Притчите

Най-накрая слънцето огряло по пролетному. На Зимата и се наложило да събере полите си и да размърда крака. Тя се сърдела и процеждала сълзи от покривите на къщите. Понякога се озлобявала и хвърляла в лицата на минувачите нещо между сняг и дъжд. Но това били вече последни капризи ...
В този ден нямало слънце. Но вече разбудените малки потоци пробивали снега и леда.
Старец с лопата помагал на ручеите да си намерят път. Зимата, превъзмогвайки обидата си, се обърнала към него с въпрос:
-Старче, ти си живял дълго! Затова, кажи ми: защо е така? Отначало ме чакат, нямат търпение, искат сняг, радват се. А после ... После не могат да дочакат тръгването ми. Не съм ли красива? Не се ли старах? Затрупах полята със сняг, покрих недовършените ви дела, украсих заспалите градини, вдъхновявах художници и поети. А сега вече не съм ви нужна...
-Ох, Зима! - въздъхнал старецът. - Как да ти разтълкувам това ... Виждаш ли, ти си жена. Красавица си. И това, което казваш е вярно, и всичко направи, както трябва.
Старецът замълчал замислено за малко и в очите му проблеснала тъга.
-Всичко това е така. Има само една беда - няма топлина в теб. Кому си нужна такава за дълго?
Старецът се обърнал и тръгнал към къщи.
А в очите на Зимата се събрало облаче и заплакало със ситни сълзи.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy