Посвещава се на Руми - нашето езеро, което ми се иска да опазим чисто.
Насред гората имало малко красиво езеро. Водата му била прозрачна и огледално чиста. Всички животни и птици ходели там, за да пият чиста вода.
Езерото било открито от няколко човека.Харесало им там. На кой - красотата, на кой - тишината, на кой -че е далеч в горската пустош, където можеш да се уединиш и да останеш насаме с мислите си.
Някои идвали при него, за да намерят утеха, споделяйки скърбите си с гладката повърхност на водата, други просто мълчали и съзерцавали. А езерото, от своя страна, ги приемало такива, каквито са, утешавало ги и приемало болката им във водите си, оставяйки само доброто в душите им. Но никой не забелязал, че езерото постепенно започнало да обрасва във водорасли и тръстики. Болката и омразата, които хората оставяли в него се превръщали в растителност.
На брега на езерото идвал човек. Той не търсел място за размисъл, а гледал красотата му. Към него самото бил равнодушен. Не го било грижа, има ли езеро или не. Просто на това място пейзажът го вдъхновявал. Един ден той дошъл отново. Стоял на брега и съзерцавал гладката повърхност. Било му тежко на душата. И решил да излее мъката си пред езерото. Разказал му всичко и изведнъж се почувствал по-добре. Мъжът си тръгнал със спокоен ум и сърце. Тогава решил да идва и да разказва на езерото всичко, което го тревожи. А езерото го приемало, слушало и се опитвало да му помогне. Това продължило много дълго време. Един ден човекът пристигнал отново. Но чистите води на езерото били покрити изцяло със зелени водорасли. Самото езеро не се виждало, закрито от тръстиките. За да стигне по някакъв начин до водата, човекът започнал да обикаля по брега. И тогава кракът му пропаднал в студената вода. Той се ядосал, обърнал се и си тръгнал. Не знаел, че заради неговите преживявания и проблеми езерото обраснало в зеленина, защото много силно се вълнувало за живота му и го докоснало с хладните си води, за да му покаже, че го помни. Така човекът си тръгнал от езерото, решен повече да не се завръща.
Минали много години. Един ден мъжът си спомнил, че имало мястото, което посещавал за да споделя мислите и тревогите си. И тръгнал да го потърси. Намерил го на същото място, красиво и чисто, каквото било при първите им срещи. Но езерото го помнело и повече не искало нито да слуша мислите му, нито да споделя скърбите му.
Езерото било открито от няколко човека.Харесало им там. На кой - красотата, на кой - тишината, на кой -че е далеч в горската пустош, където можеш да се уединиш и да останеш насаме с мислите си.
Някои идвали при него, за да намерят утеха, споделяйки скърбите си с гладката повърхност на водата, други просто мълчали и съзерцавали. А езерото, от своя страна, ги приемало такива, каквито са, утешавало ги и приемало болката им във водите си, оставяйки само доброто в душите им. Но никой не забелязал, че езерото постепенно започнало да обрасва във водорасли и тръстики. Болката и омразата, които хората оставяли в него се превръщали в растителност.
На брега на езерото идвал човек. Той не търсел място за размисъл, а гледал красотата му. Към него самото бил равнодушен. Не го било грижа, има ли езеро или не. Просто на това място пейзажът го вдъхновявал. Един ден той дошъл отново. Стоял на брега и съзерцавал гладката повърхност. Било му тежко на душата. И решил да излее мъката си пред езерото. Разказал му всичко и изведнъж се почувствал по-добре. Мъжът си тръгнал със спокоен ум и сърце. Тогава решил да идва и да разказва на езерото всичко, което го тревожи. А езерото го приемало, слушало и се опитвало да му помогне. Това продължило много дълго време. Един ден човекът пристигнал отново. Но чистите води на езерото били покрити изцяло със зелени водорасли. Самото езеро не се виждало, закрито от тръстиките. За да стигне по някакъв начин до водата, човекът започнал да обикаля по брега. И тогава кракът му пропаднал в студената вода. Той се ядосал, обърнал се и си тръгнал. Не знаел, че заради неговите преживявания и проблеми езерото обраснало в зеленина, защото много силно се вълнувало за живота му и го докоснало с хладните си води, за да му покаже, че го помни. Така човекът си тръгнал от езерото, решен повече да не се завръща.
Минали много години. Един ден мъжът си спомнил, че имало мястото, което посещавал за да споделя мислите и тревогите си. И тръгнал да го потърси. Намерил го на същото място, красиво и чисто, каквото било при първите им срещи. Но езерото го помнело и повече не искало нито да слуша мислите му, нито да споделя скърбите му.
Публикувано от Gloxy-Floxy
5 октомври 2009 г. в 18:48
Жалко и за езерото и за човека.
Да откликваш на хорската болка е голяяяяма болка, но да няма кой да ти откликне, дори преди това да си го игнорирал...
Всъщност, саможертвата не ми е амплоа. Може би бих постъпила като езерото, когато се избистря.
5 октомври 2009 г. в 18:58
Публикувах го като история-предупреждение: Не принуждавайте езерата си да се избистрят по подобен начин!
Всъщност търсех притча за Крист с определена тематика. Не мога да се примиря, свикнала съм да усещам присъствието му и днес се чувствам точно като него, когато посегнал да си вземе липсващата вече чаша.
Но попаднах на тази история, асоциирах я с Руми и понеже ме грабна, я напечатах в първия удобен момент.
5 октомври 2009 г. в 19:03
Влади ми липсва.
5 октомври 2009 г. в 19:14
:)На мен ли го казваш?!
Но трябва да спра да скимтя за това, защото той имаше нужда от почивка, а надали ще си я вземе по тоя начин. Та поне от своя страна да му дам възух, да реализира новите си планове и да реши как се чувства и как да продължи по-натам.
5 октомври 2009 г. в 19:18
Без задушаващото сетивата Свежо, надявам се да се почувства по-добре.
5 октомври 2009 г. в 19:32
Ммммммм, има някои рискове да не се получи точно така. Имам нещо предвид, но не ми се коментира. Ще поживеем и ще видим. Надяваме се на най-доброто, разбира се!
5 октомври 2009 г. в 19:45
Просто съдя по себе си. В един момент имах най-високият рейтинг постиган със смислени публикации, след това реших да спра да се унижавам пред сганта. Не се засягайте, но болшинството от потребителите на Свежо са такива.
Сега се чувствам освободена. Не че преди ми пукаше за рейтинг. Първият ми сблъсък с Док беше за това, че тя и групичката около нея мислеха, че драпам със зъби и нокти за слава. Смях в залата :)Аз просто се забавлявах и след като ме нападнаха и се изгавриха с мен безпричинно се махнах. Затова нито Gan, нито Stan, говорят с мен или се опитват да ми опонират. Нас...и са им трибуквията. Всичко е отразено в блога ми и в коментарите в Свежо, които не са затрили по целесъобразност. Расла съм по време на тотална цензура, живях по време на тотална цензура, ужасена съм от "демокрацията". Това е.
5 октомври 2009 г. в 20:24
:)И аз недолюбвам администраторите, защото администраторът на много разрастнал се сайт се превръща в своево рода робот и става до голяма степен неадекватен.
В началото като дойдох в Свежо и не знаех,че Ган е администратор, беше пуснал някакъв линк, който толкова много ме грабна, че му станах фен. В момента, в който осъзнах каква функция изпълнява, тутакси си оттеглих фенството. И след като проследих действията му в няколко ситуации, видях че оправдава всичките ми очаквания относно гореописаната роботизация.
И понеже в моя виртуален дом отдавна се сприятелих с администраторите, още преди да разбера, че са такива, това ме поставя пред едни дилеми в отношенията с тях, кого да избера-човека или администратора. Затова вече внимавам:)!
5 октомври 2009 г. в 20:28
Човека, скъпа. Администраторът е виртуална личност. Лошо е, когато виртуаланата личност се проектира върху човека.
5 октомври 2009 г. в 20:36
:)Отивам да драсна писъмце на Крист.