МЪДРЕЦ И БУХАЛ

Веднъж преди разсъмване при Мъдреца долетял Бухалът и казал:
-Всички зверове и птици те смятат за най-мъдрия на света и само ти можеш да ми помогнеш. Вече сто години не мога да намеря отговор на главния въпрос: защо аз, ненавиждащият тъмнината, винаги се старая да я избягвам, но винаги живея или в сумрак, или в полумрак?
-Да избягваш нещастието не е същото като това, да се стремиш към щастието - отвърнал мъдрецът.- Избягвайки тъмнината, ти през цялото време мислиш само за нея, криеш се от нея, без да виждаш път, вместо да вървиш право към светлината. Мисли за светлината,стреми се към светлината, търси светлината и бързо ще намериш това, което търсиш.
-Благодаря ти за съвета!-забухала птицата.-Сега ще отлетя в хралупата си, ще си почина и когато настъпи нощта, ще отлетя далеч от нея и повече никога няма да се върна в ненавистната тъма!
Плеснал с крила и отлетял.
Мъдрецът мълчаливо повдигнал рамене, обърнал се и тръгнал към светлината.

ПРИТЧА ЗА ЛЮБОВТА, ВЯРАТА И НАДЕЖДАТА

Живеела на света Любов. И имала, както се полага, Предмет на Любовта.
Било им добре заедно. Предметът гледал Любовта с влюбени очи и и казвал:"Обичам те!" Тя разцъфвала от тези думи и била за своя Предмет най-въплътената Любов.
Но времето минавало и Предметът все по-рядко гледал Любовта така, както преди. Сега и се налагало сама да пита:"Обичаш ли ме?"
"Какво?-отвръщал Предметът.-А, ти за това ... Разбира се. Не вярваш ли?"
Любовта разбира се вярвала. И доверчиво притискала бузата си до рамото на своя Предмет.
Така Любовта станала Вяра.
Тя вярвала безогледно на своя Предмет, даже когато той започнал да се появява все по-рядко вкъщи, даже когато от него започнал да се носи аромат на чужди парфюми.
А след това Предметът съвсем изчезнал и не останало на кого да вярва.
От Предмета останали някакви дреболии: зъбна четка, износени пантофи, пукната халба. Вярата нищо не изхвърляла.
"Това, разбира се, е глупаво-мислела тя.-Безсмислено е даже да се надявам ... Но може би той все пак ще се върне?"
Вярата, разбира се, не може да съществува без Предмет на Вярата. Така Вярата станала Надежда. Надеждата е безпредметна.
Тя живее и чака. Живее и се надява. Тя умира последна и не умира напълно.
Тя не бива да умира, защото след нея идва Ненавистта. Надеждата трябва да се държи до последно.

АКО СЪВСЕМ МЕ НЯМА

Още съвсем малко и ще се запалят звездите, и месецът ще изплува, ще заплува, изкачвайки се над тихите есенни поляни. След това месецът ще надникне в гората, ще постои малко, закрепен на върха на най-високата ела и там ще го видят Ежко и Мечо.
-Погледни!-ще каже Ежко.
-Аха!-ще отговори Мечо.
А месецът ще се издигне още по-високо и ще залее с хладния си, призрачен блясък цялата земя. Така е всяка вечер в тая хладна, ясна есен. И всяка вечер Ежко и Мечо се събират ту у единия, ту у другия и за нещо си говорят. Ето и в тая нощ Ежко казва на Мечо:
-Колко хубаво, че се имаме един-друг!
Мечо кимва.
-Само си представи, мен ме няма, ти седиш сам и няма с кого да си поговориш.
-А ти къде си?
-Мен ме няма.
-Така не се случва-казва Мечо.
-И аз така мисля-казва Ежко.-Но ето, изведнъж съвсем ме няма. Ти си сам. Какво ще правиш?
-Ще дойда при теб.
-Къде?
-Как къде? Вкъщи. Ще дойда и ще кажа:"Защо не дойде, Ежко?" А ти ще кажеш ...
-Ама, че си глупав. Какво ще кажа, като ме няма?
-Ако не си у вас, значи си отишъл у нас. Ще се върна, ти ще си там и ще започна ...
-Какво?
-Да ругая!
-Защо?
-Защото не си направил така, както сме се разбрали.
-А как сме се разбрали?
-Откъде да знам. Или да сме у нас, или да сме у вас.
-Това е, ако ме има.
-Разбира се-казва Мечо.
-А ако съвсем ме няма?
-Тогава седиш на реката и гледаш месеца.
-И на реката не съм.
-Тогава си отишъл някъде и още не си се върнал. Ще обиколя цялата гора и ще те намеря.
-Навсякъде си обиколил и мен ме няма.
-Ще ида в съседната гора.
-Не съм там.
-Ще обърна всичко наопаки и ще те намеря.
-Няма ме. Никъде ме няма.
-Тогава, тогава ... ще изтичам на полето и ще закрещя:"Еееежкооо!", а ти ще ме чуеш и ще отвърнеш:"Мееечооо!"
-Не, и капчица от мен няма, разбираш ли?
-Ти за какво дойде при мен?-сърди се Мечо.-Ако теб те няма и мен ме няма, ясно ли е?
-Не, теб те има, а мен -не.
Мечо млъква и се мръщи.
-Ах, Мечо!...
Мечо не отвръща. Той гледа нагоре как месецът, издигнал се високо над гората, лее хладната си светлина над тях с Ежко.

КАК ЕЖКО И МЕЧО ЧИСТЕЛИ ЗВЕЗДИТЕ

Вече цял месец Ежко всяка нощ се катерел на бора и чистел звездите. "Ако не ги чистя всяка нощ,-мислел си той-те обезателно ще помътнеят." И всяка утрин излизал навън, кършел свежи клонки, за да си направи метличка, с която първо да обира прахта от звездите и перял гъбата. Гъбата му била една и затова той всяка сутрин я перял и сушал на бора.
Когато свършел с приготовленията, Ежко обядвал и лягал да спи. Събуждал се, когато вече падала росата. След като вечерял, взимал гъбката в едната ръка, метличката в другата и внимателно, клонче по клонче, се изкачвал на върха на бора. И тук започвало най-важното. Първо трябвало да избръска прахта от звездите внимателно, да не би случайно да ги събори от небето. После да премести метличката в лявата лапа, да хване гъбата с дясната и да ги изтърка до блясък. Работата била трудна и отнемала цялата нощ.
"И как иначе?-мърморел си Ежко, беседвайки сам със себе си на върха на бора.-Ако Мечо не чисти звездите, ако аз не чистя звездите, кой ще чисти звездите?"
Мечо в същото това време седял на върха на бора до собствения си дом, чистел звездите и си мислел:"Удивително е, че на Ежко му хрумна такава гениална мисъл! Ако Ежко не беше се сетил да чистим звездите, вече никой отдавна нямаше да ги вижда. Гледай тая каква е мръсна!"
Мечо много се стараел, но не винаги му се получавало толкова добре, като на Ежко. И ако от небето падала звезда, всички в гората знаели, че случайно я е съборил Мечо.

ГОЛИЯТ ПРИНЦ

Тръгнало но девойката по вода и извадила от кладенеца пръстен. Не прост, а вълшебен.
-Пусни ме, красавице!-помолил пръстенът.-Ще изпълня всяко твое желание.
-Искам гол принц, да ме обича, умен, добър, а по възможност и богат-без да се учудва и без да се замисля отговорила девойката.
-Те ти на!-изненадал се пръстенът.-Но да е на бял кон, нали?
-Не!-отсякла девойката.-Пеша.
-Но защо?-не разбирал пръстенът.
-Преди 20 години майка ми извадила от същия този кладенец вълшебен браслет и той поискал свободата си по същия начин, предложил да и изпълни желание. И тя да вземе да си поръча принц на бял кон.
-На бял?-попитал браслетът.
-Да!-отвърнала радостно мама.
-А конят със златни подкови ли да е?
-О, със златни, да!
-А юздата от чисто сребро с изумруди?
-Ах, с изумруди!
-И принцът да е с шапка с щраусови пера?
-Да, да, с щраусови.
-И ризата му да е обшита с драгоценни камъни?
-Да,да,да!-възкликнала мама и пуснала браслета.
И пристигнал принцът на бял кон. А какъв кон! Подкови от чисто злато, очите му горят, юзда от чисто сребро с изумруди! Ризата на принца-обшита със скъпоценни камъни! Но принцът! Що за принц бил това! Крив, гърбав, глупав по рождение, носът му-посинял от пиянство, две думи не може да върже. Цялото си царство, коня и ризата със скъпоценни камъни пропил, а като разбрал, че мама е бременна с мен, я изоставил и отишъл при друга. Ето така, със своя горчив опит, мама ме научи да не обръщам внимание на несъществени детайли!

ВСИЧКО, КОЕТО Е ПО СИЛИТЕ МИ

На тези, които обичам

Един ден мъжът не дочакал любимата си жена. По пътя към къщи преживяла инцидент и получила сериозни травми. Откарали я в болница, но тя изпаднала в кома и шансът за възстановяването и бил незначителен.
Мъжът не пожалил средства и усилия, за да и осигури най-доброто лечение. Всички близки дошли в болницата, за да го подкрепят, защото той практически не се отделял от постелята на жена си. През цялото време и говорел, игнорирайки съня и и вярвал в оздравяването и. Скоро докторът помолил всички да напуснат болничната стая, защото пациентката има нужда от пълен покой и казал, че сега всичко зависи само от нея. Тогава мъжът намерил уединено място в болницата и започнал да се моли. Човекът бил атеист и когато най-добрият му приятел видял как се моли със сълзи на очи, даже и в тази ситуация не се сдържал да попита:
-Ти никога не си вярвал в Бога, а сега така горещо се молиш. Какво се е случило с теб, приятелю?
-И аз сам не знам какво се е случило с мен, но и обещах да направя всичко, което е по силите ми.

КОЙ Е СТОПАНИНЪТ В ТАЗИ ГОРА

Веднъж лъвът се разхождал в гората.
Срещнал тигъра и го попитал:
-Кой е стопанинът в тази гора?
-Разбира се, че Вие, господарю! Вие сте единствения Цар!
След това лъвът отишъл при мечката, сграбчил я и отново попитал:
-Кой е господар? Кой е стопанин тук?
-Разбира се, че Вие, няма нужда да питате! Вие сте царя на всички животни, Вие сте стопанина.
После лъвът видял слона и му задал същия въпрос:
-Кой тук е стопанина?
Слонът хванал лъва и го хвърлил на петдесет фута. Той се ударил в камък, целият в кръв и синки едвам се изправил и казал:
-Ако не знаеш правилния отговор, това още не е причина да се държиш по този начин.

ТЪЖНА ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА

Някога много отдавна Дяволът се разхождал по върха на Планината.Там той видял Ангел, в образа на прекрасна белокрила девойка. Ангелът бил толкова красив, че Дяволът се влюбил в него от пръв поглед. Ангелът, който дотогава не бил виждал Зло, удивено погледнал Дявола и попитал:
-Къде са ти крилата?
-Аз нямам крила-отвърнал Дяволът.
-А нимба(ореол)?
-И това нямам.
-А какво имаш?
-Имам сърце!-казал Дяволът.- И искам да ти го подаря.
-Но защо?-изненадал се Ангелът.
-Защото те обичам, а този, който обича, може да подари не само сърцето, а и душата си.
Тогава Ангелът се замислил и попитал:
-А готов ли си да умреш заради мен?
-Готов съм да пожертвам заради теб безсмъртието си!-отвърнал Дяволът.
Ангелът смутено погледнал Дявола и казал:
-Мога да пожертвам за любимия крилата си.
Тогава Дяволът извадил сърцето си от гърдите и го подал на Ангела:
-Вземи го, твое е!
А Ангелът приемайки сърцето на Дявола, откършил крилете си и те паднали на земята. Пухът от тях се разлетял във въздуха и смесвайки се с падащите снежинки, се слял с виелицата. Топлината от сърцето на Дявола разтопила снежинките и ги превърнала в мъгла на върха на Планината. Сърцето горяло в тъмната нощна мъгла като огромен огън. Оттогава се появило поверие, че всеки човек, който се изкачи на върха на Планината в нощ на пълнолуние, вижда мистичен огън, до който не може да достигне, а може единствено да наблюдава в мъглата.
-Коя си сега, без крила?- попитал Дяволът Ангела.
-Аз ... съм човек-скромно казал Ангелът.
-Тогава искам да те взема с мен в Ада, за да бъдем завинаги заедно!
-Съгласна съм, но позволи ми преди това да се простя с хората, които живеят под моята Планина. Толкова често им помагах с реколтата, лекувах децата им, спасявах от болести и възрастните, че много ги обикнах ...
-Добре,-казал Дяволът-може ли да дойда с теб?
-Не,-казал Ангелът-когато те видят, хората ще се уплашат и ще се разбягат. Ще ида сама.
Ангелът се спуснал в подножието на планината и се отправил към селото. Хората боязливо гледали странната девойка в белоснежни одежди.
-Коя си ти?
-Аз съм Ангел-отвърнала девойката.-Отлитам от вас и дойдох да се сбогувам.
-Не ти вярваме! Ангели не съществуват.
-Но как така?
-Ти не си Ангел. Нямаш крила.
-Но аз бях! Не помните ли как ви помагах по време на суша, довеждайки дъжда?
-Не е вярно. Дъждът идваше сам.
-Не помните ли как лекувах децата ви, когато боледуваха?
-Не е вярно. Изцеляваха ги лекарствените треви.
-Не помните ли как събирах влюбените сърца, които се стесняваха да разкрият един друг чувствата си?
-Не е вярно. Хората сами съединяват сърцата си.
-Значи не ми вярвате?-разплакал се Ангелът.
-Не само че не ти вярваме, а смятаме, че си вещица.
-Но защо? Аз ви носих само добро!
-Не ни трябва твоето Добро! Ние сами знаем какво е Добро и какво Зло. Ти си вещица, дошла тук, за да ни изкушава ...
Пребили я с камъни, до смърт. Дяволът, виждайки това, се спуснал от върха на Планината в селото. Но било вече късно.
Ангелът умрял в ръцете му.
-Защо я убихте?-изригнал гневът му.
-Тя беше вещица!
-Но нима тя не ви каза, че е Ангел небесен?
-Каза ни, но ние не и повярвахме.
-Тогава ще ви се наложи да повярвате, че аз съм Дявола!-разгневено изкрещял той, ридаейки над тялото на убитата девойка.
На него хората повярвали, защото той поразил селото с камъни, падащи от небесата, а жителите му с мълнии.
После взел на ръце убитото момиче и се изкачил на върха на Планината. Сърцето и не биело. Той я положил под мистичния огън, който виждат пътниците на върха в нощи на пълнолуние. Сложил в ръцете и дяволското си сърце и я покрил с ангелския пух.
И днес Ангелът лежи на върха на Планината, а Дяволът ходи на гроба му и с часове плаче над него, защото Злото може да обикне Доброто, както и Доброто може да обикне Злото, защото едното не може без другото, а Любовта е тази, която обединява тези две понятия и само Любовта е вечна като Бог или Дявол ...

ИЗЛИЗА, ЧЕ ... БЪЛГАРИНЪТ СИ Е БЪЛГАРИН

Преди няколко часа получих на мейла притчата, която отпечатвам по-долу, от този, неизвестен за мен, адрес: ss00@mail.bg . Без "относно", без обяснение, без подпис.
Защо?
И какво е целял изпращача-да ми направи подарък, да опровергае (съдържанието на отпечатана от мен притча), да ми се присмее? Нищо в подобен контекст, поднесено по подобен начин, не ме засяга.
Да ме накара да се запитам защо, аджеба, се хабя с тия блогове? Не желая да си задавам подобен въпрос.
Отвращавам се от Подобна, Неприемлива от моята гледна точка Анонимност!
Не желая да живея сред кокошкари и воайори! Аз не идвам при вас, вие идвате при мен. Но не сте желани! Следващият път бъдете любезни, идете другаде! Нет широк, сайтове много ...
Надявам се да съм била ясна!

И самата притча, ... не че имам нещо против нея:

"Един човек прочел в една книга,че онзи,който има малка глава и дълга брада бил глупав.
А той бил точно такъв,с много малка глава и предълга брада.
"Главата си не мога да направя по-голяма,но поне бих могъл да си отрежа брадата.Така поне няма да изглеждам глупав" - замислил се той.
Потърсил ножица,но не намерил и решил да изгори брадата си на свещ.Обхванал с шепи брадата си и онова,което стърчало го поднесъл на свещта.Пламъците обхванали брадата,но много скоро опарили ръцете му и опърлили лицето.Човекът едва успял да намери леген с вода и го изсипал върху главата си.
- Виж ти ! - си казал той - излиза,че книгите не лъжат."

... което не променя факта, че съм Отвратена!

ПРОВЕРКА НА СЛУХА

Един мъж искал да помогне на жена си, която подозирал, че има проблеми със слуха.
Една вечер застанал зад гърба и в противоположния ъгъл на стаята и шепнешком казал:
-Чуваш ли ме?
След като не получил отговор, се приближил и повторил:
-Чуваш ли ме?
Резултатът бил същия. Приближил се още и потретил:
-Чуваш ли ме?
Така и недочаквайки отговор, попитал зад самия и гръб:
-Чуваш ли ме?
Тя се обърнала към него и отговорила:
-Четвърти път ти казвам, че да!