Притчите

Медунът и говедарят

Един говедар се разболял от самодивската болест и не можал от нищо да намери лек. Ходил при тая врачка, ходил при оная и най-после една му казала, че може да се излекува само ако се опаше с иремик от мечка; ама кожата трябва да бъде наскоро одрана от мечка, а не от медун, и то от първескиня мечка.

- Ама лек, ха-а! Втасах аз! Иремик от мечка, и то от пръвескиня! По-добре да се готвя за гроб! - така си бъбрал говедарят из пътя.

И наистина, много труден лек. Да се убие мечка пръвескиня е толкова мъчна работа, щото най-старите и юначните ловци едвам помнят да са убили в целия си живот една такава мечка и то всякога не без убит от нея човек, защото такава мечка не само е много лоша и зла, но и много силна. Па и иремикът да бъдел от кожа, наскоро одрана.

От смрът друго не пише, но пак душа е, мило е, затова и говедарят разказал на тогова, разказал на оногова; поразпитал тука, поразпитал тамо. "Знаеш, дошло ти е до главата и трябва да питаш" - говорил говедарят всекиму. Но отникъде не получил никаква помощ.

Така е било с болката на говедарят, когато той се завърнал на планината на кошарата, при говедата си.

Един ден, както лежал в кошарата, изправил се един медун на вратата:

- Чух, че си бил болен и че никой не можал да те излечи - проговорил на уплашения говедар. - Още чух, че щял си да бъдеш излекуван, ако се опашеш с иремик от кожа на мечка пръвескиня. Не бой се, аз ща ти дам такъв иремик, само и ти да склониш: да ме допуснеш да се заселя тука в ближната пещера и да кажеш на псетата да ме не лаят, когато идвам при тебе. Недей да се боиш от мене! Аз ти желая само доброто.

Всичките тия думи, а особено последните били изказани така кротко, щото окопитили уплашения говедар. Той попогледнал медунът и първо не повярвал в това негово добро, но неговата кротост и неговата милостивост, а най-главно мисълта, че ще бъде изцерен от болестта. . . надделяли.

"Какво ще има от това - рекъл той в себе си. - Какво зло може да ми направи? Ако видя нещо лошо, главни имам я!"

Говедаринът склонил на всичко. На другия ден медунът му донесъл иремик, който се познавал, че е от скорашна мечешка кожа.

- Прежалих младата си булка, която току-що беше ми родила син първенец, само и само тебе да направя добрина; само ти да бъдеш излечен - казал медунът, като подавал иремика на говедаря. - Видиш ли колко те обичам?

И наистина, говедарят почнал да оздравява. После това медунът станал съсед на говедара, а помежду им се свързала тесна дружба.

Медунът дохождал всекой ден на кошарата, влизал свободно в обора, милвал даже ту това теле, ту тая крава, а псетата гледали кротко, защото и те знаяли за тая тесна дружба на говедара с медунът. Само няколко по-стари волове се държали малко настрана и не искали да бъдат погладвани и милвани от лапата на медуна. Така се минало едно недълго време, а и говедарят сапикасал, че почнали да липсват телците и липсали до едно; а почнали да липсват и кравите. Чудил се говедарят и маял се, но не можал да се сети как и отде иде това зло.

А медунът све дохождал на разговор и све благи и сладки думи му текли от устата.

Най-после липсала и последната крава. Тогава един от воловете открил на говедара, че телците и кравите са отвлечени и изедени не от другиго, а от самия медун, приятелят и благодетелят му, и че той станал ненаситима стръвница и ще съсипе цялото стадо.

Говедарят сега познал работата, а убедил се още повече и от кокалите, които той видял в пещерата.

Познал той сега защо медунът му дал иремика, но вече късно: стадото му било изедено, а и самия него очаквало зло, защото със стръвница мечка игра не става.

Говедарят развалил кошарата си, покарал останалите волове и побързал да бяга от това място, дето и деда му, и баща му имали кошара и дръжали говедата си. И псетата сега узнали всичко и се каяли, дето пуснали медунът в обора да милва говедата, но напразно.

Медунът, който досега покрито пакостил на говедара, сега вече открито говорил:

- Какво! Да убия аз скъпата си млада и пръвескиня булка за твоето здравие и да немам право да се храня от стадото ти! Това не може да бъде.

Говедарят се видел в нужда да се изсели в полето, дето медунът никога не можал да му напакости.

Говедарят, додето бил жив, разказвал на всекиго, а когато да умре, казал и на децата, и на унуците си:

- Не ви трябва, синко, иремик от мечка. Добрината на медун или мечка скъпо излиза.

Па така се приказва и до днеска.

"Българско народно творчество в дванадесет тома", т. IX, "Приказки вълшебни и за животни", изд. "Български писател", София, 1963