Притчите

Храбрият рицар Раул, с прозвище "Синята брада" много обичал жените. От което може да се заключи, че бил повече храбър, отколкото умен. Може би затова не се ползвал с особен успех сред жените. Отидел ли славният рицар за година на някакъв поход, неминуемо при завръщането си установявал ново попълнение в семейството. В детската стояло мъничко креватче с герба на предците на Раул, а вътре малък пискун, който като две капки вода си приличал или с лакея, или с оръженосеца. Тъй като действието не се развивало в наши дни, Раул се чувствал особено засегнат. И започнал да действа рутинно. Заповядвал новороденото да бъде обучено за паж, съпругата да бъде отровена, а сам незабавно се женел за друга. След като отдъхнел вкъщи, той отново тръгвал на поход и след една година се повтаряла същата точка от историята.
По този начин за няколко години Раул можел да бъде сигурен, че има по две копия от всеки паж и оръженосец, а неговият алхимик Пополани, който се занимавал с отравянето на съпругите, доложил, че в семейната гробница няма повече свободни места.
Тогава Раул фон Синята брада стигнал до извода, че на жените не трябва да се вярва. Заключение жестоко, но не може да се каже и прибързано. Рицарят Раул фон Синята брада нищо не решавал прибързано. Достигайки до такова прозрение, Раул се отправил в семейната гробница и в това тъжно място се отдал на скръбта си, насаме с покойните си жени, за да не му се смеят пажовете и оръженосците, че оплаква техните любовници.
-О, Розалинда! - ридаел той над един от саркофазите. - Не те ли обичах? Не ти ли подарих най-големите изумруди? За да ти ги подаря, се наложи да разруша замъка на барон фон Хабенихтс, Господ да даде покой на душата му! Мислех те за толкова богоязлива, а ти ...
-Ти, Леонора! - ридаел над друг саркофаг. - Толкова обичаше конете! Лоша ли беше шесторката бели, арабски коне? За да ти ги доставя обиколих половината свят. Изгорих четирдесет сарацински града, двеста села, труповете се търкаляха по пътя така, че нямаше откъде да се мине. А ти какво правеше, докато аз се биех със сарацините? Беше ли бяла и без белези, като конете, които ти доведох? Не.
-Ти, Изидора, най-прекрасна от жените! Не ти ли подарих изумрудите на Розалинда и конете на Леонора? Не ти ли донесох скъпоценно колие, свалено от чалмата на султана и още куп скъпоценности? А ти с какво ми се отплати? Да смениш рицаря за оръженосец! Къде ти беше главата?
-А ти ... не ти помня името ... А на гробницата да го прочета, тук е тъмно, пък и аз съм неграмотен. Но ти беше хубавичка женица, кълна се в праха ти. Устните ти бяха като вишни, бузките като рози, а косите като злато. И всичко това - вишни, рози, злато отдаде кому? На пажа, който даже и само от вишни не разбира, както трябва!
Така оплаквал славният рицар Раул фон Синята брада горещо обичаните си жени и когато оплакал и последната, извадил меча си и дал тържествена клетва, че повече няма да вярва на жените и занапред да вземе мерки.
Излязъл от гробницата нов човек.
-Тръгваме на път! - викнал силно една седмица след като се оженил за хубавата Алиса. - Стягайте се всички, всички до един! Пажове, оръженосци, всички!
-А кой ще защитава нашата знатна госпожа, ако има нападение на замъка, докато отсъстваме?
-За това ще останат само хроми, слепи и гърбави оръженосци и то не по-млади от петдесетгодишна възраст! Знаем ние, как вие кучета се грижите за вашата госпожа, когато отсъствам от къщи! Тоя начин на обгрижване не ми харесва! Точка!
-Алиса, наша вярна съпруго, - обърнал се той към жена си - не пристъпвай вратите на замъка! А вие, стари песове, наблюдавайте зорко нашата вярна съпруга. Нито един мъж да не пристъпва в замъка!
Казал, смушкал коня със шпорите и отпътувал.
Минала година.
Рицарят Раул фон Синята брада се върнал от блестящ поход и носел подаръци за вярната си съпруга.
-Изпълнихте ли всичките ми заповеди?
-Всичките! - отговаря Алиса.
-Ето виждате ли, че може и само с женска прислуга. Пажовете са глупост! О, имаш нова камериерка. Как се казваш, мила?
-Бертран, сър! - изръмжала "камериерката".
-Пополани! - с мъка призовал алхимика Раул.
Два дни бесил по стените хромите, слепите и гърбави оръженосци.
-Как вие, кучета проклети, го пропуснахте в замъка?
-Кой, господарю, освен покойната господарка е знаел, че е мъж? Дойде в замъка, облечен в рокля и това е!
На третият ден Раул фон Синята брада отпразнувал нова сватба.
От лошите навици човек трудно се отказва.
-Сега знам какво да направя!
И рицарят Раул фон Синята брада не тръгнал от къщи преди да бъде завършена високата кула.
-Стой тук, любима моя! Имаш всичко необходимо, докато се върна. Прислуга не ти е нужна.
И саморъчно зазидал вратата на кулата.
Минала годината. Раул се завърнал и започнал да оглежда вратата на кулата. Била недокосната.
"Сега е спокойна душата ми!" - въздъхнал с облекчение Раул и започнал да разбива вратата.
Изведнъж от прозореца се показала мъжка глава:
-Ей, ти защо чуждите врати разбиваш? Почакай да се върне годподаря на замъка и ще ти даде да разбереш, как се разбива вратата на жена му!
Раул не вярвал на очите си.
-Как си попаднал там, като вратата е зазидана?
-Аз ли? Ами аз съм трубадур. Като си вървях из полето, гледам кула, а на прозореца прекрасна дама. Започнах да и съчинявам и изпълнявам песни, а през това време тя ми изплете стълба. А този глупак Раул фон ...
На Пополани било поръчано да "обработи" жената, а трубадура рицарят "обработил" сам.
-Сега ще я скрия в земята! - заявил Раул след като се оженил веднага щом свършил траура. - Под земята няма да забременееш!
Изкопал пещера в гората, обзавел я и я заредил с припаси като замък и настанил там вярната си съпруга. Затрупали входа на пещерата и заличили всички следи.
Върнал се след година, отворил пещерата ... и само където на място не умрял. Гледа, жената готви, а някакъв мъж сече дърва.
-Ти как попадна тук? - креснал Раул така, че пръстта започнала да пада от стените.
Мъжът паднал в краката му.
-Не се гневете, господарю! Аз съм беден дървар, изкоренявах пънове. Един ден като копаех, земята пропадна под мен и се озовах тук.
-Че си дървар, това го разбирам, всеки труд е почтен. Но защо при вас в съседната пещера реве бебе, това никак не мога да разбера!
Отново се отворила работа на Пополани.
Дърварят закопали жив.
"Каръщина някаква! - мислел си Раул, стоейки отново под венчалния венец. - Трябва да опитам нещо ново."
Натоварили лодки и Раул фон Синята брада отвел новата си жена на необитаем остров в морето.
-Разхождай се на воля тук - казал и той. - И най-важното, чакай!
"Ето сега душата ми е спокойна" - помислил си той и вместо една година воювал цели три.
Върнал се, отишъл на острова и го посрещнало момченце. Умно такова детенце, двегодишно, а говори.
-Чичо, ти да не си рицарят Раул Синята брада , за когото говореше мама?
-Аха, а ти кой си?
-Аз тук с мама и тате живея. Тате току-що се върна от лов, а мама люлее сестричката ми в люлката.
Като буря връхлетял Раул в скромната колиба.
-Кой си ти? - креснал на мъжа, който седял край огнището.
-Милост, състрадателни господине! Аз съм беден мореплавател. Корабът ни се разби близо до тези брегове. Аз единствен оцелях от целия екипаж. Бог вижда, нищо лошо не съм искал да ви направя, само спасявах живота си.
-Хм! - казал Раул. - Пополани! Оръженосци! Въже!
В страшен гняв се върнал Раул в замъка си. В гняв и мъка.
-Никъде! Ни във въздуха, ни в морето, ни на земята, нито под нея ...
Три дни се поддавал на тези нерадостни мисли, на четвъртия заповядал да извикат Пополани.
-Доведете ми тук този учен безделник! Ще му отворя учената глава!
Всички разбрали, че работата е сериозна. Пополани се явил ни жив, ни мъртъв.
-Ти какво, учена чалма! - креснал рицарят. - Малко ли са ти великите ми милости? Малко ли ти е, че по своето неизречено великодушие позволявам на човек по-учен от мен да живее в замъка ми и търпеливо понасям такава дързост? Малко ли са ти, куче? Слушай какво ще ти кажа! Макар и учен човек, си глупак! Ето сега с ей тоя меч, виждаш ли го, ще ти разтворя главата, за да видя, що за помия е насипана там! Какво умееш ти? Само да тровиш жените ми? Колко пъти по твоята милост ставах вдовец? А да предпазиш господаря си от позор и измяна, това не можеш ли? Утре да е намерено средство против измяна! Работи с главата си, докато я имаш. Или утре ще се разлети като орехови черупки! Марш!
Минал ден. Пополани се явил по-бледен и от преди.
-Е? - посрещнал го рицарят.
-Господарю, рових се в книгите, търсих отговор сред звездите, виках духове ...
-Е?
-Никъде няма средство за вярност.
Рицарят хванал меча.
-Почакай, господарю! Опитай нещо за последно!
-Какво?
-Ако жената е оставена сама на себе си, тя навярно ще сътвори някаква пакост. В замъка се носи радостния слух, че ще се жениш за Булота.
-Ще се оженя и за нея.
-Кажи и след сватбата, че нещо в нея не ти харесва. И ще видим какво ще се получи.
Речено-сторено.
-Какво не ми харесва в нея? - тихичко попитал Раул Пополани по време на сватбения пир.
-Ами ... кръста. Талията и е пълновата.
-Харесвам ти, нали? - кокетно попитала Булота, когато останали насаме.
-Талията ти е малко пълничка! - мрачно измърморил рицарят.
Булота така се разсърдила, че незабавно го изхвърлила от брачното ложе, а за Пополани приготвили въже.
-Почакай! - на колене замолил ученият.
Булота плакала три дни, а на четвъртия изпратила за шлосер.
-Изпрати за шлосер! - подозрително отбелязал низвергнатия съпруг.
-Нищо. Значи нещо е намислила.
-Тръгваме на поход. Струва ми се, че като се върна ще нахраня моите зверове с учени мозъци - мрачно казал рицарят и отпътувал.
Минала година.
Рицарят се завърнал, а насреща му изтичала Булота. Талията и като на оса.
-Мили, погледни каква талия имам!
-В талията си отслабнала, а къде е детето? - свъсено попитал Раул.
-Какво дете?
-"Какво"! Твоето, разбира се, не моето!
-Опомни се, рицарю! Никакво дете няма.
-Странно! Толкова години живея тук, такова чудо не е бивало. Пажовете и оръженосците бяха тук, струва ми се.
-До тях ли ми е било?! По цели дни ме прегръщаше тоя корсет. Така стиска, че и за оръженосци забравяш да мислиш.
-А вечер?
-Ха, вечер! Така стиска и убива, че вечер като го смъкнеш заспиваш като пребита.
-Пополани! Макар и учен глупак, си умен човек!
Така бил изобретен корсетът, охраняващ съпружеската вярност. Оттогава, разбира се, започнали да ги правят по-широки. Но трябва да се отбележи, че докато жената е в корсет, мъжът не усеща сърбеж по челото.


При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy