Някога, много отдавна, когато бабите и дядовците ви били още млади, до реката се заселила мъгла. Тя приличала на малко, пухкаво и топло облаче, но била толкова прозрачна и тиха, че никой не я забелязвал. Повече от всичко мъглата обичала да стои на брега и да посреща изгрева. Любувала се на ласкавите лъчи и забавните слънчеви зайчета, бягащи по водата.
Една сутрин, както обикновено, пристигнала и се канела да се пъхне под любимия си храст, когато чула някой да плаче. Това било малко момиче, което седяло на брега на реката.
- Защо плачеш? - попитала мъглата.
- Имам лунички ... и носът ми е чип - още по-силно се разплакало момичето. - Грозна съм!
- Е-ей, ти какво! Я погледни през мен на слънце - и мъглата станала малко по-бяла, за да е по-удобно за гледане.
- Красиво е - казало момиченцето.
- Така и ти с твоите лунички изглеждаш точно като това слънчице! - прошепнала мъглата в ухото му.
- Наистина ли?
- Наистина, наистина! - засмяла се мъглата, а щастливото момиченце побягнало към къщи.
Когато изчезнало в далечината, мъглата отново приседнала на брега ... и видяла отражението си във водата. От прозрачна била станала съвсем бяла. Опитала с всичка сила да стане отново прозрачна, но нищо не се получило. Потъжила малко и после решила, че не е болка за умиране и животът продължил нататък.
Няколко години по-късно, една сутрин отново чула плач на брега. Този път била девойка ... и нямала нито една луничка! Мъглата открай време си мислела, че хората могат да плачат, само ако са малки и имат лунички. Затова много се изненадала.
- Защо плачеш?
- Утре ме омъжват ... за един стар търговец. А аз обичам съседското момче. Но татко даже не ми дава да го виждам - девойката подсмръкнала с нос.
- А защо не избягате?
- Ще ни догонят ... ще ни намерят ... ще ни разделя-я-ят! - красавицата заплакала с пълно гърло.
- Няма да ви догонят-намерят-разделят! Бягайте на разсъмване, аз все ще измисля нещо! - обещала мъглата.
- Наистина ли?
- Наистина, наистина ...
През нощта мъглата станала голяма-голяма. И на сутринта провалила сватбата, както обещала. Влюбените бегълци така и не открили, защото навсякъде наоколо било непрогледно бяло от мъгла. Самата тя отначало се чувствала доста тромаво, защото не била свикнала да е такава грамадна, а не и се отдавало да се смали отново. После свикнала, още повече хората и се радвали и си играели с нея, била толкова топла и мека.
Една есенна утрин видяла на брега странен човек. Той не плачел, просто седял, обхванал коленете си с ръце и гледал водата, без да откъсва поглед.
- Защо седиш тук? - попитала мъглата.
- А къде да седя? - криво се усмихнал човекът.
- Вкъщи.
- Нямам къща вече, изгоря.
- Тогава някъде, където те чакат.
- Никъде не ме чакат.
- Построй си нова къща!
- Няма да успея, зимата идва - тъжно промълвил човекът.
- Ще успееш, наистина.
Тази година нямало зима. Мъглата сгрявала всичко наоколо. Но ... в началото на следващата есен станала студена, даже ледена. И хората почнали да не я пускат в домовете си. И от дворовете я гонели: притрябвала си ни такава мразовита и непрогледна!
И тогава тя станала бодлива. Намерила гора, в която нямало хора и се заселила в нея. Само понякога отивала на брега на реката, за да види изгрева на слънцето ... и да си спомни онова време, когато била малка, топла и прозрачна.
човекът с шапка
Публикувано от Gloxy-Floxy
27 ноември 2012 г. в 12:30
Мъглива и... красива...
Много ми хареса!
27 ноември 2012 г. в 12:55
Благодаря! Следващата ще ти хареса още повече (надявам се :))! {}