Тоя пост няма общо с националния празник. По-скоро с естественото влечение към горещите напитки, което ни обладава в такова време. :)
А думата ми е за Светослав Минков. За мен е един от най-добрите ни автори на приказки за деца, но, кой знае защо, не е особено познат като такъв. Може и да е пионер във фантастиката, но не виждам защо това трябва да затъмнява другите му достойнства.
Приказките му са ми любими от детството и за Великден се канех да кача "Златното яйце", но така и не сколасах. Прекрасни, поучителни приказки, много от които в андерсенов стил, както и тази, която следва. :)Какво разказваше чайникът
Часовникът върху кухненския шкаф тракаше тихо и приспивно. През
замъгленото стъкло на прозореца не се виждаше нищо. Люта зима бе сковала
цялата земя.
— Та да си дойдем на думата — рече чайникът на старата тенджера. — Туй
се случи преди години, когато аз още не бях почернял от огъня и можех да
влизам свободно в гостната стая, да седя на дантелена покривка върху
масата и да черпя поред всички гости.
Веднъж домакинята бе поканила на чай много хора. Толкова много, че за
едного не достигаше чаша. „Ами сега — засмя се тя. — Чакайте, на вас ще
дам нещо особено!“ И като каза това, нашата господарка разтвори
вратичката на бюфета и извади оттам една прекрасна чаша, направена от
ясночервен порцелан.
Тая чаша не приличаше никак на другите, защото беше по-малка и по-нежна и
бе украсена със златни цветя. „Ах, колко е хубава!“ — извикаха гостите и
започнаха да я предават от ръка на ръка. „Да — отвърна гордо
домакинята. — Тя е от Китай. По-рано имах шест такива чашки, но петте се
счупиха и сега е останала само тая.“
Червената китайска чаша мина през всички ръце и след това бе сложена
пред един дебел гост, който се разкиха отгоре й — разбира се, не от
неуважение, а просто защото беше хремав.
До тоя ден, право да си кажа, никога не бях мислил за женитба. Ала
малката чайна чаша беше тъй нежна и тъй мила, че щом я видях, си казах:
„Ето годеница за мен.“
Разбира се, на същото мнение бяха и други някои предмети на трапезата.
Още преди да налеят чай в порцелановата хубавица, сребърните щипци ме
изпревариха и й пуснаха вътре цели три късчета захар, а лимонът се
търкулна уж съвсем случайно до нея и я помилва пред очите на всички.
Но обичта не се купува нито със захар, нито с киселите милувки на един
лимон-жълтурко. Прекрасната червена чаша гледаше само мене и чакаше с
нетърпение да я стопля с истински китайски чай, който щеше да й спомня
за нейната далечна родина. А аз се правех, че не забелязвам нищо,
обикалях поред всички чаши и ги пълнех, а гостите ги дигаха от масата и
ги поднасяха към устата си.
Най-сетне стигнах и до малката китайска хубавица. Тогава почувствувах
такава силна обич към нея, че пламнах цял в огън и чаят в мен стана
ужасно горещ. И в същия миг дойде нещастието, защото нежната порцеланова
чаша не можа да изтърпи топлината. Още при първите капки чай тя
въздъхна по китайски — прас! — и се счупи на малки късчета.
Домакинята изписка и всички гости й изказаха съжаленията си. Само
дебелият хремав гост не каза нищо, а подскочи от стола си. Чаят го беше
залял и попарил, та затова той извади кърпата си и започна да си трие
панталоните.
От тоя ден нататък аз пък се зарекох да не мисля вече за женитба и да си
остана до края на живота ерген, защото не ми се искаше да чупя друга
чаша.
* * *
— Кло-кло-кло! Бедната порцеланова чашка! — клокочеше старата тенджера. —
Ех, да можех и аз да обикна някого, та да уври по-скоро бобът, че ми
омръзна да седя все на печката!
Чайникът мълчеше. Той се бе пренесъл в онова далечно време, когато беше
съвсем нов и ясносин като небето. И както някога, му се струваше, че
седи на дантелена покривка в гостната стая, а отсреща го гледа червената
чайна чаша, нашарена със златни цветя.
Разбира се, глиненото гърне с ошафа не вземаше никакво участие в
разговора между чайника и тенджерата, защото беше глупаво и надуто като
всички гърнета.
То си знаеше само своето:
— Б-р-р-р! — и размотаваше високо нагоре големи кълбета пара.
Публикувано от Gloxy-Floxy
0 Response to "Българският Андерсен"
Публикуване на коментар