заклех да я опазя.
И аз й се заклех да пиша стихове,
напук на всички прозаични делници.
А пък баща ми, милият, се пита
кому и на какво ли съм наследница.
Излъгах ли го? Той ли се излъга?
Да разбера не ми остана време.
Защото зад един фатален ъгъл
все някой ме открадваше от него.
И аз отивах всеки път завинаги.
И всеки път завинаги се връщах.
Защо ти казвам, че това е минало...
Усмихвам ти се...
            А пък днес е същото.

Камелия Кондова

И още, утре е св.Спиридон. Който не следи страницата във фейса, да си чете миналогодишната притча за спиридоновата овца от този линк, защото нямам време да ви напиша нова май ... :)

Публикувано от

Загадката

Ни разум, ни съдбина,
ни демон, ни бога
недей моли, проклина
във твоята тревога.

Бездънно е небето,
морята са безкрайни,
загадка е сърцето
с великите си тайни.

Напразно дух си тиря
от извора до края —
умът говори: "Диря",
сърцето шепне: "Зная."

Иван Вазов


Публикувано от

Нежна приказка

Изведнъж ми се прищя ... :)

Веднъж Утрото, Денят и Нощта заспорили кой от тях е най-нежен.
–  Аз съм най-нежното – казало Утрото. – С моята усмивка започва денят.
– Най-нежен е този, който като майка кърми и пои всички. Денем всички работят, значи аз кърмя и поя всички – опонирал Денят.
Нощта не била съгласна:
– А кой дарява на хората най-нежните сънища? Кой разсипва звезди по небето? Нима не знаете, че звездите разнежват сърцето?
Тогава Утрото избухнало с цветовете на изгрева и казало:
– Ти, Нощ, си твърде тъмна, а ти, Ден, си твърде ярък. Моите цветове са неуловими и леки. Те са най-нежните. От мен започва всичко на земята, в това число и нежността.
Спорили, спорили, до никъде не стигнали. И тук се намесило едно малко момиченце.
То било много мъдро. Навярно затова, защото имало добро и нежно сърце.
– Не спорете, – казало то с усмивка – аз така ви обичам. Всички сте нежни.
Твоята нежност, мило Утро, всеки ден изпълва сърцето ми с радост и надежда. Но без теб, Ден, нямаше да има на кого да ги отдам. През деня срещам толкова, различни хора.
А ти нощ ми даряваш такива нежни сънища и прекрасни звезди, че у мен изчезва всякакво съмнение, че не достига нежност на земята.
Когато чуло думите на момиченцето, Утрото казало:
– Сега знам, че най-нежно на земята е сърцето на човека. А ние всички му помагаме утрин, денем и нощем да съхрани прекрасния кълн на нежността.
Денят и Нощта с радост се съгласили с него.

М.Скребцова

Публикувано от

Gaudeamus igitur

Честит празник на всички бивши и настоящи студенти и техните преподаватели!
Поздравявам ви със студентския химн. Чудесен текст, някои куплети от който, за съжаление, звучат като ненормирана лексика в нашата действителност. Но не ни остава друго, освен да си пожелаем победа на традиционните ценности.
Весел празник!

1. Нека бъдем весели, докато младеем; (2)
След щастливата ни младост,
След досадната ни старост
В гроба ще изтлеем! (2)

2. Кратък е животът ни, краят ни пристига, (2)
Че смъртта се приближава,
И наред ни покосява,
Всекиго застига. (2)

3. И къде са тези, що преди нас са били? (2)
В рая с песен да отлита,
В ада страшен да се скита,
Който ще да види. (2)

4. Нека вечно да живей, който преподава, (2)
От мъжете, всеки да е,
От жените, всяка да е,
Нека преуспяват! (2)


5. Да живеят девите, мили и красиви, (2)
Да живеят и жените,
Дето нежно ни обичат,
Кротки, работливи! (2)

6. Да живей държавата, и който управлява, (2)
Да живее и градът,
В мецената милостта,
Която ни дарява! (2)


7. Отминава мъката, мерзостта умира, (2)
И загива сатаната.
Също, който против нас е,
Или се присмива! (2)

8. С Академията днес кой се запознава? (2)
Отдалече идват тука,
Смело всяка несполука
Дружно побеждават; (2)


9. Общността ни да живей, учените също! (2)
Правдата се извисява,
Братството ни силно става,
Страната ни - могъща. (2)

10. Алма Матер да цъфти, да ни обучава; (2)
Хора близки, наши братя,
Скитащи се из страната,
тя обединява; (2)

Публикувано от

Книгите са като хората


Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Снежинката

Стоя на върха на електрическия стълб и гледам.
Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са много заети. Никой не ще и да знае за мене - дребничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета.
А аз съм мъничка, но много съм видяла. И много, много зная.
Някога отдавна, много отдавна, аз паднах като росна капка в една далечна страна, дето имаше много слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, за да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха тъй хубави.
Вечерта заспах уморена. Но посреднощ ме събуди тиха песен. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше чудна опашата звезда.
- Какво е станало? – запитах една буболечка.
- Родил се е Спасителят на човеците – рече буболечката, като си сложи торбичката на един лист.
Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко дете с голи ръчички. Около главата му беше светло. А очите му бяха сини и кротки. Никога не бях виждала такива очи.


* * *

Много бе минало от нея нощ. Много пъти аз ставах на пара, падах като дъжд или роса, провирах се между бучките чак вдън земя, изпълзявах пак из гърлата на изворчетата, тичах из полетата и реките. Ходила бях много пъти и в морето.
Това се случи на една планина. Беше хубаво ясно синьо утро. Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смоковницата се бяха събрали много хора. Висок човек стоеше посред тях и говореше. Гласът му беше ясен и чист:
“Прощавайте на ближния си.”
“Ако имате две ризи, дайте едната на ближния си.”
“Обичайте се едни други като братя.”
“Обичайте враговете си.”
Аз виждам отгоре само къдрите на косата му, а много ми се искаше да го видя в лицето. Защото никога не бях чувала такива думи. И когато той извърна челото си към небето, аз трепнах: той беше детето, което видях в кошарата. По очите го познах: никой друг нямаше такива кротки и добри очи.

* * *

Един ден аз лежах в стар глинен съд на върха на един хълм заедно с много капчици оцет. То беше страшен ден. Черни облаци се събираха на небето. Беше тежко и задушно. Имаше буря. Над нас се издигаше голям дървен кръст. Отстрани стоеше страж с дървен меч. А на кръста бе разпнат човек. Хората го бяха разпнали.
- Защо? – попитах тихичко глинения съд.
- Защото ги учеше да се обичат.
Човекът простена и пазачът натопи в съда една гъба, забита на тръстикова пръчка. Аз се вмъкнах в една дупчица на гъбата. И когато пазачът поднесе гъбата до устата му, аз го видях: той беше високият мъж, който поучаваше хората в планината. Очите му бяха пълни със сълзи, но ясни и добри. Никой друг нямаше такива добри очи.

* * *

Оттогава измина много, много време. Безброй пъти обиколих аз земята от снежните полюси до топлите страни. Видях ловци на тюлени да се избиват едни други при подялбата на лова. Видях как черни хора се биеха с бамбукови клони и си чупеха главите с камъни.
Видях как се промушваха с копия и саби жителите на страните, дето расте лозата и пшеницата. Как се убиваха с куршуми и огън. Те палеха градовете си.
О, много страшни неща съм видяла аз. И само аз, мъничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета, зная колко нещастни са хората. Колко безкрайно нещастни са те: защото се мразят.
Да имах гърлото на планинска буря, щях да им викна, та да потрепери земята:
- Послушайте човека със сините очи! 

Асен Разцветников

Публикувано от

Светите застъпници

Изворът на световните злини са страстите и влеченията на плътта, тленната плът, която погубва блаженството на безсмъртната душа. Докато Адам се разхождаше самичък из Едемския рай, светът беше съвършен, защото мислите на първия човек не търсеха друго освен бога и душата му беше ведра като небето, към което се стремеше. И нему беше по-добре сам, безгрижен сред горите, езерата и зверовете. Жената му внуши мисълта, че той е равен с бога, отрови кръвта му с грях и омърси желанията на душата му. Първопричината на плътските влечения иде от дявола, и зачатието на човека чрез страст е нечисто.
На тая неопровержима истина бяха се спрели веднъж всички свети угодници божи и радетели за спасението на човешката душа. Свети Теодосий – основателят на манастирите – повика на събор всички свои сподвижници да обмислят върху това и да поискат от господа, щото зачатието на хората да става чрез невинен поглед, а не чрез телесно побесняване.
Обширната небесна зала се пълнеше със светци. Те пристигаха като видения, влизаха блажено усмихнати, пристъпяха към местата си строго и загрижено, и сиянието на бледите им лица пръскаше в залата дрезгавина, каквато пръска сутрин над планините пробуденият поглед на деня. В първите редове на това странно събрание изстъпваше св. Григорий Богослов, върху когото усърдието за въздържание бе се струпало, както се трупат облаците един въз друг. От двете му страни седяха св. Василий и св. Иван Златоуст. В цялата зала нямаше по-вдъхновени от тая възвишена тройка. Близо до тях беше св. Симеон Стълпникът, осенен от духа на божията премъдрост, която винаги избира смирени души като него, за да го въздигне от прост пастир на безсловесни твари в пастир на словесните овци. До него беше великият Пафнутий. Неизчислимите безпокойства през земния му живот сякаш още движеха тъмните му очи. С лице бледо като ерусалимска стена, той гледаше в лика на светците и търсеше с вълнение неземната по хубост Таис – мечтата, която движи живота му и с която го прибра всевишния.
Наблизо стоеше сгушен под гърбицата си св. Андрей, Христа ради юродиваго. И много други, и много други.
Светците смирено се наредиха на последните столове с умилени лица, със скръстени ръце. Те стоеха неподвижни, срамежливо наведени, и поради тънкостта на въпроса, по който беше свикано това събрание, не смееха да вдигнат очи. Между тях седеше и българската светица Петка Самарджийска, единствената, която изглеждаше смела и самоуверена.
Св. Теодосий седна на председателския трон, надяна светлия си ореол и обяви заседанието открито, като каза:
– Свети божи угодници, целта на нашето събрание ви е известна. Нека поиска думата оня, който желае да говори.
От последните чинове бързо и нервно се вдигна един млад, висок светец, с лице тъмно като луната, огледваща се в смолистата вода на Мъртвото езеро.
– Искам думата, – каза той.
И гласът му прозвуча вдъхновено и сладко, като последната молитва на мъченик, умирающ за Христа.
– Кой сте вие? – попита председателят.
Цялото събрание се обърна къмто него с учудване, защото никой не го позна.
– Аз съм разбойникът, разпнат с Христа. В книгите на светците аз не фигурирам, може би по погрешка, но бог ме удостои с вечната съдба да бъда между вас, така както съвестта ходи с човека. Аз нямам право да разисквам върху великия въпрос, който ни е събрал тук, защото съм недостоен, но искам да ви обърна вниманието, че и други недостойни има тука.
Събранието заропта.
– Кой хвърли това подозрение в главата ти? – чу се един глас на възмущение.
– Иуда, – отговори разбойникът. – Иуда, който също не е удостоен в лика на светците, но чието дело, колкото и недостойно, стана причина за изкуплението на хората чрез мъките и възкресението на Христа.
Нов ропот залюля събранието. Светците се закръстиха.
– Аз считам, че всички тук сме недостойни да разискваме по въпроса за плътската страст... – продължи той.
Светците наведоха глави.
– ...Но най-недостойните, които събранието трябва да отстрани от заседанието си, са: пророк Малахи, който е бил повече благообразен телесно, нежели душевно. Преподобний Максим Гъркът – най-учения светогорски монах, който е замесен в женски работи и не е допуснал, щото русинът Васил Иванович да напусне жена си Соломония и да се ожени за Елена Глинска. После св. Йероним, който целия си живот е прекарал само с жени, най-хубави римлянки. Обстоятелството, че той е тук между светците, не говори лошо за него, но все пак той не може да бъде достатъчно безпристрастен по един въпрос, в който лежи съдбата на жените. По същата причина трябва да се отстрани от събранието и българския представител св. Дамаскин от Габрово, понеже той е обесен, защото закачил една хубава свищовска туркиня. Нека не му се прави никакво снизхождение въпреки истината, че на българина умът му иде късно. Да се отстрани също великият мъченик на себе си отец Пафнутий, който посвети целия си живот, за да спаси душата на прекрасната Таис, която той обичаше безумно. Да се отстрани още св. Павлин Милостиви, който от язичник се превърна в християнин под влияние на жена си – знатна и хубава римлянка. Още – преподобния Ефрем Сирин, поради нескромността си на младини. Не бивайте снизходителни заради доброто име на родителите му. Животът опровергава казаното, че добрите плодове растат само на добри корени.
Сега се обръщам към светиците. Чудно ми е как чувството на богобоязън, което носят в нежните си сърца, не ги е спряло да присъствуват тук. На много от тях това може да се прости, но по-много от тях ще трябва да се отстранят. Например: св. Синклития. Тя е казала: "Восъкът се топи от огъня, душата отслабва от похвалите", – но въпреки това тя е била неземна красавица и е будила грешни мисли у мъжете. Св. Варвара и нейната сподвижница Юлиана, макар и доброволно да са почернили красотата си, най-високото оръжие, което дяволът дава на плътта, съблечени голи за мъчение, те не са будили у тълпата толкова учудване с търпението си пред страданията в името на Христа, колкото омая с безподобната красота на гърдите си. Би трябвало да се отстрани също преподобната девица Аполикария, внучката на императора Маврикияна, която е прекарвала живота си като мъж в манастира Св. Макария и отблизо е изучила мъжката душа. Да се отстрани също българската светица св. Петка Самарджийска, която, въпреки борбата със земното, въпреки поста, пак си е останала дебела, и влагата в очите й говори за вечно възбудена плът. А по въпроса, за който сме се събрали, ще кажа: не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен.
Въпреки убедителния списък на оратора, събранието не отстрани никого от заседанието и разискванията бяха продължени три дни и три нощи, без да се дойде до някакво решение.
На третия ден великият св. Иван Златоуст покани на вечеря всички присъствуващи в събранието. Трапезата бе сложена под голям свод от лози, по който висеха узрели гроздове.
Наредени смирено, те с чиста радост следеха светия домакин, който сам поднасяше ястието с белите си ръце.
Но още при първата хапка св. Теодосий се обърна към св. Иван Златоуст и каза:
– Иване, чорбата е безсолна.
Неговите смирени думи се повториха в хор от всички гости.
Св. Иван Златоуст стана мълчаливо, взема от солницата сол в шепата си, и като тръгна наред по трапезата, движеше ръката си над съдовете, като че соли.
Гостите наново почнаха да ядат. И пак се чу в хор:
– Иване, чорбата е безсолна.
Св. Иван Златоуст пак взе сол от солницата и пак обходи съдовете, като движеше шепата си над тях, без да пусне сол.
Когато трети път се обадиха гостите и рекоха:
– Иване, чорбата е безсолна, – той взе с шепата си сол, посоли чорбата, изправи се и рече:
– Както чорбата не се осолва само от погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стане само с погледа на мъж. Да бъде, както бог е наредил, и греха, който дяволът хвърля със зачатието ни, да го изкупим с покаяние. И нека земний подвиг на човека да бъде стремлението на душата към бога чрез красота и истина.
При тия думи на св. Иван Златоуст всички се прекръстиха и казаха амин.

Елин Пелин, "Под манастирската лоза"

Публикувано от

Един безгрижен ден на Сюлейман

Веднъж мъдрият Сюлейман казал на приятелите си, че много иска да има поне един безгрижен ден, в който да не мисли за задължения и проблеми. Приятелите му го посъветвали да прекара следващия ден като такъв, да се откъсне от всичко и да отдъхне.
Сюлейман така и направил. На следващата сутрин излязъл рано от двореца и се отправил към малко селце, където възнамерявал да прекара деня. Изведнъж по пътя се сетил, че трябва да проконтролира работата по строителството на храма. От средата на пътя се върнал обратно към строежа. Когато доближил, спрял и започнал скрито да наблюдава как се трудят работниците.
"Ето ти и безгрижен ден!" - мислел си той.
Изведнъж  пред него се появил непознат – симпатичен млад човек, който приветствал своя владетел.
– Припомни ми името си, синко, – помолил го Сюлейман.
– Аз съм този, който минава през всички врати и стени; този, който не се бои от нито един султан или владетел; този, върху когото не се простира мирската власт. Аз оставям дворци и домове без стопани, аз превръщам хората в прах.
– Азраил! – възкликнал Сюлейман. – По работа ли си или просто дойде на гости?
– По волята на Алах дойдох да прибера душата ти.
– Ето, – въздъхнал Сюлейман, – ето ми и безгрижен ден!
– Знаеш, че желанията се сбъдват, когато им дойде времето, – отвърнал ангелът на смъртта и прибрал душата на стария и мъдър човек.

из "Притчите от Корана"

Публикувано от

Защо мохамеданите не ядат свинско

Попадна ми една интересна книжка с легенди и предания на средноазиатските народи от 1912-та. Имат много интересни легенди за сътворението на света, макар и доста наивни и тук-там със счупена логика. Но за сега подбрах това.

Мохамед дал на учениците си завет да не ядат месо от умрели животни (предполага се от естествена смърт). Но се намерил един месар, който продавал на нищо неподозиращите си клиенти такова месо. Научил един светия и се отправил към него. Сварил го в момент, в който се канел да одере и да разфасова едно умряло животно. Ръцете му били заети, а ножа държал между зъбите си. "Ти не съблюдаваш закона на Пророка, – разгневил се светията, – и храниш хората с нечисто месо. Затова стани сам животно и се храни с нечистотии." И месарят се превърнал в глиган.
Сега мохамеданите не ядат свинско месо, защото то е от човешка порода. А бивните на глигана са ножът, който той държал между зъбите си.
Според друга версия мохамеданите не ядат свинско, защото веднъж едно изоставено бебе било приютено и откърмено свиня. Негови потомци станали мохамеданите и не ядат свинско от благодарност към своята кърмилница.



Публикувано от

Ритам торба с грошове, на Стамбул са с кошове

Арнаутин, кога отивал в Цариград на печалба, намерил една торба с грошове. Ритнал я и рекъл:
– Ритам торба с грошове, на Стамбул са с кошове!
А в Цариград не намерил ни пара, ни грош.

Публикувано от

Сузана и старците



"Сузана в банята", Паоло Веронезе, 16 век
Сутринта качих на страницата на блога във фейсбук албум с картини по старозаветния сюжет "Сузана и старците" – обяснявам за тези, които не я следват. Историята е от "Книга на пророк Даниила", глава 13. Оказа се, че присъства и в "Приказки от 1001 нощ" и ще представя арабската версия като по-кратка. А картини от известни художници по темата могат да се намерят поне още толкова. На най-известните умишлено не ги включих, защото не ми харесват.

Разказват, че в древни времена живяла сред синовете израилеви праведна жена, и била тази жена богомолна и благочестива, и ходела всеки ден в храма. Редом с този храм имало градина, и когато жената излизала от храма, ходела в градината и правела там ритуално измиване. Градината се охранявала от двама старци, които се влюбили в жената и започнали да я съблазняват, но тя отказала и тогава те я заплашили: 
– Ако не ни дадеш власт над себе си, ще свидетелстваме, че си прелюбодействала!
– Аллах ще ме избави от вашето зло, – отвърнала жената.
Старците отворили вратата на градината и започнали да крещят с всичка сила. Отвсякъде взели да се стичат хора и да питат какво се е случило.
– Хванахме тази жена да прелюбодейства в градината с един младеж, но той ни се изплъзна, – отвърнали старците.
В онези времена хората по три дни викали по прелюбодееца и на четвъртия го пребивали с камъни. Така постъпили и с жената. Когато дошъл четвъртият ден и искали да я убият, се явил пророк Данаил и казал на множеството:
– Не бързайте да я убивате, докато не ви отсъдя!
Той разделил двамата старци и започнал да ги разпитва. Когато първия му разказал какво се е случило, Данаил го попитал:
– В коя част на градината стана това?
– В източната, под крушовото дърво.
След това Данаил разпитал и втория старец и накрая го попитал:
– Къде стана това?
– В западната част на градината, под ябълковото дърво.
Докато траел разпита, жената стояла с вдигнати към небето ръце и молела Аллах за избавление. Аллах пратил мълния, която поразила двамата старци и така направил съвсем явна невинността и. Това било първото от чудесата, които се случили с пророк Данаил.


Публикувано от

Врачката:

„Женен мъж те иска, бе момиче,
ала трябва да му кажеш сбогом.
И от днеска – да не го обичаш,
че жена му ще те вкара в гроба.

Остави го да си пие бира.
Остави го мъката да пие.
Ти от тъмни тайни не разбираш.
Тебе светлите ще  те затрият.

Бягай, докато не те открадне.
Стръмно е сърцето му, побързай
и се спри където ти е равно.
Иначе... видя ли този възел?

 Тъй ще ти е вързана душата
пряко към пръстта, обезкрилена.
Всичките ти думи ще са вятър,
а животът ти ще е без вени...

Правиш се на вещица, обаче
наобратно – ангелски ги вършиш.
Като може стих да те разплаче,
може и любов да те довърши.


Не ти ща парите, дай да пуша.
И си тръгвам малко... завистлива.
Знам, че няма как да ме послушаш.
Но така пък ще умреш красиво!”

Камелия Кондова
Обсъждахме едни поличби преди малко щото. А това стихотворение го четох снощи и се присетих. Пък и толкова я обичам тая Камелия Кондова! :)

Публикувано от

Витлеемското магаре

Слушай, Бобо!
Във Витлеем, в пещерата на овчарите, се роди детето, предопределено да спаси човечеството. Небето се проясни, наедряха звездите. От тях се отдели най-светлата, затрептя и се спусна над бедната колиба, гдето беше се появил човекът-звезда.
Бащата Йосиф, който беше дошъл тука набързо, като не намери из дрехите си друго, разкъса ризата, направи пелени, повиха новороденото и го поставиха в яслите, гдето овчарите туряха слама на магарето.
Оттогава, Бобо, всички бащи жертвуват и последната си риза за доброто на малките си деца и понякога са принудени да ходят съвсем без ризи само и само децата им да бъдат облечени.
Овците лежеха в дъното на пещерата, а между тях лежеха овчарите, за да се топлят. Като видяха необикновената светлина, която изпълни пещерата, те станаха уплашени и отидоха да видят какво се е случило. Като съгледаха голямата звезда, която простираше светлата си опашка като ветрило по цялото небе, те паднаха на колене и почнаха да се молят.
Един от овчарите се досети и припна в близкия град Ерусалим да обади за чудото и да иска помощ от полицията и бакшиш. В участъка стражарите го набиха хубаво, загдето ги събуди посред нощ, изритаха го навън и му казаха да си върви.
Овчарят се върна в пещерата сърдит. Той влезе намръщен и беше готов да изпъди чужденците, които бяха дошли да пренощуват, но като видя малкото дете, което тихо спеше в яслите на магарето, сърцето му се смили, той посегна с ръката си, помилва го и се отдалечи в дъното на пещерата, дето беше се сврял, треперещ от страх, другарят му.
— Да, ти стоиш тука, а мене ме биха — каза дошлият.
— Мълчи, не говори, приятелю! Не знаеш ли, че нито едно велико събитие за народите не може да мине, без да не пострада някой невинен?
— Че какво велико събитие е станало, та трябваше да страдам аз?
— Докато тебе те нямаше, дойдоха ангели с песни и възвестиха, че тая нощ тук, в нашата пещера, се е родил многоочакваният юдейски цар.
Като чу това, битият овчар почна да блъска главата си о студените камъни и да се окайва.
— Защо не знаех това по-рано! Вместо да ме бият, щяха да ме възнаградят богато… Защо не знаех!
И той изскокна пак от пещерата и наново отиде в града, за да извести за великото събитие и да вземе богатата награда, за която му се запали главата.
Овчарят, който остана, вдигна се полека и с тихи стъпки отиде пред яслите, гдето лежеше младенецът, за да му се поклони.
Но когато се приближи, той видя, че магарето, което беше вързано за яслите, скубеше сламата изпод младенеца и спокойно хранеше изгладнялата си душа. Понеже животното разваляше леглото на новороденото и с дърпането си тръскаше дървените ясли, овчарят, преди да се поклони, вдигна тоягата си и почна да удря с всичка сила магарето.
— Защо го биеш? — обади се бащата Йосиф.
— За да се научи на ум.
— За да научиш някого на ум, потребно е да бъдеш по-умен от него — рече Йосиф. — То е гладно и има нужда да се нахрани. Каква е, прочее, вината му?
— Извинете — каза овчарят, — но това е последната слама, която ни е останала…
— Като е така — каза Йосиф, — отвържи го и му дай тръните, които си струпал пред входа за огън, Овчарят се засмя:
— Че как ще яде тръни?
— За да успокоиш гнева си и за да ти остане сламата, ще яде — каза Йосиф.
Овчарят отвърза магарето и го заведе при тръните. Понеже животното бе гладно, то, макар че го бодяха, почна да яде лакомо.
Овчарят, като го гледаше как се мъчи, каза:
— Още един невинен пострада при великото събитие.
Оттогава, Бобо, магаретата, когато са гладни, се задоволяват, ако намерят да попасат даже тръне.
Докато ставаше това, вън се чу глъчка и шум от камшик, който плющеше по гърба на някого.
Овчарят отиде към вратата да види какво има. Запъхтян пристигаше другарят му, върху когото бе яхнал, като на магаре, човек със златошита одежда, с чалма, украсена с диамант, с вид важен и строг. Той скочи от гърба на носача, втурна се в пещерата и падна на колене пред новороденото.
— Кой е тоя?
— Това е управителят на Ерусалим, комуто занесох новината — отговори овчарят, които донесе големеца.
— Какво те възнагради?
— Понеже накуцва с единия си крак, той, възрадван от новината и желаещ да получи изцерение за недъга си, възседна ме и ме би с камшика си, за да го донеса по-бързо.
— Казах ти, приятелю, че при всяко велико събитие не може да не пострада някои невинен.
Овчарят, който донесе велможата, като видя магарето пред вратата, което ядеше тръните, ядоса се, грабна тоягата и почна да му нанася жестоки удари.
— Проклета твар! Ти ядеш тръните, които съм приготвил за огън, а аз изпълнявах твоята служба — да мъкна на гърба си управителя.
Магарето почна да се гърчи, да скача от болки и нададе ужасен рев.
В това време пристигнаха с камили влъхви и велможи, които придружаваха царе, дошли от изток, да се поклонят на току-що родения спасител.
Стражата, която ги придружаваше, пристъпи към входа, размаха камшици и почна да удря двамата овчари и магарето, които бяха пред входа.
— Отворете път, за да се поклоним на спасителя.
Овчарите уловиха магарето за повода и с бяг се отдалечиха настрана, а велемъдрите царе от изток се смяха от сърце на тяхното паническо бягство.
Като снеха тежките товари с подаръци, дошлите навлязоха вътре и паднаха пред спасителя да му се поклонят.
А битите и изгонени, като се хващаха за болните си меса, гледаха отдалече и трепереха.
— Кой се е родил, приятелю? — попита овчарят, който донесе управителя. — Спасителят на света.
— А какво спасение донесе на нас, когато в първия ден на неговото раждане изядохме боя! Виж, големците дойдоха с подкупи и присвоиха спасителя за себе си.
— Да, да, да… — потвърди с рев магарето, което стоеше настрана и се мъчеше да ближе изтръпналите си от тоягата меса. 

Елин Пелин

Публикувано от

Родопска версия на библейската легенда за потопа

Едно време като се размножили лошите хора, Господ решил да ги накаже с потоп. Тогава имало един добър и богат човек, когото всичките хора подигравали и му се присмивали, защото добрините му се смятали за ахмалък. Чрез ангелите си Господ обадил на тоя добър човек намерението си и му поръчал да построи една голяма гемия, в която да могат да се поберат всички видове животни по чифт. Човекът построил гемията, но защото била на сушата, хората взели още повече да му се смеят и да го смятат за луд. Гемията почнали да употребяват за нужник и за кратко време така се омърсила отвътре, че не можело да се влезе в нея. По едно време Господ пратил ангелите да видят готово ли е всичко. Човекът им казал, че е приготвил всичко, което е поръчано от Бога, но и се оплакал за положението на гемията, в което я поставили хората, които продължавали да мърсят.
Тогава се появила краста по хората и един човек крастав, който продължавал напук да ходи в гемията да мърси, се подхлъзнал вътре, цял се нацапал и от това оздравял. Като научили другите хора, и те започнали да ходят там да се цапат и всеки, който сторел това, оздравявал. Не минало много време и гемията била досущ очистена. Но имало още крастави и взели да смиват гемията с вода и с водата да се церят, докато накрая гемията станала съвсем чиста. Като дошли втори път ангелите да видят какво е станало, човекът обяснил как е очистена гемията и попитал кога да влезе в нея. А те му казали: "като видиш хората да започнат да ядат на железни софри, тогава ще зачукат клепалата и от всички видове животни ще започнат да приидват, но ти няма да повръщаш никои, а ще ги прибираш в гемията и когато се приберат всички, тогава ще влезеш и ти и ще си затвориш вътре".
Тоя човек имал работници - копачи - и един ден отишъл да ги обиколи и да им занесе обяд. Из пътя се заоблачило и додето да стигне на нивата, завалял силен дъжд, който през целия ден никак не престанал. Земята силно се разкаляла, вадички вода текли навсякъде, тъй щото не можело да се седне никъде, а пък работниците били много гладни. Дошло им наум тогава, та забучили дръжките на мотиките в земята, а със самите мотики образували един вид трапеза - софра и сложили яденето да ядат.  Тогава човекът разбрал, че това е знакът с железните софри, върнал се и зачукал клепалата, събрали се животните, събрал си и той синовете, снахите и внуците, и влезли в гемията и се затворили в нея. Започнал тогава да вали 40 деня и 40 нощи силен дъжд, покрил всичката земя и всичко живо, що било извън гемията, се издавило.
Между другите животни в гемията била и змията. По едно време тя изгладняла и пратила бръмбара да обиколи животните из гемията и да опита на кое животно месото е най-сладко. Бръмбарът обходил всички, върнал се при змията и почнал да и казва, че човешкото месо е най-сладко. Но лястовичката, която била там наблизо и дочула какво заговорил бръмбара за благодетеля си човека, изпреварила и му клъвнала езика, та не можал да доизговори и нахвали човешкото месо на змията. И тъй, ако не била лястовичката, змията щяла да  узнае, че човешкото месо е най-сладко, та щеше и сега да се върти все около къщите ни и да се храни от нашето тяло. Ето защо хората толкова обичат лястовичките, допущат ги да си правят гнезда в къщите и е грехота да им се развалят или да се мъчат и убиват.
Както лястовичката запазила живота на човека, така и котката се отплатила за стореното и добро. Когато гемията плувала, една мишка започнала да гризе дъното и без малко щяла да го прогризе и се издавят всички, обаче котката я съгледала, скочила та я уловила и изяла, затова и котките не бива да се мъчат и убиват сега.

Записана от учител в асеновградско село през 1906-та

Публикувано от

Ралчо не знае, Ралчо си пие и си трае

Шопи се събрали да пият в една кръчма. Поръчали си един медник с вино и се скарали за нещо. А Ралчо, докато другите се карали, си пил и си мълчал, и изпил всичкото вино. Шопите, като свършили препирнята и погледнали в медника, а той празен, попитали Ралчо:
– Абе, Ралчо! Ти като седиш до медника, не видя ли кой изпи виното?
А той им отвърнал:
– Ралчо не знае, Ралчо си пие и си трае!

Публикувано от

Защо в Търново няма евреи




От:

Ама вярно няма евреи в Търново :)

Публикувано от

Цяр за хубост


От дигиталния фонд на Народната библиотека


Цяр за хубост

Земи две зърна девича срамежливост,
Приложи и четири зърна мълчаливост.
Тези две неща счукай ти добре в хавана,
Приложи после трудолюбие 100 драма,
И половин ока честност, ама от добрата,
И добродетел, колкото съдът ти хвата.
От този цяр пий на час по една лъжица,
И ти ще си в света най-първа хубавица.

Всичкото което дава отговор на въпроса що пращя от хубост. :D

Публикувано от

Архангелова Задушница



Иван Мърквичка
Живите ходят на гости на мъртвите…
И какво от това?!
Някакво семенце се промъква
и шепне тихо в пръстта.
Някаква дребна мушица витае
във въздуха натежал.
Даже си спомняме, даже си знаеме —
всичко е пепел и кал.
Сипваме вино, пием за помен,
а поменът е вина…
Нервният вятър раздухва ни спомена —
животът ни — прах, самота…
Живите вече не искат да знаят.
Мъртвите — розов воал…
Капе тъгата, капе на воля,
капе на търсена жал.

Мъртвите знаят последния корен.
Живите пият напук.
Горе високо в небето показва се
гневният божи юмрук.
Уж сме запомнили, уж сме видели,
ала по детски мълчим.
Днес на Задушница — плахи и сврени.
Утре — отново — грешим.

Живите ходят на гости на мъртвите.
И какво от това?!
Окото на залеза, тихия залез —
единствена прошка сега!

Полина Лазарова

Публикувано от

Писах не заради изкуството, а заради любовта си

Йеросхимонах Спиридон Габровски не е от най-популярните, но безспорно се явява народен будител със своята "История во кратце о болгарском народе словенском". Доколко е истинна историята му не мога да твърдя, но при всички случаи е приказна и затова той е обект на поста ми в този ден с кратък цитат и препратка към източника, където има по-голяма част от труда му и ако ви интригува, можете да си четете през уикенда. За съжаление нямаме  на  разположение виртуално цялото произведение и на база на горчивия си опит вярвам, че имам всички основания да твърдя - към днешна дата сме срам за света и за предците си. До гуша ми е дошло да търся български книги дигитализирани по чужди библиотеки. И ако въпросните предци бяха като нас, нямаше какво да честваме днес въобще ... 

На когото се случи, най-много от очакване, да вникне в моя беден ръкопис, да чете или да преписва, моля смирено да ми прости, ако открие погрешност в него, или погрешност в ръкописането, или в граматиката, да не хули, нито да укорява, понеже не владея художественото писане; и не писах аз с намерението да поучавам или да показвам моя художествен разум и да получа /за товa/ похвала; но като виждах, че този славен преди това народ, сиреч царски и патриаршески, както и чадата му апостолски, бе доведен до такова крайно забвение и унижение, че нито един, и не само от простите, но и от учените хора не знаеше /за товa/. И нито се споменава за българското царство или патриаршество в сегашните векове. Поради това аз съжалих своя народ, и макар да не съм учен, дръзнах и написах кратко и малко, за да не остане в забвение до край. И не се удивлявай ти, възлюблени читателю, понеже аз писах не заради изкуството, а заради любовта си. 



Публикувано от