Човек, живеещ накрая на пустинята, засадил млад розов храст, който не цъфнал нито веднъж. Той чакал дълго няма ли най-накрая да се появят жадуваните цветове, но това не се случило. Тогава градинарят попитал храста защо не цъфти.
-Защо не цъфтя? - удивено повторил въпроса храстът. - Нима трябва да цъфтя? Погледни наоколо, никой не цъфти. Ето колко много има такива като мен, храсти камилски трън, никой от тях не цъфти.
-Но ти не си трън.
-Как да не съм трън?! Напротив, аз съм същия като тях. И аз имам бодлички, ето виж!
-Не, ти си розов храст и трябва да цъфтиш - не се предавал градинарят.
Но както и да се опитвал да убеди храста, че е роза и трябва да цъфти, колкото и енциклопедии с описания на рози и камилски тръни да му показвал, подчертавайки различията между тях, нищо не помагало. Розовият храст продължавал да твърди, че е камилски трън, а те не цъфтят.
Градинарят останал без сили, търпение и доказателства да се бори с упоритото насаждение и решил да купи още един розов храст.
-Я, ето още един камилски трън като мен - казал си стария храст, когато градинарят посадил новия. - Вече няма да ми е толкова скучно, другите тръни са далеч, нямаше с кого една дума да си кажа.
Новите съседи бързо се сприятелили. Често си говорели и скоро новият храст разбрал, че другарят му, кой знае защо, се смята за камилски трън. Всеки от двата храста дълбоко вярвал в своята истина и не преставал да убеждава другия в нея.
Скоро дошла пролетта, след нея лятото и новият храст цъфнал. Храстът, който се смятал за камилски трън бил удивен. Той не очаквал такова нещо от ... , от ... , от някой, който е същия като него, камилски трън. Но цветът на неговия приятел бил толкова прекрасен, че той ахнал и по него избили капки сълзи. От тази красота сърцето му се напълнило с радост и умиротворение. Красотата проникнала в него до такава степен, че скоро той самият разцъфтял.
Обкръжението налага свой модел на мислене и живот. И да надникнеш в собствената си същност невинаги е така лесно, както изглежда.
Човек, близък по дух, може да ни помогне да отворим вътрешния си взор и да застанем на пътя на предназначението.
Източник: http://www.sky.od.ua/~serg2002/moi.html
Публикувано от Gloxy-Floxy
6 ноември 2009 г. в 19:09
Много ми харесва.Дали някога ще разцъвтим в пълната си хубост.Може би ако вярваме че не сме тръни.
6 ноември 2009 г. в 19:12
:) Ами ти си безнадежда по отношение на това да повярваш, че си рядък вид роза. Хубаво поне че цъфтиш с пълна сила в подходящо обкръжение.
6 ноември 2009 г. в 20:01
Най-трудно е да разбереш себе си.Особенно, когато и други ти казват,че си камилски трън.
6 ноември 2009 г. в 20:05
Много вярно казано.
6 ноември 2009 г. в 20:52
Има някакъв момент.
Или да ти казват, че си роза, а да те третират като камилски трън.
6 ноември 2009 г. в 20:58
Ама понякога късно усещаш кой казва истината
6 ноември 2009 г. в 23:17
Много красиво! Много...
А колко е поучително!
6 ноември 2009 г. в 23:21
Благодаря!
7 ноември 2009 г. в 1:57
А бе, мен който ще да ме убеждава, че съм роза, пък ако ще в Ботаническата да ме посадят, насред най-хубавите рози, аз си знам че съм не камилски. а магарешки трън :)))А най-често трън в з.....а.:D
7 ноември 2009 г. в 8:12
:) Да не бъркаме многото си лица /да не го наричам по другия начин :))/ с дълбоката или цялостната си вътрешна същност.
12 ноември 2009 г. в 12:38
Ето това показва, че никой не е сбъднал себе си в самота! А и напомня за отговорността, която носим при общуването с другите. Другите - това съм АЗ! Ако това не е най-трудния за проумяване (и съответно усвояване) житейски урок, здраве му кажи!