Момъкът държеше в ръката си кръгла, румена ябълка, сладка като захар.
– Изяж я, – каза Духът. – Това е ябълката на Живота.
– Не я искам, – отвърна момъкът и я захвърли далеч от себе си. – Аз искам успех. Искам слава, богатство, власт и знание.
– Да вървим тогава, – каза Духът.
Те тръгнаха ръка за ръка по стръмни каменисти пътеки. Жари слънце, пръска дъжд, падаха планински мъгли, и сняг пада, такъв прекрасен и предателски мек, скривайки пътеката, по която се катереха към върха. Времето излетя бързо и златните къдрици на момъка добиха бялата окраска на снега. Снагата му се прегъна от нескончаемото изкачване нагоре, ръката му отслабна, гласът му стана тънък и треперлив.
Духът не се промени и от лицето му не слезе непроницаемата усмивка на мъдростта. Те достигнаха накрая най-високия връх. Старецът, който някога беше младеж, каза, обръщайки се към Духа:
– Дай ми ябълката на Успеха. Изкачих върха, на който расте, и тя ми принадлежи. Но побързай, защото странна мъгла пада пред очите ми.
– Дай ми ябълката на Успеха. Изкачих върха, на който расте, и тя ми принадлежи. Но побързай, защото странна мъгла пада пред очите ми.
Духът му подаде ябълката – кръгла, румена, прекрасна на вид.
Старецът отхапа от нея и видя, че вътрешността е изгнила и се е превърнала в прах.
– Какво е това? – попита той.
– Някога беше ябълката на Живота, – каза Духът. – Сега е ябълката на Успеха.
О'Хенри
Публикувано от Gloxy-Floxy
0 Response to "Ябълка"
Публикуване на коментар