Притчите

Веднъж керван камили преминавал покрай плодова градина. В този момент стопанинът на градината седял върху каменния дувар.

Една млада камила хванала със зъби клончето, увиснало над главата и, и го прехапала. Градинарят взел един камък от дувара и замерил камилата. Бил удивително точен и камилата паднала мъртва. Водачът на камилите се вбесил, хванал същия камък, хвърлил го по стопанина на градината и за зла беда го убил на място. Керванджията мигом изтрезнял от яда си и осъзнавайки тежестта на постъпката си и последствията, които би могла да има, яхнал най-бързата си камила и побягнал, изоставяйки кервана на произвола на съдбата. Но това не му помогнало. Скоро го застигнали роднините на убития, уловили го и го докарали обратно, за да бъде съден в лагера на халиф Омар ибн ал Хатаб. Синовете на градинаря искали смъртна присъда за убиеца на баща си, независимо от уверенията му, че престъплението е извършено не от зла умисъл, а случайно, в резултат на неочаквани обстоятелства. Тъй като нямало кой да потвърди думите му, керванджията получил смъртна присъда. Разбирайки че животът му е загубен безвъзвратно, той започнал да моли халифа със сълзи на очи за три дни отсрочка, през които да се върне до дома си и да уреди семейните си дела. Кълнял се, че ще се върне да понесе своето наказание. Халифът се съгласил при условие, че осъденият намери поръчител, който да понесе наказанието вместо него, ако той не удържи на думата си.

Нещастникът отчаяно огледал тълпата, сред която нямало едно познато лице. Пристигнал палачът и захванал да връзва ръцете зад гърба му. В пълна безизходица той изкрещял: "Нима измря расата на достойните хора?" Никой не откликнал. Още по-горестно извикал осъденият. Тогава доблестният Абу Дхур, приятел на пророка, излязъл напред и помолил халифа да стане поръчител. Халифът приел и осъденият се втурнал към дома си, колкото го държали нозете. 

Трите дни изтекли, а от осъденият нямало и следа. Роднините на убития настояли присъдата да бъде изпълнена. Вече се канели да екзекутират поръчителя, когато от тълпата се чул глас: "Спрете, в името на Алах! Някой тича насам!" Халифът дал знак на палача да изчака. И действително, този, който приближавал с бяг, за всеобщо изумление бил осъденият. Когато видял, че е пристигнал навреме, задъхано изрекъл: "Слава на Алах!" и рухнал на земята.

- Глупецо, защо се върна? - попитал халифът. - Имаше шанс да спасиш живота си.

- За да докажа, че не само расата на достойните не е измряла, но също още е жива расата на честните хора - отвърнал човекът.

- Тогава защо замина въобще? - поинтересувал се халифът.

- За да докажа, че и расата на хората, достойни за доверие не е измряла.

- Как да те разбираме?

- Преди време - започнал да разказва осъденият - при мен дойде една бедна вдовица и ми остави на съхранение малкото ценни вещи, които имаше. По-късно ми се наложи да напусна лагера и понеже нямаше как да ги взема с мен, ги зарових в пустинята на място, което е известно само на мен. Те останаха там до момента, в който аз се озовах тук. Ако не бях се върнал да предам оставеното ми на съхранение, щях да нанеса на вдовицата непоправима щета и децата ми цял живот щяха да слушат, как тя проклина паметта ми. Сега, след като уредих този въпрос, мога да умра с леко сърце.

Като изслушал това, халифът се обърнал към Абу Дхур и попитал:

- Роднина ли ти е този човек или приятел?

- Не, повелителю, и очите му не бях виждал преди.

- Тогава защо рискува живота си за него, глупако?

- За да докажа, че расата на достойните и благородните не е измряла - отвърнал поръчителят.

Халифът помълчал известно време. След това се обърнал към осъдения:

- Прощавам ти, можеш да си вървиш!

- Но защо, повелителю на правоверните? - попитал един от шейховете.

- Днес видях доказателства, че не е изчезнала расата на достойните и благородните, както и тази на честните и заслужаващите доверие. Остана ми да докажа единствено, че е още жива и расата на милостивите и великодушните. Затова прощавам на този човек и ще заплатя компенсация на роднините на убития.

палестинска приказка