Чумата

Знам, че малко претрупах от тоя източник, обаче това в момента се явява един по-специален текст, защото стана обект на блогърско разследване. Както сами ще видите,  разказът отразява чумната епидемия в Родопите в началото на 19 век. И в края на най-трогателната за мен история, aко въобще подлежат на класификация, - за новобрачната двойка, разделена завинаги от болестта - се споменава, че Димитър Зограф рисува чумата над южната врата на църквата в село Момчиловци и мъжът, загубил младата си съпруга, до края на живота си проклина, минавайки край стенописа. Вчера помолих Диана Павлова, която щастливо летува в същото село от два месеца, да провери дали е запазен. Щеше ми се някой ден, като кача разказа, да е с автентична снимка, ако има такава възможност. Тя прие задачата с огромен ентусиазъм и преживя поне същото по сила разочарование, установявайки че стенописите на този художник не са запазени,"а в момента на тяхно място се кипри творчеството на един професор от 1962 година – едни социалистически правдиви картини". Така че разказът е подарък за нея. А снощи пък тя ми подари един прочувствен разказ за трагичната любов на Зографа с девойка от селото, написан от местен свещеник-краевед. Казва се "Кучешка глава" и горещо ви го препоръчвам. 
P.S. Tоку-що виждам, че разказът за чумата, който следва, е от същия автор. :) 

По време на чумата една майка вдовица от Горно Дерекьой (дн.с.Момчиловци) избягала с трите си дъщери в местността Синора. Тук имало стара колибка и майката вечерно време се подслонявала в нея, а през деня се криели в тъмната Коматанска гора. Дъщерите й били големи, огиздила ги с най-новите дрехи и ги накичила с главенцки гиздила(годежна премяна), защото чумата не кайдисвала да мори нагиздените моми. Ала голямата дъщеря се разболела. Майката веднага отвела другите в гората, а тя останала да пази болната. На седмицата голямата дъщеря умряла и сама майката изкопала гроб под старите ели и я заровила. Отишла при другите дъщери в гората, но стояла далеч от тях, защото била вече мръснак (заразна).
Разболяла се и втората дъщеря. Майката намерила сили, задянала и нея и с големи усилия я изнесла на Синора, а оттам надолу я засурнала и погребала до голямата сестра. Останала последната й дъщеря в гората, но и тя след време починала. Сиротата майка решила да събере дъщерите си на едно място под старите ели. Изтощена от глад и мъка, тя задянала последната си рожба, но силите й свършили, паднала с нея над пътя при Коматанската баруга и не могла да я носи по-нататък. Тук тя с вързаната за миндиля (престилката) си чекийка изкопала плитък гроб и с мравилек засущила (закрила) последната си дъщеря, След време намерили самотната майка умряла под елите над пресния гроб на двете й дъщери!
Узунци и Харитевци избягали в Полянската усойка. Жената на Георги Харитев — Жека била рождилница (родилка) и не могла да бяга. След една седмица Георги нощно време прилезал (прибягал) да навести жена си. Намерил я умряла, а от дясната й страна в ъгъла притиснала живата си още рожба. Георги се зачудил какво да прави в тъмната нощ. Вземал мотиката и изкопал гроб под белите сливи в градината, закачил жена си за краката с един гагул (кука) и я отсурнал в гроба. Сърцето му се късало, зачудил се какво да прави живото пеленаче? Прекръстил се пред кандилото, вземал детето с двете ръце и го понел в тъмната доба към майчиния му гроб. Рожбата плакала, плакал и сиротният баща... Сложил детето живо при мъртвата майка, напълнил гроба с изобилно накапаните сливи (бели маринки), хвърлил пръстчица върху им и пак избягал към Поляната. (Гробът бил пред сегашната къща на Манол Бабугеров и при копане на яма за вар бяха намерили погребани майка и дете, умрели от чумата.)
Същото се случило и със стария Горлия от Д. Дерекьой (дн.с.Соколовци). Той избягал с жена си на Пилещи камен. Тук тя родила и умряла от чумата, а оставила живо детенце. Горлията плакал, нареждал и сам погребал жена си и до нея сложил живата й рожба. На старини Горлията плакал и викал: „Къде ще мене господ да тури, ага сам погребал живо дете!”
Георги Тодоров Бакларев — Мандата тъкмо бил довел през зимата млада невеста на име Ружа от Чакоровския род. След сватбата за пръв път Георги отишъл на пазар в Станимака с двете си мулета и събрал голям армаган на Ружа. На връщане от Станимака през „Свети Георги” срещнал уплашени хора да бягат и ги запитал за нещо ново по село, а един му подсказал, че и жена му се е разболяла. Георги набузил(насилил) мулетата и дошъл като луд в село. От бързане извадил ножа, срязал въжетата на товарните мулета и веднага влязъл вътре. Намерил Ружа седнала на вътрешната стълба да плаче и нарежда. Погледнал я, зад ушите била вече посиняла. Георги загрижено я запитал защо плаче, а тя му казала: „Ееехх, мъжо... тьожка ма глава боли, чумата ма е фатила, ще ти умра... Ще останеш млад вдовец...” Георги й поднесъл големия и пръв пазарски армаган, Ружа го гледала и пак плакала. Подал й една ябълка, тя е подържала в ръката и я изпуснала. Георги дигнал невястата да я внесе вътре и през вратата умряла в ръцете му. Изкопал гроб в градината, отсурнал още топлия труп и го погребал. Хванал мулетата и той тръгнал да бяга. Намерил своите братя и роднини, но никой не го приемал при себе си, защото бил мръснак. През лятото Мандата скитал сам по горите до късна есен. Един ден случайно се срещнал с брата си Пахуня от двете страни на Болшенската река и тихом си проговорили:
— Бубамолууу... , (брате) умре ми жената и я погребах в градината и цяло лято ходя като луд по горите.
— Бубамолуу... мене умреха и жената, и децата... зарових ги на едно място в гората — му отвърнал Пахун.
— Щом е тъй и двамата сме мръснаци, хо да се съберем заедно, та който умре по-напред, единият да го погребе — отвърнал Пахун.
Георги бил грамаден човек, имал голяма сила, ходил небрежно и разсурнато и оттам го призовали „Манда”. На другата година като вдовец минавал през Грибачевската махала за имотите си в Голямската усойка. У Грибавци имало изостанала мома на име Мария, която била изропчена (обезобразена) от сипката. Тя гледала Георги, когато минава покрай къщата, и викала: „Мандо, Мандо, разсурнат и парталив, (размъкнат, парцалив) кой ще тебе сега да зьоме...”
След две години се случило, че Мария се оженила за разсурнатия Манда.
Димитър Зограф изографисал чумата в църквата над южната малка врата и винаги, когато Георги излизал от църква, сочил юмруци към чумата-страшилище, въртял главата и викал: „Ах-аааххх, ти чорна чумо, ти ми изеде младините и женицата...”
 
Разказал: К. КАНЕВ

"Бежещим през годините", родопски сладкодумци, съст. Петко Величков, 
изд. "Хр. Г. Данов", 1976

 

Публикувано от

2 Response to "Чумата"

  1. vira111 says:
    4 септември 2012 г., 22:04

    Благодаря ти, Гло! Да, същият е авторът - Константин Канев - той единствен е записал всичко, за да не се изгуби, както е станало със стенописите. Това не го бях чела и още веднъж ти благодаря!

  2. Gloxy-Floxy says:
    4 септември 2012 г., 22:11

    :){}
    Всъщност можеш да видиш целия сборник, оказа се, че го има качен в Интернет, а аз си набирам да кипи безсмислен труд. :)
    http://www.promacedonia.org/giliev/bg/index.html

Публикуване на коментар