Академическият ексорцизъм в отделни университети

(фри)волен  превод от руски

Не съм сигурна комично ли е или е трагично, когато решавайки да си прочистиш душата, съзнанието и де що ти се е омърляло с малко Пратчет, се окаже, че си се набутал обратно в собствената си действителност. Но както е речено по-надолу: "Нас е трудно да ни влачиш, да се бутаме можем и сами." :) Е, поне вече знам къде са измислили системите за управление на качеството. :) Тъй също ме напомня тоя текст, че понякога ми се иска да знам какво работят, ако не Главните, то поне някои По-Обикновени Философи, но съдейки и по текста тая информация не се извлича лесно.
А, да, заглавието май няма много общо с оригиналното, но ми хареса как звучи руската интерпретация. То и останалото не е доказано колко общо има. Така че, ако сте фенове на фен преводите на фен преводите, забавлявайте се! Ако не, мен и без това ме няма, не мисля да го изживявам. ;)

Беше четвъртък следобед. Членовете на съвета на Невидимия Университет, най-старото и престижно магическо учебно заведение в целия свят на Диска, обичаха да се събират в четвъртък следобед. Залата за Събрания, където можеше да се полюбуваш на витраж, изобразяващ Архиканцлер Сломан, осенен от Специалната Теория за Слуд, беше топло и уютно местенце, още повече там винаги можеше да разчиташ на среща с чашка чай и парче шоколадов сладкиш в четвъртък следобед. Под клюмането на островърхи шапки безжалостно отмятаха дневния ред с дължимия фалш и прикрити прозявки.
Когато до срещата със сладкиша кажи-речи не беше останало време, Архиканцлер Муструм Ридкъли почука по протритата кожена тапицерия на стола и каза: „Още едно въпросче от дневния ред, господа. Съдейки по всичко, лорд Ветинари, нашият милостив владетел, счита за нужно да ни подложи на малък … тест. Напълно възможно е  да сме му досадили по някакъв начин, да сме направили някой малък гаф …“
-          – Става въпрос за Възможната улица, нали? Още не се е намерила? – попита Деканът.
-          – Не, с тази улица всичко е наред. Тя се е преместила само временно. Сигурен съм, че времевият континиум ще я догони още в четвъртък, не по-късно. Чиста случайност, която не можеше да не се случи.
-          – Е, просто да седим и да чакаме да настъпи таумически разряд, който вече е станал, само защото си казал, че не може да стане по никакъв начин ….
Деканът видимо се забавляваше.
-          – Господин Декан, продължаваме нататък, а това ще го оставим, - отряза Архиканцлерът. („Да продължиш нататък, а това да го оставиш“ беше политически термин, който означаваше „направих нещо, за което следва горчиво да се срамувам, ако вече не ми е хвръкнала главата, така че най-добре да замажем въпроса преди народа да се е развълнувал“.)
-          – Ще разрешите ли, Архиканцлер? – попита Пондър Стибънс, който оглавяваше Факултета по Необмислено Приложена Магия, а беше също и прелектор на университета, което означаваше „този, на когото натрисат всякаква гадна работа“.
-          – Да, Стибънс?
-          – Може би трябва да оставим това преди да продължим нататък, сър? Така ще сме го оставили по-далеч, когато вече сме се придвижили.
-          – Чудесна идея, браво! Задвижи го, - каза Ридкъли и отново погледна зловещата светлокафява папка, лежаща пред него.
-          – Господа, както и да се е случило, Негова Светлост е назначил господин А.Е.Песимал, за който нищо не ми е известно, като инспектор по работата на университета. Неговата задача, предполагам, се заключава в това с шутове и крясъци да ни набута във Века на Плодовия прилеп.
-          – Това всъщност беше миналия век, Архиканцлер, - отбеляза Стибънс.
-          – Е, какво пък?! Нас е трудно да ни влачиш, да се бутаме можем и сами, - каза Ридкъли. – Той внесе няколко … малки предложения за подобряване …
-          – Вярно ли? Сега ще се повеселим! – възкликна Деканът.
Архиканцлерът избута папката вдясно от себе си и каза:
-          – Думата е Ваша, Стибънс.
-          – Да, Архиканцлер. Хм. Благодаря! Ъъъ… Както знаете градът никога не ни е облагал с данъци …
-          – Доколкото там са наясно какво ще се случи, ако опитат, - злорадо отбеляза Деканът.
-          – Да, - отвърна Стибънс, - макар че не. Боя се, че времето, когато малко преобразяване или двойка огнени кълба са били достатъчни, е отминало. Няма да е лошо да разгледаме предложенията на господин Песимал …
Магьосниците свиха рамене. Това в крайна сметка можеше да запълни времето до поднасянето на чая. Особено се открояваше библиотекарят, който бидейки орангутан не можеше да се свие толкова колкото другите.
-          – Преди всичко господин Песимал се интересува с какво се занимаваме тук.
-          – Да се занимаваме? Че ние сме водещото магическо учебно заведение! – възкликна Ридкъли.
-          – Да, но преподаваме ли?
-          – Разбира се, когато нямаме друг избор, - отвърна Деканът. – Показваме им къде е библиотеката, бъбрим си понякога с тях и даваме дипломи на оцелелите. Ако някой има проблем, вратата ми винаги е отворена, образно казано.
-          – Образно казано? – попита Стибънс.
-          – Да. В действителност е затворена, разбира се. Да не би наистина да искаме да се сблъскаме с тях?!
-          – Стибънс, обяснете му, че не правим нищо, - каза Професорът по Съвременно Руносложение, - ние сме учени.
-          – Ха, интересен въпрос наистина, - каза Ридкъли и намигна на Стибънс. – Например Вие, Главният Философ с какво се занимавате?
Сянка на безпокойство легна на лицето на Главния Философ.
-          – Ами-и-и, ъъъ … - каза той, като си прочисти гърлото, - длъжността на главния философ в Невидимия Университет традиционно …
-          – Да, но какво правите? И правихте ли го последните шест месеца повече, отколкото през предишните шест?
-          – Като задавате такива въпроси, Архиканцлер, позволете ми да се поинтересувам пък Вие с какво се занимавате? – раздразни се Деканът.
-          – Аз администрирам – спокойно отвърна Ридкъли.
-          – Тогава трябва нещо да вършим, за да има какво да администрирате.
-          – Подобни забележки подриват основите на бюрокрацията, Декан, затова ще се направя, че нищо не съм чул.
-          – Виждате ли, господин Песимал се интересува защо не публикуваме отчети за резултатите … ъъъ, от извършената от нас работа, - каза Стибънс.
-         –  Не публикуваме? – повтори Професорът по Съвременно Руносложение.
-          – Резултати? – не разбра Завеждащият Катедрата по Неопределените Изследвания.
-          – Уук? – уточни Библиотекарят.
-          – Колежът Браснек сега публикува свой Журнал по Неопределени Изследвания четири пъти в годината, - смирено каза Стибънс.
-          – Да. В шест екземпляра, - уточни Ридкъли.
-          – Никой уважаващ себе си магьосник няма да  тръгне да разказва на другите за плановете си – възмути се Професорът по Съвременно Руносложение. – Освен това, как може да се измери мисленето? Може да се преброи колко стола е издялал дърводелеца, но как ще изчислите колко е мислил, за да достигне същността на столовостта?
-          – Именно! – подкрепи го Завеждащият Катедрата по Неопределени Изследвания. – Аз самият работя вече 15 години над своята Теория за Всичко! Вложил съм в това невероятно количество умствени усилия! Тези 67 страници не ми се дадоха даром, искам да ви кажа!
-          – Чел съм Списанието на този Колеж, - каза Ридкъли. – Там имаше такива работи като „Диатумически аспекти на сиренето в мишките“. Или пък беше на мишките в сиренето. Или в сиропа.
-          – И за какво беше тази работа? – заинтригува се Деканът.
-          – О, не мисля, че е предназначена за четене. По-скоро за това, да бъде написана. Като се абстрахираме от факта, че никой не знае какво е това „диатум“, най-вероятно е за някаква изчанчена магия. Колежът Браснек, о, да! Преди беше Школа за фокуси Браснек!
-          – Ъъъ  … Господин Песимал отбелязва и че Колежът Браснек е привлекателен за студентите и това е от полза за града., - каза Стибънс. – Всъщност той ни предлага да разгледаме възможността …, ъъъ, … за привличане на нови студенти с помощта на реклама.
Той спря, защото усети внезапно охлаждане на пространството, но реши да се осмели да дочете до края: „За да бъдат привлечени младежи, даже такива, които по-рано не са имали влечение към магическия занаят“. Той пише, че колежът Брасек раздава на всички първокурсници магически кълба и ваучери за жаби или жабоподобни същества.
-          – Да станем привлекателни за студентите?! – повтори Архиканцлерът. – Господин Стибънс, самата същност на произволен университет се заключава в това, трудно да попаднеш там! Помните ли декан Рустър? Той поставяше капани, за да не позволи на студентите да попаднат на лекциите му! „Радвам се на всеки млад талант, - казваше той, - но момче, което не може да забележи опъната тел, и да ми го подаряват не ми трябва“. Той смяташе студенти, които не могат да отворят вратата с нужната предпазливост и да видят къде стъпват, за професионално непригодни. Виждате ли, опитите да се любезничи със студентите водят до курсове от рода на сравнителна дърворезба и дипломиране на студенти, които мислят, че „въртиопашка“ са две думи и не усещат миризмата на сяра, когато видят табелата „Човешки ресурси“.
-          – Длъжен съм да отбележа, че господин Песимал ни съветва да приемем 40% нетрадиционни студенти, - каза Стибънс.
-          – Какво значи това? – попита Главният Философ.
-          – Ами …, ъъъ… - започна Стибънс, но съветът вече беше решил да прибегне към дефиниране-по-пътя-на-надвикването.
-          – Да, ние приемаме всякакви, - отбеляза Деканът.
-          – Той има предвид такива, които традиционно не са силни в магията ли? – поинтересува се Завеждащият Катедрата по Неопределени Изследвания.
-          – Нелепо! – възмути се Деканът. – 40 % тъпаци!
-          – Именно! – възкликна Архиканцлерът.– Това значи, че трябва да намерим и толкова умници за запълване на останалата част от потока. Непосилна задача! Ако те вече бяха умни, нямаше да им се налага да постъпват в университета. Не, благодаря, ние ще продължим да приемаме 100% глупаци. Да приемаме тъпанари и да изкарваме умници, ето това вече е нашата игра!
-          – Някои от тях разбира се предполагат, че постъпват вече умни, - каза Завеждащият Катедрата по Неопределени Изследвания.
-          – Да, но ние бързо ги отказваме от тези глупости, - радостно се отзова Деканът. – За какво още е университетт, ако не да те накара да проумееш, че всичко, което си смятал за вярно е грешно?
-          – Добре казано! Незнанието е сила! Именно така Деканът е постигнал всичко в живота!
-          – Благодаря Ви, Архиканцлер, - сухо изкоментира Деканът. – Ще го сметна за комплимент. Правилно насоченото незнание е ключъът към познанието.
-          – Мисля, че на практика инспекторът има предвид хора, които заради своето раждане, възпитание, произход или ранно образование не са подходящи за прием по редица показатели, - бързо реагира Стибънс.
-          – Наистина ли? Сигурно не е лоша идея, – каза Архиканцлерът и в очите му заблестяха искрици. – И трябва ли да разбираме, че иска да наемем група чиновници, които хабер си нямат от аритметика и бутат всичко, което намерят с буквата „Р” в папката „Разни”?
-          – Едва ли е имал това предвид ...
-          – О, сега разбрах какво е искал да каже – че тук, видите ли, е университет, а не пункт за оказване на първа помощ. Не може просто да размахаме вълшебна пръчка и да направим света по-добър.
-          – Ами въобще ... – започна Стибънс.
Ридкъли раздразнено махна с ръка.
         – Да, да, добре, знам. Ние можем да махнем с вълшебна пръчка и да направим света по-добър. Но ако оправяме света с магия, ние всъщност значително ще го влошим. Ние съзнателно се въздържаме от употреба на магия, ето с какво се занимаваме, господа. Само си представете какво бихме могли да постигнем, ако решим да използваме своя ...,хм, ... интелект на политическата арена. Чудно, че още не ни го е предложил.
         – Интересно, той иска да знае имаме ли Етична Комисия, – каза Стибънс.
         – Доколкото нямаме такава, не мисля и че ни трябва, - каза Ридкъли.
         – Съдейки по всичко, става въпрос за експерименти с животни, – реши да уточни Стибънс.
         – Уук?
         – Именно, – потвърди Ридкъли, – за какво ни е да се занимаваме с подобни гадости като наоколо има толкова студенти? Като бях първокурсник ме превръщаха минимум един път седмично и нищо ми няма. Има ли още нещо, Стибънс?
         – Много още, – въздъхна Стибънс, – какво ли не.
Над Залата се сгъстиха облаци.
         – Е, какво, господа, – каза Ридкъли, за да разведри положението. – Мисля, че ви разбрах. Предлагам да предадем на господин Песимал, че незабавно ще разгледаме предложенията му.
Те го погледнаха с ужас. Той им намигна. Те си отдъхнаха.
         – Точно така, – каза Професорът по Съвременно Руносложение. – По най-задълбочен начин!
         – Под лупа, – подкрепи го Деканът.
         – Ще сформираме Комисия, – добави Завеждащият Катедрата по Неопределени Изследвания.
         – Сигурен съм, че господин Песимал ще се радва да го чуе, –каза Ридкъли. – Поставете го в дневния ред следващата година. Става, нали, Стибънс? Не, по-добре в годината следваща след следващата. Да, така ще е по-добре. Винаги съм казвал, че не бива да се бърза с неотложните неща.
И при тази радостна нота поднесоха чая с курабийки.

Тери Пратчет 

Публикувано от

Нестинари

Една красива странджанска приказка ми попадна, кореспондираща с утрешния празник св.св.Константин и Елена, в стил "да облечем християнска дрешка на езическия обичай", т.е. от най-любимите ми.

Било много отдавна, в ония времена, когато Господ ходел всред хората. Един ден му дотежало да се разправя с хорските дела и намислил да си намери помощник. Чудел се как да го изпита във вярност и наумил. Наклал огън до небето и събрал всички ергени. Когато огънят станал на червена жарава, рекъл: „Който влезе в огъня с боси нозе и ми поиграе по жаравата, той ще ми стане помощник!" Гледали ергените живата жар и не се решавали да се събуят. Но се намерил един смелчага, името му било Костадин, влязъл бос в огъня, играл в огнената жарава и нищо не му станало. Него взел Господ за помощник.
Минало година време и на Костадин му се приискало да се ожени. Господ кандисал и, за да му избере достойна невяста, подложил момите на същото изпитание. Мома Елена играла боса в огъня и Бог благословил този ден да носи името на двамата - Костадин и Елена. Оттогава българите играят нестинари.
от "Празниците на българите в легенди и предания"

Утре се пада тази година и Спасовден, който е подвижен празник. Според народните поверия, тая нощ болните ходят да спят на росенови поляни и носят дарове, ако искат да ги излекуват самодивите.
Живи и здрави да са всички утрешни именици, пожелавам отсега, защото утре, докато пристигна, сигурно ще сте на третата ракия! Весел празник!

Публикувано от

Из "Стиховете на принцеса Атех (част 3)"

Много Сила и Тишина има у тези, които пият виното и живота си на бавни глътки, още повече у тези, които не правят разлика между току-що влезлите гости и канещите се да си тръгнат ... На моя килим има чаша черно вино. Аз седя на възглавница, напълнена с камилска вълна. Редом седиш ти ... Кажи, току-що ли влезе? Или вече се сбогуваш?
***
Наистина, всеки сам си е и усърден дъжд, и сляпороден зной. (А този, който може да израсте страха си, може да израсте и душата си.)
***
Човек е сянката, която хвърля Бог. (А какво може да се направи със сянката, докато е жив Този, който я хвърля?.. И какво може да знае сянката за Този, който я хвърля?!..)
***
За мен казват, че половината от думите си подбирам в моите сънища, където ги намирам да лежат в тъмна трева, подобно на плодове, уморени от зрелостта си ... (Тези, които казват това, не могат да различат вкуса на подарената целувка от вкуса на целувка, дадена назаем: аз подбирам в сънищата всички свои думи!..)
***
Моята любов расте като косите ми – нощем ... Мислите ми остават хладни и в най-сушавите месеци ... Обсебена съм от Небето. А когато се уморя от това, ставам обсебена от Земята! (В края на краищата, каква е разликата върху чия завивка ще пролееш виното на любовта си?!..)
***
Животът на хората напомня на кръгове по водата ... Кой ли е хвърлил първия камък? (Който и да е бил Той, самотата Му не е по-голяма от моята!..)
***
След седем плодотворни години следват седем неплодотворни, така е и жената – винаги дава на мъжа повече, отколкото може да отнесе ...
***
По времето, когато Ангелите в небето бяха повече от птиците, на прозореца ми се спусна Ангелът на Сушата и ми подаде чаша, пълна с разтопен пясък. Взех я, подържах я в ръка и я върнах: "Пустинята не се нуждае от пясък", – казах му тогава .. "Да, но и Ангелите не се нуждаят от хора, затова съм тук с теб", – отвърна той и аз видях, че дясното му крило съвсем не се нуждаеше от лявото ... (Така се случи, че тази чаша с пясък и досега е с мен ...)

Шамил Пею

Публикувано от

Свети Георги (рицарска приказка)

В епохата на кръстоносните походи се родила приказката за свети Георги и змея при стените на Акра. Но такава ли била наистина тази история или такава я направила изменчивата човешка памет?

Ако изглеждаш като чудовище,
готви се да те нападнат.
Гари Райт, "Пътят на Запад"

Така ли се е случило или иначе, но хората разказват:
Пътувал храбрият рицар Юрген фон Дракенберг да се бори с езичниците, Гроба Господен да освободи. Пътувал месец, пътувал два, трети започнал, а няма ни езичници, ни Гроб. Наоколо едни планини, степи, мяркат се реки и гори, пустиня проблясва в далечината, а жива душа не се вижда – няма кого да попиташ.
Изведнъж видял Юрген на хълма да се извисява замък, почти същияt като у дома. Доближил се рицарят, гледа мостът вдигнат, портите залостени, караулът по бойниците изпънал лъкове, а с кого ще се сражава не е ясно. Появил се сред караула на бойницата знатен на вид човек в дамаска ризница и казал:
– Сър рицарю, ако са ти мили животът и душата, преминавай бързо и не се обръщай назад.
– Рицарският дълг ми повелява да не изоставям изпаднали в беда, – отвърнал Юрген.
– Върви си, моля те. Само ще си загубиш главата, а на нас няма да помогнеш.
Но Юрген не бил страхливец и попитал:
– Каква е бедата ти, благороден господарю, че си се затворил в замъка си като мида в раковина?
А стопанинът на замъка не отвърнал, само посочил натам, откъдето изгрявало слънцето.
– Моли се, сър рицарю, защото те предупредих ...
И в този момент Юрген усетил как Балд, храбрият му кон, който бил влизал в много битки, трепери, преде с уши и тегли юздата. Погледнал рицарят към изгрева, оттам се задавал голям облак прах.
А като се слегнала прахта, рицарят видял змей.
Обикновен змей такъв, мръснозеленикав на цвят, с размери малко по-малки от тези на конюшня, ако си прибере крилата. А крилата си той прибрал, нито се бил наканил да отлита, нито нещо друго.
Взел тогава Юрген трифунтово парче сланина, набол го на копието и прошепнал на Балд:
– Прави каквото ти кажа, Балд, и всичко ще е наред. Малко да се поколебаеш, и ще загинеш, а мен ще подведеш.
После се приближил до змея на един изстрел с лък – онзи само присвивал жълтите си очи, –  изсвирил с рога и, накланяйки копието, пришпорил коня с колене. Балд с цвилене се хвърлил напред.
Отново се вдигнал облак прах. После изчезнал, а от стената на замъка се виждал само храбрият рицар Юрген – с пречупено копие в ръка, но здрав и невредим.
Портите се разтворили и излязъл стопанинът на замъка, барон Бриан де Рур. Той паднал на колене пред рицаря. Опитал се да го задържи поне за ден-два, та да вземе участие в празника. Юрген се усмихнал и поклатил глава:
– Съжалявам, господин барон, но друга работа ме чака. 
Господин баронът разбрал нуждите на странстващия рицар. От складовете на замъка се появили два чувала с припаси и няколко меха най-добро вино. А за да не товарят благородния жребец, Бриан де Рур подарил на рицаря товарен кон и ново копие, а също измолил позволение да вземе най-малкия му син като оръженосец.
Рицарят приел даровете и продължил нататък.
Оръженосецът, петнадесетгодишният Роналд де Рур, успял да го настигне едва привечер. Юрген заповядал на младежа да стъкми лагера, а сам взел мях вино и сушен бут месо и се отдалечил. Когато се върнал, ръцете му били празни, а на устните му играела усмивка. Роналд не се осмелил да попита какво се е случило.
Припасите се стопявали със свръхестествена скорост, а след някое време изчезнал и подареният от барона товарен кон. Роналд обикалял да го търси и се върнал опечален – не могъл да открие изгубеното. Юрген не се разтревожил и успокоил оръженосеца: истинският рицар е над такива дреболии. Прави каквото трябва, пък да става каквото ще – това е девизът на рицаря.
След няколко дни доближили замък, който много напомнял за предишния – всичко приготвено за обсада, а нито следа от обсаждащи. Отново от стените ги помолили да не се включват в безсмислена битка, отново рицарят отказал и изчакал да види какво ще се случи.
Към обяд пак от облак прах изскочил змеят. Младият Роналд извикал уплашено, като познал стария враг.  А Юрген изтръбил с рога, наклонил копието и се втурнал в атака.
Когато същото се повторило пред стените на третия и четвъртия замък, любопитството на Роланд най-накрая задминало почтителността и оръженосецът попитал:
– Господарю, как се сражавате със змея?
Юрген отвърнал:
– Само храбрият по сърце, чистият духом и такъв, който не губи главата си, може да излезе от битката жив. Сигурно и ти ще се научиш рано или късно. Гледай, запомняй и мисли.
Петият, шестият и седмият замък ги посрещнали все със същия змей пред стените и подаръци след тържественото му прогонване. У Роланд назряло страшно подозрение ...
Но ето, пред тях вече не е замък, а цял град. А пред града – цяла армия , над която се вее бял флаг с ален полумесец и до него още един чисто зелен.
– Това е самият султан! – възкликнал Роналд. – Самият Саладин! Държи Акра под обсада! ...
– Не, той ще щурмува града, – поправил го рицарят, който разбирал от военно дело и бил наясно за какво са тараните и дървените кули, недалеч от стените на града.
– Трябва да си идем, господарю ... само ако ни забележат..
– Рицарят отстъпва, само ако не му е останал друг изход, – метнал Юрген и затръбил с рога.
Сарацинските конници забелязали врага и се втурнали срещу него – войска срещу двамина. Но тогава от небесата се спуснал змеят.
Роналд видял как змеят обърнал в бяг предните редици, после помогнал на Юрген да се вклини в средните редове на обхванатата от паника пехота, метнал огън и овъглил обсадните кули. Видял как защитниците на Акра се втурнали в битката с бойния вик "Св. Георги е с нас!"
"Само такъв, който не губи главата си, може да излезе от битката жив", – проумял оръженосецът.
И въобще не се изненадал, когато след битката поднесли на змея мях с вино и цял печен овен...
Разказват, че младият Роналд де Рур спечелил рицарско звание, а после му дали титлата маркграф на Моаба. И тази титла той носил дотогава, докато султан Саладин – Салах ад-Дин – отново не вдигнал знамето си и не изгонил християните от Палестина. Юрген фон Дракенберг се оженил за кралска дъщеря, а змея рицарите от храма взели при себе си. Хранели го до насита и всякак се грижели за бойния си съратник, който никога не пропускал сигнала на рога "чорба-каша" ...
В края на краищата, ако легендите произлизат оттам, че под стените на Акра свети Георги се е сражавал със змей, това въобще не значи, че те са се сражавали помежду си.

Иторр Кайл

Публикувано от

Принцеса Оливия


Илюстрация от Eleanor Boyle
До най-синьото море, на най-високата скала се извисявал белокаменен замък. В него живеела млада, четиринадесетгодишна принцеса. Когато се родила преди години, кралете на две враждуващи държави се договорили, че ще се сродят чрез женитбата на принцесата на едната и принца на другата държава и така ще се помирят. Затова и на момиченцето дали името Оливия, което значи маслина - дърво, символизиращо мир. Вярно, в цялото кралство било забранено да се говори за това, преди да му дойде времето.
Принцесата расла любознателно дете. Тя танцувала красиво, пеела мелодично, изкусно бродила, плетяла вълшебни дантели и обичала животните, които се въдели в кралството в несметни количества. Нищо не и коствало да погали по муцуната тигър или леопард, зверовете ставали кротки и ласкави под нейната омагьосваща, бяла ръчица. Но повече от всички тя обичала кафявия мечок. Неговите тъжни очи не можела да развесели даже Оливия. Един ден тя проумяла, че той тъжи, защото е затворен и докато родителите и били на бал в съседното кралство, смело отворила вратата на клетката и пуснала мечока на свобода. Той побягнал, но изведнъж спрял, върнал се при момиченцето и го погледнал в очите с благодарност. Най-накрая очите му излъчвали щастие! Близнал ръчичката на Оливия и после, без да се оглежда, хукнал към гората.
Узнавайки за случилото, родителите и се ужасили: "А ако мечокът беше те разкъсал?", на което тя просто се разсмяла.
Девойчето не подозирало за плановете на родителите си, когато един ден те я натоварили на позлатената карета, затрупана със сандъците на принцесата, и пременена в коприни я изпратили "на гости при леля и".  Но тя чувствала, че нещо не е точно така и по пътя измъкнала от слугата къде я водят. Водели я в кралството на крал Фредерик, за да я омъжат за сина му и с това да възстановят мира между държавите. Слугата и разказал всичко и се разплакал. А когато спрели, за да отдъхнат конете, незабелязана от прислугата и охраната, тя се скрила зад гъстите плетеници на дивата гора. Колкото и да я търсили, колкото и да я викали, не успели да я открият.
Оливия тичала, тичала, тичала ..., по краката болезнено я жилела коприва, а клонките на дърветата ранявали нежната и кожа, но тя тичала, тичала, тичала, докато съвсем останала без сили. Изведнъж чула пукот на съчки. Примряла от страх, боейки се даже да диша, тя се приготвила за най-лошото. До ръката и се допрял грапавият език на животно ... "това беше" –  минало и през главата. Но звярът не бързал да сяда на трапезата и принцесата отворила очи. Пред нея стоял същият мечок, когото пуснала на свобода. Така му се зарадвала, че е трудно да се опише. 
Минали три дни и три нощи. Принцесата се хранела с корени и плодове. А мечокът я пазел, следвайки я навсякъде. Когато и било студено нощем, и позволявал да се грее в прегръдката му, сгушена в меката, гъста козина.
Веднъж, докато се разхождали из гората, пред тях изникнал юноша в знатни одежди и с лък в ръка. Той опънал тетивата на лъка и вече се готвел да пусне стрелата в мечока, когато Оливия застанала пред приятеля си, решена да приеме удара върху себе си.
– Не смейте да стреляте в него!
– Веднага се дръпнете от опасния звяр! – извикал младежът.
– Той не е опасен. Той е добър. Той е истински приятел!
След това тя му разказала цялата история на мечока. Така се сприятелили тримата. Мечокът ги пазел и топлел нощем.
Неусетно двамата млади се влюбили един в друг. Оливия и Александър, така се казвал младият стрелец, гукали като гълъбчета. Младежът целувал всяко пръстче на принцесата, съчинявал и сонети, свирел на флейта, а тя пеела и танцувала на горската поляна.
Нито един от тях не разказал на другия по каква причина се е озовал в гората, докато един ден не излезли близо до замъка на родителите на Оливия. Тогава тя се разплакала и му разказала всичко-всичко. А младежът, кой знае защо, се зарадвал, вдигнал я със силните си ръце, завъртял я и весело се засмял.
– На какво се смееш? – попитала го тя.
– Ти си същата принцеса, за която искаха да ме оженят родителите ми против волята ми, за да помирят двете кралства. А аз – същият този принц, за когото искаха да те омъжат против твоята воля. Но ние избягахме от щастието си. Избягахме, но то ни застигна. Искаш ли да избягаш от щастието?
Двамата така силно се смеели, че не забелязали как до тях се прокраднала стражата и ги обкръжила. Но те доброволно седнали в каретата и се отправили към родния дом на Оливия.
Такъв сватбен пир отдавна не били виждали по тези земи. Всички били щастливи. Александър не свалял влюбени очи от принцеса Оливия, а родителите им току пускали по някоя сълза, любувайки се на децата си. Масите се огъвали от ястия, музикантите свирели, без да си поемат дъх, гостите танцували ...
Така се помирили две враждуващи кралства.

Роза Красная

Добре дошла на света, мъничка принцесо Оливия! Наричам те с цялото си добросърдечие да не можеш да избягаш от щастливата си съдба и да носиш добро!
Бъди благословена!
:)

Публикувано от

Хелпдеск

– Хелпдеск на "Merlin Inc". С какво мога да помогна?
– Вчера си взех от вас меч ...
– Поздравления, сър! Направил сте правилния избор.
– Той не работи.
– Какво значи "не работи"?
– Не реже главата на дракона.
– Прочетохте ли инструкцията, сър?
– Благородният рицар не е длъжен да може да чете. Но оръженосецът ми я прочете на глас, два пъти.
– Добре, сър. Извадихте ли меча от ножницата?
– Да.
– Наистина ли? Проверете, моля.
– Извадих го, казвам ви.
– Добре, сър. Сега проверете остротата му.
– Ох.
– Не трябваше да го проверявате на пръста си, сър.
– Какъв пръст? Направих го с език. Така проверявам и остротата на ястията.
– Виждате ли, сър, мечът е създаден малко по-различен от ястията, които сте опитали за обяд. Терминът "острота" в случая има значение ...
– Не ми замотавайте главата! Не съм длъжен да разбирам техническите ви термини. Аз съм потребител, не технически специалист. По-добре кажете защо не работи.
– А преди работеше ли?
– Откъде да знам? Купих го едва вчера.
– Добре, сър. Правихте ли нещо с него?
– Не.
– Сигурен ли сте?
– Току-що го вадя от ножницата.
– Да не сте се опитвал да го точите сам?
– От какъв зор?
– Вие най-добре знаете, сър. Да не сте се опитвал да му инсталирате нови заклинания?
– Не, ползвам вградените.
– Може да са уроки, сър. От колко време не сте си обновявал светената вода?
– Вчера взех последна версия.
– Ясно, сър. Тогава погледнете дали наблизо няма неекранирани източници на черна магия. Те могат да създадат проблеми в работата.
– Какви източници? Аз съм в пустинята!
– Не бива да нервничите, сър.
– Аз не нервнича, дявол да го вземе!
– Тогава защо дишате така тежко?
– Защото ме гони дракон.
– А, значи драконът е наблизо?
– Да, диша ми във врата.
– Чудесно, сър! Тогава бихте ли му дали слушалката?
– А ако ми отхапе ръката?
– Извинете, сър, но медицинските проблеми са извън нашата компетенция.
– Повече няма да си купя меч от "Merlin Inc"!
– Добре, сър! Поне опишете как изглежда драконът.
– Ами ..., жълт такъв ..., с мустаци ...
– Ясно! С това трябваше да започнете, сър. Това е нелицензиран дракон, китайско менте.
– И?
– Прочетете лицензионното споразумение, сър. "Merlin Inc" не гарантира съвместимост с несертифицирани устройства.
– И какво да правя сега?
– Да не ползвате занапред евтини no-name дракони, сър.
– По всичко изглежда, че сега той ще се възползва от мен. А-а-а! Не-е-е! А-а-а-а-а!…
– Сър? Наред ли е всичко, сър? При всички случаи компания "Merlin Inc" ви благодари за сътрудничеството!

Публикувано от

Хорхе Луис Борхес. Фрагменти от Апокрифното Евангелие

Зачитайки се снощи в Борхес, това беше "неделната проповед", която планувах за днес. Но като се канех да си легна и след като току-що бях загасила лаптопа, взе да ми се излива в главата сутрешната приказка, та реших първо нея да напиша днес, докато не се е изпарила.
А на текста на Борхес попаднах първо в руски превод, после намерих и този, който публикувам, в Читанката. Руският ми хареса в пъти повече. А в отделни части има абсолютни смислови противоречия между двата. Кой е верният не знам. Ако се доверим на автора, няма и никакво значение. :) Затова получавате професионалния български превод. В личен контекст, от и за себе си, бих добавила единствено:

52. Блажени са прос(тац)ите, заслепените от увлечения разни и всякаквите тролове, защото не могат да видят колко са жалки. Аман от тоя Фейсбук – ни е с него, ни без!
53. Потребители са опитвали всякакви номера и ще опитват. Не ми минават тролщини (никакви)! Самоконтролирайте се и не ми лазете по нервите! На мен ми е най-лесно да потъна в аскетична виртуална безналичност (отново).



3. Окаяни са бедните духом, защото под земята ще бъдат онова, което са сега над нея. 
4. Окаяни са плачещите, защото вече имат навика да хленчат жално. 
5. Блажени са, които знаят, че страданието не е венец на славата.
6. Не е достатъчно да си последният, за да бъдеш понякога първият. 
7. Блажен е, който не държи да е прав, защото никой няма право или пък всички имат.
8. Блажен е, който прощава на другите и на себе си. 
9. Блажени са кротките, защото не се отдават на раздори.
10. Блажени са онези, които не са гладни за правда, защото знаят, че нашият жребий, злощастен или честит, е дело на неведомата съдба.
11. Блажени са милосърдните, защото тяхното щастие се крие в упражняването на милосърдието, а не в очакването на награда. 
12. Блажени са чистите по сърце, защото виждат Бога. 
13. Блажени са гонените заради правда, защото за тях правдата е по-маловажна от човешката им участ.
14. Никой не е солта на земята, ала в някой миг от живота си всеки е. 
15. Нека светилникът се запали, дори никой човек да не го вижда. Бог ще го види.
16. Няма заповед, която да не може да бъде нарушена — както сред изречените от мен, тъй и сред изречените от пророците.
17. Който убие заради правдата или заради дело, което му се вижда справедливо, не носи вина. 
18. Човешките дела не заслужават ни адския огън, ни небесните наслади.
19. Не мрази врага си — мразиш ли го, винаги ще му бъдеш роб. Ненавистта ти никога не би могла да бъде по-добра от покоя ти.
20. Ако дясната ти ръка те съблазнява, прости й; ти си и душа, и тяло — трудно е, ако не и невъзможно, да определиш границата, която ги разделя…
24. Не величай истината прекалено; няма човек, който само за един ден да не е излъгал много пъти, и то с основателна причина.
25. Не се заклевай, защото всяка клетва е патос.
26. Противопоставяй се на злото, но без ужас или гняв. Ударят ли те по дясната буза, можеш да обърнеш другата само в случай че не го правиш от страх.
27. Не говори ни за отмъщения, ни за прошка; забравата е единственото отмъщение и единствената прошка.
28. Да правиш благодеяния на врага си, може да е справедливо и не е твърде мъчно; но да го обичаш, е задача за ангели, не за човеци.
29. Да правиш благодеяния на врага си, е най-добрият начин да задоволиш суетата си.
30. Не си трупай съкровище на земята, защото златото е баща на безделието, което пък е баща на тъгата и скуката.
31. Мисли си, че другите са справедливи или ще станат такива, а ако не е тъй, грешката не е твоя.
32. Бог е по-щедър от хората и ще им отмери с друга мярка.
33. Дай светините на кучетата, хвърли бисерите си на свинете; важното е да даваш.
34. Търси заради насладата от търсенето, а не заради радостта от намирането…
39. Не човекът избира портата, а тя него.
40. Не съди дървото по плодовете му, нито човека по делата му — могат да бъдат и по-лоши, и по-добри.
41. Нищо не се гради върху камък — основата винаги е пясъчна; ала наш дълг е да градим така, сякаш пясъкът е камък…
47. Блажен е бедният без горчилка или богатият без надменност.
48. Блажени са храбрите, защото приемат еднакво и поражението, и триумфа.
49. Блажени са онези, които съхраняват в паметта си словата на Вергилий или Христос, защото тези слова ще озаряват дните им.
50. Блажени са обичаните и обичащите, както и онези, които могат да минат без обич.
51. Блажени са блажените.

Публикувано от

Болната приказка

Имало едно време една Книга. Тя била майка на много Приказки. Как така Книгата може да е майка на Приказки, ще попитате вие, та нали Книгата не е родила Приказките?! Ами, ей така! Животът е доказал, че майка не винаги или не само е тази, която те е родила, а най-вече тази, която ти осигурява дом и се грижи за теб според силите си. Та Книгата подобно на кенгурките носела чедата си в кожения си джоб, но за разлика от тях – до края на живота си. Всъщност, повечето от децата и били по-възрастни от нея с векове, а имали и други майки - една Приказка може да живее в много Книги, нали?! Ако това ви обърква, няма повод за притеснение - тия особености са присъщи на приказните светове, някои от измеренията на които са недостижими за човешките сетива.
Случило се така, че един ден се разболяла Приказката за Червената шапчица. Е, как така Приказка да се разболее, ще попитате вие?! И аз не знам със сигурност. Може би някой оставил страниците на Книгата разтворени и Приказката стояла дълго на течение или пък нещо друго, но фактът е, че се разболяла. Първо вдигнала висока температура, от което тревата в гората се овъглила, а листата на дърветата повехнали. После взела да киха и да кашля така, че героите и се разхвърчали в други Приказки.
Бабата паднала в леглото на Спящата красавица и когато Принцът дошъл да я целуне, получил такъв шок, че после дълго се лекувал в психиатрия.
Вълкът паднал в чизмите на Котарака от едноименната Приказка. И когато, с шапка в ръка, отправил сервилна усмивка към краля, той се разкрещял: "Стража-а-а!" и вълкът намерил съдбата на всички вълци, които бродят из Приказките.
Червената шапчица паднала в Приказката за Снежанка, точно в момента, в който Царицата презентирала ябълковата си реколта. И когато на мястото на завареницата си съзряла друго момиче, се стреснала и захапала ябълката от отровната страна. Джуджетата преценили, че не е достойна да бъде излагана в стъклен ковчег, и направо я закопали. А Принцът, който трябвало да намери стъкления ковчег със Снежанка и да се влюби в нея, естествено не намерил нищо, докато бавно си яздел през гората. Просто цял ден го преследвало странно безпокойство, че нещо трябва да се случи, но ... така се и прибрал в къщи – с едното безпокойство. Въобще, не им вървяло на Принцовете в онзи ден.
Ловецът паднал в Приказката за седемте козлета. Намерил вълк с издут корем и, каквато си му е работата, разпрал корема с ножа си. И все едно малко бил ошашавен от това, че вместо Червената шапка и баба и отвътре взели да изскачат козлета, ами в тоя момент пристигнала козата и взела да го мушка с рога, затова че и взел ролята ...
Въобще, настанал пълен хаос. Приказките с чужди герои се опитали да ги заведат обратно в собствената им Приказка, от което се объркали страниците. А Книгата кършела корици и не знаела що да стори с болното си чедо. 
"Ако и дам сироп за кашлица, страниците ще залепнат. Или пък ако и сложа мокър компрес за температурата, може мастилото да се размаже ... Как да преценя кое е по-опасно – болестта или лечението? О, Боже, о, Боже!" – стенела тя.
За щастие, два гълъба, които живеели на покрива на бабата на Червената шапчица, паднали в приказката на доктор Охболи. Докато им оправял опърлената перушина, той ги разпитал къде са пострадали така. И когато ги завел обратно в собствената им Приказка, излекувал и нея. Да, най-добре в неуправляеми ситуации е да дадем нещата в ръцете на специалистите.
А вие не оставяйте книжките разтворени, всичко може да се случи. :)

Публикувано от

Стоглав

Стоглав е риба, родена от стотиците обидни думи, произнесени в течение на един живот, безупречен във всичко останало. В една китайска биография на Буда се разказва, че веднъж той срещнал рибар, който теглел мрежата си от водата. С голяма мъка рибарят извлякъл на брега огромна риба, която имала глави на маймуна, куче, кон, лисица, свиня, тигър и така нататък до сто.
– Ти Капила ли си? – попитал Буда рибата.
– Да, това съм аз, – отвърнал стоглавият и издъхнал.
Буда обяснил на учениците си, че в предишното си въплъщение Капила бил брахман, който станал монах и бил ненадминат познавач на свещените книги. Когато неговите събратя и ученици неправилно прочитали някоя дума, Капила имал навика да ги нарича "маймунска главо", "кучешка главо", "магарешка главо" и тем подобни. След смъртта си по закона на кармата той, заради толкова много обидни думи, бил длъжен да се прероди в морско чудовище, обременено с всичките онези глави, с които награждавал събратята си-монаси.

Хорхе Луис Борхес, "Книга на вълшебните същества"

Пък аз си мисля, че ако си спотаявам всякой гняв и поне не си ругая тихичко наум, ще ми поникнат още приживе тия украси.

Публикувано от

Къде живеят чудесата

Хората рядко обръщат внимание на чудесата, а чудесата напротив – много обичат хората. Просветените вълшебници разказват, че на чудесата много им харесва да се случват на хората и да ги удивяват със съществуването си. 
Обикновено чудесата идват за Нова година. Или за рождените дни. Или вечер. Случват се и се връщат обратно за известно време в своята вълшебна страна. Но понякога някой може така да им хареса, че чудесата да не искат никога да се разделят с този човек. Тогава те се скриват в книжките и чакат там подходящия момент да се случат отново.

Именно затова си струва по-често да хващаме книга в ръка. А ако чудесата са заспали и са забравили да се случат?

(c) Елена Пискарёва

Честит книжен ден! :)

Публикувано от