Живял някога богат търговец. Той притежавал скъпоценен камък, който нямал равен на себе си на земята. Обичал камъка повече от всичко, което имал и никога не се разделял с него. Денем и нощем се любувал на своята скъпоценност, забравяйки за сън и храна. Здравето му започнало да се руши.
Жена му била много обезпокоена, страхувала се да не загуби мъжа си. Взела пари и дарове и се отправила да търси помощ при мъдър и прославен даос. Той благосклонно приел подаръците, обещал и съдействие и я отпратил обратно вкъщи.
След две нощи настъпило пълнолуние и влюбеният в камъка богаташ излязъл в градината, за да се полюбува как лунната светлина танцува по повърхността на неговото съкровище и запалва в просветващата вътрешност разноцветни огньове.
Изведнъж леден полъх докоснал бузата му и като се обърнал, видял зад себе си сякаш изтъкана от мрака безлика фигура в странна дреха от парцали и пера.
-Кой си ти и какво правиш тук? - попитал с треперещ глас търговецът.
-Аз съм твоята Смърт и дойдох за теб - отговорил странен глух глас.
-Но аз съм още млад и не искам да умирам - прошепнал мъжът ужасен докрай.
-Мога да изпълня последното ти желание - казала Смъртта. - Искай всичко, освен едно - да останеш да живееш на земята.
-А мога ли и след смъртта си да не се разделям с камъка?
-Разбира се, ако това е последното ти желание - равнодушно отговорила Смъртта. - Ти и твоето съкровище ще бъдете заточени навеки в хладен, безпрогледен мрак. Няма да можеш да виждаш твоя камък, но ще можеш да го държиш в ръцете си.
-И повече никога няма да видя луната? - тъжно попитал търговецът.
-Никога повече няма да видиш луната, градината и близките си - закикотила се Смъртта. - Няма да можеш да се полюбуваш на цвете, да погалиш жена, да вкусиш лакомство, да се погрееш на слънце или да изложиш лицето си на летния вятър. Но защо ти е всичкото това? Цял живот ти виждаше единствено камъка си и след смъртта няма да се разделиш с него.
-Дай ми време да се простя с близките си - отчаяно проплакал търговецът. - Ще направя каквото искаш, само ми дай още един ден!
-Добре, - казала Смъртта - ще ти дам още един ден, ако за него ти ми дадеш камъка си.
Мъжът подал камъка даже без да го погледне и се втурнал вкъщи. Мятал се от стая в стая, търсейки жена си, а нея я нямало никъде. Изтичал обратно в градината и видял, че жена му стои до вратата и държи в ръце заветната скъпоценност.
-Откъде си взела камъка? - губейки разсъдък, извикал той. - Смъртта ли ти го даде?
-За какво говориш? - учудила се жена му. - Даде ми го даосът, когато си тръгваше от нашата градина.
Проумял тогава търговецът с кого е водил нощната си беседа. Разплакал се от облекчение, после се разсмял. Прегърнал жена си, взел камъка от ръцете и и го захвърлил в реката.
Жена му била много обезпокоена, страхувала се да не загуби мъжа си. Взела пари и дарове и се отправила да търси помощ при мъдър и прославен даос. Той благосклонно приел подаръците, обещал и съдействие и я отпратил обратно вкъщи.
След две нощи настъпило пълнолуние и влюбеният в камъка богаташ излязъл в градината, за да се полюбува как лунната светлина танцува по повърхността на неговото съкровище и запалва в просветващата вътрешност разноцветни огньове.
Изведнъж леден полъх докоснал бузата му и като се обърнал, видял зад себе си сякаш изтъкана от мрака безлика фигура в странна дреха от парцали и пера.
-Кой си ти и какво правиш тук? - попитал с треперещ глас търговецът.
-Аз съм твоята Смърт и дойдох за теб - отговорил странен глух глас.
-Но аз съм още млад и не искам да умирам - прошепнал мъжът ужасен докрай.
-Мога да изпълня последното ти желание - казала Смъртта. - Искай всичко, освен едно - да останеш да живееш на земята.
-А мога ли и след смъртта си да не се разделям с камъка?
-Разбира се, ако това е последното ти желание - равнодушно отговорила Смъртта. - Ти и твоето съкровище ще бъдете заточени навеки в хладен, безпрогледен мрак. Няма да можеш да виждаш твоя камък, но ще можеш да го държиш в ръцете си.
-И повече никога няма да видя луната? - тъжно попитал търговецът.
-Никога повече няма да видиш луната, градината и близките си - закикотила се Смъртта. - Няма да можеш да се полюбуваш на цвете, да погалиш жена, да вкусиш лакомство, да се погрееш на слънце или да изложиш лицето си на летния вятър. Но защо ти е всичкото това? Цял живот ти виждаше единствено камъка си и след смъртта няма да се разделиш с него.
-Дай ми време да се простя с близките си - отчаяно проплакал търговецът. - Ще направя каквото искаш, само ми дай още един ден!
-Добре, - казала Смъртта - ще ти дам още един ден, ако за него ти ми дадеш камъка си.
Мъжът подал камъка даже без да го погледне и се втурнал вкъщи. Мятал се от стая в стая, търсейки жена си, а нея я нямало никъде. Изтичал обратно в градината и видял, че жена му стои до вратата и държи в ръце заветната скъпоценност.
-Откъде си взела камъка? - губейки разсъдък, извикал той. - Смъртта ли ти го даде?
-За какво говориш? - учудила се жена му. - Даде ми го даосът, когато си тръгваше от нашата градина.
Проумял тогава търговецът с кого е водил нощната си беседа. Разплакал се от облекчение, после се разсмял. Прегърнал жена си, взел камъка от ръцете и и го захвърлил в реката.
Публикувано от Gloxy-Floxy
7 ноември 2009 г. в 10:19
Дааа,вещоманията изяжда ума и сетивата ни,руши и обезмисля живота ни...Хубава притча!Благодаря ти,Глокси!
7 ноември 2009 г. в 10:42
Няма защо, Сав!
7 ноември 2009 г. в 21:22
И аз съм вторачил поглед в големия 17"камък:-)... Вашите може би са по-големи и по-хубави?...
7 ноември 2009 г. в 21:53
:) Погледай го още малко. Като дойде Даосът по пълнолуние и без туй ще го продадеш за още един ден с приятелите си от блогосферата.
По-големи и по-хубави, не бих казала. Ние със Сав не сме по материалните дарове или поне не са ни приоритетни.
8 ноември 2009 г. в 10:20
О, и благодаря, че ми напомни! Преди време възнамерявах да пиша публикация за семената на рожкова и други, използвани за "тази" цел. Бях забравила. Отбелязвам си да го направя в обозримо бъдеще :).