Притчите

Манастирът спи.
Светлина мъждука само в килията на отец Бертолд. Отец Бертолд винаги работи нощем. Често утринната светлина го застига над колбите и ретортите, потопен в неговите обичайни, странни, тайнствени занимания.
Тогава знамение осенява отец Бертолд и той отива да се моли цял ден, за да може вечер отново да се захване със своите загадъчни инструменти, доволен и на два-три часа отдих за грешната си плът.
Ден-молитва, нощ-труд.
Отец Бертолд убива плътта си.
На вид е мършав аскет с изпъната, суха кожа. Мъртвец, комуто е чуждо всичко житейско. Само очите му са живи, светят с някакъв фанатичен огън, който изгаря мозъка на отец Бертолд.
-Той е или велик грешник, или велик праведник! - решили в манастира и даже настоятелят не се интересувал с какви тайнствени дела е зает нощем отец Бертолд!
Само попитал:
-В прослава на нашата велика църква ли е труда ти, сине мой?
-О, да! - отвърнал монахът и в очите му още по-ярко избухнал фанатичният огън. - Ако Бог ми помогне да завърша делото си, щастие и мир ще възцарят сред хората, те ще се отдадат на единния Бог и врагът на светата църква ще бъде съкрушен завинаги.
-Да благослови Господ труда ти и да укрепи вярата ти! - му казал отец-настоятелят.
-Амин! - отвърнал монахът и гласът му прозвучал с такава искрена, гореща, твърда вяра, че настоятелят останал без всякакво съмнение : отец Бертолд действително е зает с дела богоугодни и полезни за светата църква.
Оттогава отец Бертолд работи безпрепятствено нощем.
Но днес не е зает с колбите и ретортите си.
С горящи очи той стои до високия прозорец, опрял пламнало чело до желязната решетка - една от решетките, с които обителта се обгражда от грешния свят.
Отец Бертолд гледа тъмното небе, осеяно със звезди, долината, потънала в мрак, заспалия град, видим от планинския манастир.
И в душата на отец Бертолд живее тая смътна тревога, която вече няколко дни не му дава нито да се моли, нито да работи.
Това е дяволът, който го изкушава и вселява в сърцето му смътна тревога, сее съмнение, за да попречи на отец Бертолд в неговото велико и свято дело.
С тази смътна тревога отец Бертолд не може да се заеме за великото си дело - изобретяването на изкуствено злато.
Да, това ще "смачка главата на змията", ще лиши дявола от оръжието му, с което той завоюва света и се бори със светата църква.
Тези зрънца, с които дяволът заслепява разума на хората, тогава ще се правят в работилници от обикновени занаятчии.
И златото ще се цени не повече от глината. Ще престане да бъде рядкост. Човечеството ще го има, когато му е угодно и колкото му е угодно, в изобилие, в излишък. То ще престане да владее света.
Богаташите ще престанат да бъдат богаташи, равенство ще се възцари между хората. Няма да има за какво да се изнуряват от тежка работа, няма да има до какво да се домогват, няма да има за какво да се борят, ненавиждат, завиждат - всички хора ще станат братя и ще служат на единния Бог и на никой друг.
Защото хората съществуват за добро и само дяволът ги е оплел в своите златни мрежи.
Но защо ли съмнение в това се прокрадва в душата на отец Бертолд?
Съмнение, което пречи на отец Бертолд да продължи великото си дело на избавление на света от властта на дявола?
Неговото велико дело се движи напред.
В съда вече блестят малки златни прашинки. Това още не е злато. Но това е първообраз, зародиш на златото. Те имат много общо с проклетия метал. Още малко усилие и прашинките ще се превърнат в злато.
Злато, което всеки може да приготви за себе си, в каквото количество пожелае.
Ще настъпи край на властта на дявола.
И в тези минути, в които на отец Бертолд е особено нужна цялата му вяра, в душата му се прокрадва съмнение. Вълкът поглъща агнето, паякът поглъща мухата, човекът поглъща човека.
И старата формула "homo homini lupus" като олово тежи в мозъка му.
"Човек за човека е вълк".
По лицата на богомолците, които посещават обителта са врязани бръчки, свидетелстващи за борби - той чете тази злоба и ненавист, и взаимно ожесточение, които царят там, в света.
Нима Каин не е убил Авел тогава, когато хората още не са познавали проклетия и презрян метал?
И даже в книгите на Свещеното писание отец Бертолд чете за людската злоба, ненавист и ожесточеност.
Светът ражда злоба и ненавист и само нашата света църква се опитва да присади в хората доброта и любов - да приучи ястреба да кълве пшенични зърна, а вълка да пасе трева.
И даже, страшно е да си помислиш, от кладите на светата инквизиция отец Бертолд лъхва същият огън на злоба и ненавист - и димът на кладите му се струва дим на ненавистта, която се разстила по земята.
Какви мисли! О, Боже!
Но напразно отец Бертолд пада на колене пред светото разпятие и с часове гледа лика на разпънатия, търсейки утешение, подкрепа в скръбта.
Там, долу, в подножието на кръста му се мяркат лица, които светят от злоба, ненавист и ожесточение.
Непримирими, вековни, несъкрушими, владеещи човешките сърца от сътворението на света.
Топла, тиха нощ се е спуснала, носейки със себе си мир, покой, благодатен сън.
И на отец Бертолд му се струва, че това не е благодатна нощ, посланица на небесата, спуснала се на земята, а чудовище, което пълзи по нея, прикривайки със своя тъмен, богато украсен със злато плащ, всичко, което се бои от дневна светлина.
Колко престъпления се вършат под покрова на нощта!
Всичко заспива, освен човешката злоба, която не знае ни ден, ни нощ, ни сън, ни отдих, ни покой.
В този град сега се сговарят за престъпления, крият се зад ъгъла, убиват.
И на отец Бертолд му се струва, че усеща по лицето си диханието на тази вековна злоба, изпълваща въздуха по целия свят.
И в сърцето се ражда съмнение:
-Наистина ли хората са създадени за доброта и любов?
О, той знае, какво означава това!
Дяволът го изкушава, както е изкушавал някога св. Дионисий.
Той е чел за това в аналите.
Св. Дионисий е бил велик аскет и на дявола много му се искало да го отклони от пътеката на добродетелта, смирението и аскетизма.
Взорът на св.Дионисий винаги бил устремен в земята - началото и края на човека.
Даже, ходейки в църквата той се вглеждал внимателно, да не би неволно да причини вреда на някоя дребна твар.
И ако забележел пълзяща буболечка, я взимал и премествал в тревата, на безопасно от проходящи място, за да не би друг неволно да причини вреда на божието създание.
И било всяко негово добро дело - велика посрама за дявола, защото за дявола няма по-голяма посрама от добро дело, извършено от човека.
И търпял дяволът заради св. Дионисий голям срам и унижение.
И започнал той да изкушава светията.
Дяволът се явявал на св. Дионисий като източни посланици, които му носели най-ценните съкровища на света и го канели в царство, където можел да донесе щастие на хиляди хора и всемирна слава за себе си.
Но св. Дионисий не се помамил нито от богатства, нито от слава, нито от власт и не отстъпил от службата на единния Бог.
Когато св. Дионисий постил, не вкусвайки нищо и вече изнемогвал от поста, дяволът разстилал пред него богати трапези, които се огъвали под тежестта на ястия и благоуханни напитки; сред цветя били наредени редки, зрели, сочни плодове.
Но св. Дионисий, взирайки се във всичко това, още по-усърдо продължавал своя пост, за посрама на дявола.
Когато св. Дионисий изнемогвал от зной на полето, пред него израствали сенчести гори, в които ромоляли кристални ручеи и пеели дивни птици. Дърветата тихо поклащали клони и го мамели в прохлада на отдих, в час за молитва. Но св.Дионисий падал на колене под палещите лъчи на слънцето и се молел още по-усърдно от обикновено.
Тогава многократно посраменият дявол решил да го изкуши със страх и се явил пред него в цялото си мерзко величие.
Но св. Дионисий, прав пред Бога, не усетил страх в чистото си сърце, безтрепетно се взирал в дявола и даже оставил в аналите описание на мезкия му облик.
"И бяха очите му като въглен, - написал св. Дионисий - диханието му, като сяра, и изгаряше погледът му като селитра."
-Сяра, селитра и въглен ... сяра, селитра и въглен ...
Ето формулата на изкусителя.
Отец Бертолд с твърда стъпка се отправил към съда.
Той ще призове дявола и смело ще го погледне в лицето, посрамвайки го, като св. Дионисий.
-Incubus! Incubus! Incubus!*
Страшен грохот разтресъл обителта до основи.
От основите се издигнал стълб пламък и в огъня се появил някой със сатанинска усмивка и златен меч в ръка.
-Благодаря ти за услугата, приятелю! - казал той с глас, от който сърцето на отец Бертолд се вледенило и спряло. - Чудесно ми помогна да изляза от тази смес! Чудесна услуга ми оказа! Отсега няма да е нужно хората да се избиват поеденично лице в лице. Те получиха възможността да убиват отдалеко и да разрушават цели градове. Ти извърши дело, което ми е угодно: даде меч в ръцете на безумеца, даде отлично оръжие на човешката ненавист.
Казал и изчезнал, изпълвайки възуха с дим и смрад.
Когато изплашените монаси, начело с отец-настоятеля, влетяли в килията на отец Бертолд, той лежал като мъртъв.
-Той е видял дявола! - казал опитния в такива дела настоятел. - И дяволът навеки е дамгосал лицето му със своя адски огън. Вижте тези черни точки, които завинаги са се впили в лицето и ръцето му. Така често стремежът към познание ни въвлича в грях. От добрите намерения се ражда лош край. Познанието ражда съмнение, съмнението - грях. Бойте се от познанието, деца мои!
Монасите го слушали с изплашени, смутени сърца.
Наръсили отец Бертолд със светена вода. Малко по малко отворил очи, в които се четял ужас.
-Какво шепнат устните ти, сине мой? - попитал настоятелят. - Каква молитва?
-Сяра, селитра и въглен! - повтарял като обезумял отец Бертолд. - Неговата формула: сяра, селитра и въглен ...
-Сяра, селитра и въглен! - зашепнали след него изплашените монаси.
-Забранявам ви, от името на църквата, да повтаряте някога някому тази формула на изкусителя, за да не вкараме в съблазън целия свят! - тържествено казал настоятелят и монасите потвърдили:
-Амин!
Но формулата вече била казана, страхливо я повтаряли помежду си монасите, разказвайки за невероятното приключение на отец Бертолд. От тях я подслушали гражданите и страшната формула на изкусителя обиколила целия свят:
-Сяра, селитра и въглен!
-----------------------------------------------------------------------------------
Никой от миряните не видял в манастира черното лице на отец Бертолд.
Той приживе се погребал в подземието и даже помолил да му прочетат заупокойна молитва.
Дни и нощи се молел на Бога за своя тежък, своя непростим грях.
Светът му бил чужд, както и той на света.
И само нарядко монасите, които му носели малко хляб и вода за седмицата, за поддръжка на грешната му плът, му разказвали за страшните бедствия, за полята, залети с кръв, за цели разрушени градове - за тези злодейства, които хората вършат с помощта на сяра, селитра и въглен.
И тогава отец Бертолд падал на земята в смъртен ужас:
-Ще измоля ли прошка за тежкия си грях?
И пред очите му в гробната тишина се появявал някой - със сатанинска усмивка и златен меч - и казвал:
-Чудесна услуга ми оказа, приятелю!
И сърцето на Бертолд леденеело и спирало.

*Incubus - Яви се (лат.)

Влас Дорошевич "Приказки и легенди на Изтока"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy