Марина Цветаева в превод на Диана Павлова, който публикувам с нейно разрешение. Случайно-неслучайно, пропуснала е средния куплет. Случайно-неслучайно, на нас това ни е достатъчно в момента. :)
Харесва ми, че не по мен сте болен,
че не по Вас, едничък, боледувам,
че никога земята – и неволно –
под стъпките ни няма да отплува.
Харесва ми, че мога да съм смешна
и нищо по принуда да не правя,
да не изтръпвам, ако по погрешка
за миг са се докоснали ръкавите ни.
Благодаря и със сърцето, и с ръката си,
че Вие, без да знаете и сам,
сте влюбен в мен заради тишината ми,
за редкостта на срещите ни паметни,
за не-разходките неуговорени,
за светлината – не над нашите глави,
и за това, че не по мен сте болен,
че боледувам не по Вас, уви!
Публикувано от Gloxy-Floxy
13 януари 2013 г. в 11:43
Добре е, че скърбите не за мен,
че не за вас кръвта ми се вълнува
и че светът едва ли някой ден
под наште леки стъпки ще отплува.
Добре е, че в разпътен час дори
не казах дума грешна и лукава,
че тънък руменец не ме гори,
когато леко ви допра с ръкава.
Добре е, че с безпаметни слова
в прегръдките ви друга, друга пада
и друг целувам аз, но за това
не ме проклинате да тлея в ада.
Че мойто нежно име в ни една
безпътица не споменахте всуе…
Че никога в църковна тишина
над нас не ще запеят „Алилуя“!
Благодаря ви, че не бяхте лош,
че досега таите отклик верен
на всеки зов: за моя сън в среднощ,
за редките ни срещи в час вечерен,
за неразходки в лунен здрач стаен,
за слънцето, което косо плува,
и че — уви! — скърбите не за мен
и не за вас кръвта ми се вълнува.
13 януари 2013 г. в 12:36
:)