Притчите

І
По времето на крал Людовик живял във Франция беден жонгльор; бил родом от Компиен и го наричали Барнабе; той ходел от град на град и показвал фокуси, изискващи сила и ловкост.
В панаирни дни Барнабе разстилал на градския площад вехто, износено килимче и започвал да привиква децата и да припява забавни рими, които усвоил от един стар жонгльор. След това, като заставал в много неестествена поза, започвал да балансира оловна чиния на носа си.
На първо време тълпата го гледала равнодушно.
Но когато, заставайки на ръце, подхвърлял и ловял във въздуха с краката си шест медни топки, блестящи на слънцето, или сгънат на колело жонглирал с дванадесет ножа, шум на одобрение се понасял в редиците на зрителите и монетите се посипвали по килимчето като дъжд.
Но, както и повечето хора, издържащи се от таланта си, Барнабе от Компиен едва свързвал двата края.
Добивайки хляба си с пот на челото, той търпял лишения, далеч по-големи отколкото е положено да търпи човек за греховете на нашия прародител Адам.
Освен това той нямал възможност да се труди, колкото иска. За да покаже своето забележително учение, той се нуждаел от лъчите на слънцето и светлината на деня, както се нуждаят от тях дърветата, за да цъфтят и да плодоносят. През зимата той също напомнял за дърво, лишено от листата си и като че ли изсъхнало. Мразовитата зима била сурова към жонгльора. И като щуреца, за който разказва Мария Френска, с настъпването на лошото време страдал от глад и студ. Но в душевна простота понасял несгодите търпеливо.
Барнабе никога не се замислял нито за произхода на богатствата, нито за неравенството в положението на хората. Той твърдо вярвал, че ако тукашния свят е лош, то отвъдният непременно трябва да е прекрасен и тази надежда го крепяла. Той не подражавал на богохулниците и безбожниците, продали душата си на дявола. Никога не злоупотребявал с името на Бога; живеел честно и макар да нямал своя жена, не пожелавал жената на ближния си, защото жената е враг на силните мъже, което доказва историята със Самсон от Светото писание.
Право казано, той не бил подвластен на плътски въжделения и му било по-трудно да се откаже от каничка вино, отколкото от общуване с жени - бидейки въздържан по природа, все пак нямал против да си изплакне гърлото в горещо време. Най-общо бил човек добродетелен, богоязлив и дълбоко почитащ Пресветата Дева.
Влизайки в църква, никога не пропускал случай да падне на колене и да и се помоли: "Царице небесна, не ме изоставяй в милостта си, докато Господу е угодно, за да живея на земята, а когато умра, прати ми райско блаженство."

ІІ
Една вечер, след дъждовен ден, когато Барнабе печален и сгърбен, носел под мишница своите топки и ножове, загърнати във вехтото килимче, и бродел в търсене на някоя плевня, където да може, макар и без вечеря, да намери подслон за през нощта, той видял по пътя в същата посока да върви монах и почтително му се поклонил. Те продължили заедно нататък и между тях се завързала беседа.
-Кажи, добри човече, - попитал монахът - защо си облечен от главата до петите в зелено? Навярно ти предстои да изпълниш ролята на луд в някоя мистерия?
-Съвсем не, отче - отвърнал Барнабе. - Просто съм жонгльор. Казвам се Барнабе. И ако можех всеки ден да ям донасита, бих казал, че това да си жонгльор е най-хубаво от всичко.
-Ти се заблуждаваш, приятелю Барнабе - възразил монахът. - Най-хубаво от всичко е да бъдеш монах. Монасите словославят Господа, Пречистата Дева и всички светии. Животът на монаха е незамлъкваща хвалба на Бога.
-Отче, даже и в невежеството си аз осъзнавам, че моето звание не може да се сравни с Вашето и въпреки че не е толкова просто да танцуваш, удържайки на края на носа си пръчка, на върха на която има монета, това помръква пред вашите деяния. И на мен би ми се искало подобно на вас да се моля безспирно и най-вече да прославям Пресветата Дева, която особено почитам! Охотно бих се отказал от изкуството си, благодарение на което се прочух в шестотин селища от Суасон до Бове, и бих влязъл в манастир.
Простодушието на жонгльора трогнало монаха, а и тъй като бил достатъчно прозорлив, разпознал в Барнабе един от онези хора на добрата воля, за които Господ Бог е казал: "Да пребъде с тях мирът на земята!" Затова се обърнал към него с такива думи:
-Приятелю Барнабе, ела с мен. Аз съм настоятел на един манастир и ще те приема в нашата обител. Този, който е указвал на Мария Египетска пътя в пустинята, те постави на пътя ми, за да те направлявам в пътя към спасението.
Така Барнабе станал монах. В манастира, където бил приет, монасите особено ревностно се кланяли на Пресветата Дева. Всеки използвал в нейна слава всички знания и умения, които му е дарил Господ.
Самият настоятел съчинявал книги, в които по всички правила на схоластичната наука възвеличавал добродетелите на божията майка.
Брат Маврикий изкусно преписвал тези трактати на пергамент.
Брат Александър ги украсявал с изящни миниатюри. На тях изобразявал небесната царица, седнала на Соломоновия трон, в подножието на който бодърствали четири лъва; около сияйната и глава летели седем гълъба, олицетворяващи седемте дара на Светия Дух: страх божий, благочестие, знание, сила, просветление, разум и мъдрост. Тя била обкръжена от шест златокъдри деви: Смирение, Благоразумие, Уединение, Благоговение, Девственост и Послушание.
В краката и били изобразени в молитвена поза две голи фигурки с удивителна белота. Това били души, молещи за застъпничество и за спасение.
На друга страница за сравнение с Мария, брат Александър изобразил Ева, за да може едновременно да се види грехът и неговото изкупление, унижената жена и девата в молитвен екстаз.
Брат Марброт също бил едно от най-нежните деца на Мария.
Той неуморно изсичал образа и от камък. Заради това брадата и веждите му били винаги побелели от праха, а очите му сълзели. Той бил достигнал вече преклонна възраст, но бил пълен със сила и бодрост. Видимо небесната царица покровителствала старостта на своето чедо. Марброт я изобразявал седнала на престол. Около челото и сияел венец от скъпоценности. Марброд грижливо прикривал с гънките на роклята нозете на онази, за която някой пророк беше казал: "Като заключена градина, възлюбена моя".
Понякога и придавал образа на прелестно дете; изглеждало сякаш казва: "Господи, воистина си Бог мой!"
В манастира имало и поети, които съчинявали на латински изречения и химни в слава на присноблажената Дева Мария, а някакъв пикардиец преразказвал чудесата на Богородица на език простонароден и ги възпявал в стихове.

ІІІ
Наблюдавайки такова съревнование във възхвалата на Светата Дева и такова множество от славни деяния, Барнабе се ужасявал от своето невежество и простота.
-Уви! - говорел той сам на себе си, разхождайки се из малката, лишена от сянка манастирска градина. Колко съм нещастен! Не мога подобно на братята да прославя достойно Пресветата Богородица, а всъщност я обичам с цялото си сърце. Уви! Уви! Аз съм човек прост, неизкушен, няма у мен, за да ти служа, Владичице, ни назидателни проповеди, ни трактати, съставени по всички правила, нито красиви картини, нито изкусно изсечени статуи, нито наредени стихове! Уви, нищо нямам аз!
Така стенел и се опечалявал той. Една вечер монасите се разхождали и беседвали помежду си. Така чул историята за монаха, който знаел една-единствена молитва: "Радвай се, Богородице Дево!" Всички го презирали за невежеството му, но след смъртта му на устата му разцъфнали пет рози, с броя на на буквите, съставящи името на Мария и така била призната святостта на починалия.
Чувайки този разказ, Барнабе още веднъж бил поразен от добротата на Пресветата Дева. Но блажената смърт на монаха не го утешила. Той копнеел да се потруди за славата на небесната царица.
Барнабе непрекъснато търсел възможност за това, все не я намирал и от ден на ден все повече се съкрушавал. Но една сутрин се пробудил с радостно чувство, изтичал в параклиса и останал там в усамотение дълги часове. След обяда отново отишъл там.
Оттогава ежедневно се отправял в параклиса, когато там нямало никого и прекарвал вътре времето, в което другите монаси се отдавали на изкуства и занаяти.
Странното му поведение разбудило любопитството на останалите.
Братята недоумявали, защо Барнабе толкова често се уединява.
Настоятелят, чийто дълг било да знае всичко, което се случва в манастира, решил да го проследи по време на отлъчванията му. И веднъж, когато Барнабе отново се усамотил в параклиса, настоятелят и двама старци го последвали и останали да наблюдават случващото се вътре през цепнатината на вратата.
Пред олтара на Светата Дева Барнабе застанал на ръце жонглирал с шестте топки и дванадестетте ножа. В чест на божията майка той изпълнил всички фокуси, за които някога получавал бурни аплодисменти. Неразбирайки, че този безхитростен човек отдава на Пресветата Дева цялото си изкуство и умение, старците решили, че това е кощунство.
Настоятелят знаел, че Барнабе е с чиста душа, но решил, че разумът му се е размътил. Тримата се канели да влязат и да го изведат от параклиса, когато изведнъж видели Пресветата Дева да слиза от амвона и да изтрива с полите на синята си дреха потта, струяща от челото на жонгльора.
Тогава, падайки на каменните плочи, настоятелят провъзгласил:
-Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога!
-Амин! - целувайки земята, отвърнали старците.

Анатол Франс

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy