Притчите

Казват, че стенанията и жалбите на потърпевшите от Любовта дотолкова досадили на Небето, че то решило да устрои съд над злощастната.
Били поканени свидетели. Жертвите отрано запълнили огромния старинен амфитеатър. Съдията не се виждал. Неговата ложа-облак била на самия връх и едва се различавала в тъмнината, която също се спуснала да наблюдава безпрецедентното събитие. Звездите отсъствали. Дали защото не одобрявали предстоящото или от свои по-висши съображения, не било известно.
Падаща незнайно откъде светлина позволявала да се види подсъдимата. В скромна закрита рокля, с коси пуснати по раменете, висока и като че ли тъжна, Любовта стояла на арената под осъдителните погледи и мълчала. Приглушен ропот се носел из залата.
-Тишина! - казал глас от ложата.
Всички млъкнали. Никой не дишал и не помръдвал.
-Първият свидетел!
На арената излязъл някой, загърнат с плащ и нахлупена качулка. Лицето му било скрито зад маска-череп. Той се представил с поклон:
-Беда.
Всички забелязали, как Любовта потръпнала. Една от ложите се осветила. В нея се надигнал Шекспир и леко наклонил глава. Зрителите го аплодирали. След това отново приковали погледи в арената.
-Да, - тъжно отвърнала Любовта - понякога съм и такава.
Бедата закрачила към изхода. Седящите до пътеката зрители неволно се отдръпнали встрани.
-Вторият свидетел!
Всички зажумели от внезапно избухналата светлина и си помислили: "Да не би Слънцето да е решило да види, кои са тези, осмелили се да съдят Любовта?" В залата настъпила суматоха, закривали очите си с ръце. Понесли се панически викове:
-Загасете! Ослепяваме!
И Слънцето излязло от залата. А когато потресените зрители отново дошли на себе си, отново обърнали погледите си към центъра на арената, където стояла Любовта.
-Да, - казала тя - аз мога да заслепявам.
И още по-ниско свела глава.
-Третият свидетел!
Зрителите се напрегнали, не знаейки кого и какво да очакват този път. Но сякаш нищо не се случило , просто непознат вълшебен аромат на неземни цветя се понесъл по редовете.Той замайвал, изпълвайки цялото същество с такава лекота, че хората все едно заплували във въздуха, извисявайки се над тленното. Влечало ги един към друг, искало им се да си говорят красиви думи ... забравили всичко, което било преди, останало само едно желание - да задържат този възхитителен миг ... Виждали прекрасни сънища наяве, хихикали безпричинно и нямали сила да спрат ... И всички усетили опустошение, огорчение, когато това, което пораждало безумието им, изчезнало.
И Любовта отново отпуснала глава в знак на съгласие:
-Да, аз подлудявам!
-Готови ли сте да чуете четвъртия последен свидетел? - чул се познатият глас на Съдията.
-Да - въздъхнал амфитеатърът.
В залата се втурнало нещо малко и невъобразимо - пъстро облечено, не по мярка, със звънлив смях и такава усмивка, че всеки би могъл да се закълне, че е предназначена точно за него! Душите се подмладявали, погледите се освежавали. От само себе си разцъфвали усмивки и хората разбрали, че това е, заради което си струва да живееш и да живееш така, че да го изпитваш.
Малкото нещо се устремило към Любовта и те се прегърнали.
А залата заплакала с щастливи сълзи, разбирайки че това е присъдата, единствената и справедлива присъда.

Александър Бел

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy