ПРИТЧА ЗА НЕЩОТО, КОЕТО ЖИВЕЕЛО В ЧОВЕШКАТА ДУША

Някога в гълбините на душата живеело Нещо. Живеело тихичко и никому не пречело.
Веднъж в душата влязло Чувство. Чувството се харесало на Нещото. И Нещото започнало да пази Чувството, защото се страхувало да не го загуби. Даже започнало да заключва вратата. Заедно те обикаляли по всички ъгълчета на душата, разговаряли, мечтаели. Вечер палели огън, за да сгреят душата.
Нещото привикнало към Чувството и мислело, че то ще остане с него завинаги. Всъщност Чувството това и обещало. То било толкова романтично. Но един ден изчезнало. Нещото го търсило дълго. Накрая в едно ъгълче на душата намерило пробита огромна дупка. Чувството било избягало, но Нещото виняло единствено себе си. В памет на Чувството в душата останала голяма дупка, която не можела да бъде запълнена с нищо. Нощем през нея влизал хладен и зъл вятър. Душата се свивала и мръзнела.
След това в душата се опитвали да влязат и други чувства, но Нещото не ги пускало. Всеки път ги изхвърляло с метлата през дупката. Малко по малко чувствата съвсем престанали да идват.
Но веднъж в душата почукало съвсем Странно Чувство. Отначало Нещото не отваряло. Чувството не се вмъкнало през дупката, както правели другите, а останало да стои пред вратата. Цяла вечер Нещото неспокойно бродило из душата. Когато си легнало да спи, сложило за всеки случай метлата до себе си. Но не се наложило да гони никого. На сутринта погледнало през ключалката и видяло, че Странното Чувство продължава да стои пред вратата. Нещото започнало да нервничи, проумявайки че не можеш да изгониш този, който още не е влязъл.
Минал още един ден. Смущението на Нещото било безпределно. То осъзнало, че до смърт му се иска да пусне Чувството и до смърт се страхува да го направи. Ако го пусне и то избяга като първото, в душата ще има още една дупка ...
Минало още време и Нещото свикнало Странното Чувство да стои пред вратата. И един ден го пуснало вътре. Вечерта те запалили огън и сгрели душата за пръв път от толкова много години.
-Ще си отидеш ли? - не се сдържало Нещото.
-Не, но при едно условие, - казало Чувството - да не ме ограничаваш и да не заключваш вратата.
-Няма да я заключвам, - съгласило се Нещото - но ти можеш да избягаш през старата дупка.
И Нещото разказало своята история.
-Аз не бягам през стари дупки - усмихнало се Странното Чувство. - Аз съм друго чувство.
Нещото не му повярвало, но го поканило да се разходят.
-А къде е дупката? - полюбопитствало Странното Чувство.
-Ето я!-горчиво се усмихнало Нещото.
Посочило мястото, където била дупката, но дупка вече нямало. От външната страна на душата се чували ругатните на хладния, зъл вятър.
Нещото се усмихнало на Странното Чувство и казало единствено, че никога повече няма да заключва вратата.

Публикувано от

7 Response to "ПРИТЧА ЗА НЕЩОТО, КОЕТО ЖИВЕЕЛО В ЧОВЕШКАТА ДУША"

  1. Фея Says:
    12 септември 2009 г., 20:09 ч.

    Започнах да чета притчата. На втория абзац очите ми се замъглиха от потеклите сълзи. Режеща болка прониза душата ми, на гърлото заседна твърда буца, която не успявам да преглътна...
    Искам, но не мога да продължа и да дочета историята до края. Но ще го направя по-късно, просто не съм в състояние сега. Искам само да те попитам, кой е авторът на тази приказка? Кажи ми източника, моля те...

  2. Gloxy-Floxy says:
    13 септември 2009 г., 15:10 ч.

    Съжалявам, че те е разстроила толкова много.
    Доколкото може да се дефинира предназначението на притчите, бих казала, че то е хората да се замислят, да осмислят някои аспекти на живота си, а не да се потапят в горест.
    Ще потърся, откъде я преведох и ще ти дам линк. Но мисля, че е лично творчество на неизвестен руски потребител.

  3. Фея Says:
    13 септември 2009 г., 21:32 ч.

    Да, така е. Притчите са, за да ни помогнат да достигнем до мъдростта и познанието, които вече сме натрупали през житейския си път. Приех твърде болезнено тази приказка, може би заради огромната дупка зейнала в моята Душа. Дупката, която се опитвам всячески да прикривам, да не показвам пред другите. Дупка, от която ме е обхванал смразяващ студ...
    Късно снощи се върнах отново тук и допрочетох историята до края. Този път заедно със сълзите, имаше и малка усмивка. Заради хубавия край на приказката...
    Затворих очи и през сълзи зашепнах:
    "Странно Чувство, ако си някъде наблизо, чуй ме и ела при мен! Не чакай повече отвън, влез най-после в Душата ми и я излекувай, моля те! Имам отчаяна нужда от Теб! Умолявам те, ела...

  4. Gloxy-Floxy says:
    14 септември 2009 г., 17:27 ч.

    :) Така и ще стане, но когато му дойде времето.
    Не препирай, това пречи много!

  5. Анонимен Says:
    24 ноември 2009 г., 18:40 ч.

    Истински бисер! Напомня ми донякъде за малкия принц и лисицата...
    Но, Фея, нещо ми подсказва, че там където има дупка, непременно ще има и Странно чувство. Просто закон на равновесието.

  6. Анонимен Says:
    4 декември 2009 г., 0:19 ч.

    Da mojem da si pozvolim da obichame otnovo...i novata liubov shte izlekuva ranite, prekrasno e

  7. Анонимен Says:
    18 февруари 2010 г., 8:30 ч.

    Здравей,Те!хареса ми...Благодаря..

Публикуване на коментар