Притчите

Ако има по-добри разказвачи от кримските татари, не съм попадала на тях. Косъм ненастръхнал не ми остава по тялото!

"Живели в Крим хан Мосолайма ел Асваб и синът му Толайк Алгала..."

Опрял гръб на яркочервеното стебло на арбутуса (ягодово дърво), слепият просяк, татарин, започна с тези думи една от старите легенди на полуострова, богат на спомени, а около разказвача по камъните - отломки от разрушения от времето хански дворец - седяха група татари с цветни халати и тюбетейки, извезани със златни конци. Беше вечер, слънцето тихо се спускаше в морето, неговите червени лъчи пронизваха тъмната маса зеленина наоколо, ярки петна се образуваха по камъните обраснали с мъх и оплетени със зелен бръшлян. Вятърът шумеше в клоните на стария чинар, а листата му ромоляха като струи на невидим извор.

Гласът на просяка беше слаб и треперлив, а каменното му лице не отразяваше в бръчките нищо, освен покой; заучените думи се лееха една след друга и пред слушателите се появяваше картината на миналите, богати със силата на чувствата дни.

"Ханът бил стар - говореше слепецът, - но имал много жени в харема си. И те го обичали, защото в него имало още доволно много огън и сила, ласките му разнежвали и изгаряли, а жените винаги ще обичат онзи, който умело ги люби, макар и посивял, макар и с бръчки - в мъжката сила е красотата, а  не в нежната кожа и руменината на бузите.

Ханът бил обичан от всички, а той обичал една пленница, казачка от днепровските степи и винаги бил по-благоразположен към нея, отколкото към другите жени от харема, където имало триста жени от различни земи, всичките красиви като пролетни цветя. Всички те живеели добре, по нареждане на хана готвели за тях вкусни ястия и всякакви лакомства и можели да се забавляват с песни и танци, когато пожелаят.

А казачката той викал често при себе си в кулата, откъдето се виждало морето. Там за нея имало всичко, което е нужно на една жена - разнообразни лакомства, красиви и скъпи тъкани, злато и разноцветни камъни, редки птици от далечни страни и огнените ласки на влюбения. В тази кула се забавлявал с нея по цели дни, отдъхвайки от  труда на своя живот и знаейки, че синът му Алгала няма да потъмни славата на ханството. Като вълк нападал той чуждите земи и винаги се връщал с богата плячка, с нови жени, нова слава, оставяйки там, зад себе си, ужас и пепел, кръв и трупове.

Върнал се веднъж Алгала от набег по руските земи и в негова чест устроили многобройни празненства, на които се събрали всички големци от острова. Имало пир и игри, състезания по стрелба с лък. Пиели и славели храбростта на Алгала, заплаха за враговете и опора на ханството. А старият хан се радвал на успеха на сина си. Добре му било да знае, че когато си отиде, ханството ще е в здрави ръце.

Хубаво му било на хана от всичкото това и желаейки да покаже на сина си силата на любовта си, казал му пред всички големци на пира с чаша в ръка:

- Добър син си ти, Алгала! Слава на Аллах и да бъде прославено името на неговия пророк!

И всички прославили името на пророка в хор, с могъщи гласове. Ханът продължил:

- Велик е Аллах! Още приживе възкреси младостта ми чрез храбрия ми син и старите ми очи виждат, че когато червеите изядат сърцето ми, аз ще продължа да живея в моя син. Велик е Аллах и Мохамед, неговият пророк! Добър син имам аз, с твърда ръка и ясен ум ... Какво искаш да получиш от бащината ръка Алгала? Кажи, ще ти дам всичко, което пожелаеш!

Още не бил заглъхнал гласът на стария хан, когато Толайк Акгала се надигнал и казал, хвърляйки светкавици с тъмните си като нощното море и горящи като на планински орел очи:

- Дай ми руската пленница, татко-повелител!

Замълчал ханът, за малко, колкото да овладее ропота на сърцето си, и след това казал твърдо и силно:

- Взимай я! Като свърши пира, я вземи.

Алгала тържествувал, велика радост просветнала в орловите му очи. Изправил се в целия си ръст и се обърнал към баща си:

- Знам какво ми даваш, татко-повелител! Знам аз ... Твой роб съм и твой син. Вземи кръвта ми по капка на час, с двадесет смърти ще умра за теб!

- Нищо не ми трябва на мен! - отвърнал ханът и клюмнала към гърдите побелялата му глава, увенчана със славата на дълги години и множество подвизи.

Пирът свършил и двамата тръгнали заедно към харема.

Нощта била тъмна, нито звезди, нито луна се виждали през облаците, застлали с гъст килим небето.

Дълго вървяли в тъмнината бащата и синът и хан ел Асваб заговорил:

- Гасне от ден на ден моят живот, все по-слабо бие старото ми сърце, все по-малко огън имам в гърдите. Светлината и топлината на живота ми бяха знойните ласки на казачката ... Кажи ми, Толайк, кажи, нима ти е толкова нужна? Вземи сто, вземи всичките ми жени за едната нея!

Толайк Алгала въздъхнак мълчаливо.

- Колко дни ми останаха? Малко дни имам на земята ... Последната радост на моя живот е това момиче. Тя ме познава, тя ме обича. Кой сега, когато нея я няма, ще обикне мен, стареца, кой? Нито една от всичките, Алгала, нито една! ...

Мълчал Алгала ...

- Как ще живея, като знам, че ти я прегръщаш, че теб целува тя? Пред жената няма нито баща, нито син, Толайк! Пред жената всички ние сме мъже, сине мой! Болно ще ми е да доживявам дните си. По-добре всички стари рани по тялото ми се отворят, Толайк, и изтече кръвта ми, по-добре да не преживея тази нощ, сине мой!

Мълчал синът му. Спрели пред вратите на харема и дълго стояли с увесени глави. Наоколо била тъма, облаците бягали по небето, а вятърът пеел в клоните на дърветата.

- Отдавна я обичам, татко ... - тихо казал Алгала.

- Знам, но знам също, че тя не обича теб ... - казал ханът.

- Сърцето ми се разкъсва, когато мисля за нея.

- А моето старо сърце? Какво става с него сега?

Отново замълчали. Алгала въздъхнал.

- Видно е, право ми каза муллата-мъдрец: жената винаги е вредна за мъжа - когато е хубава, възбужда у другите желание да я обладаят, а мъжа си предава на мъките на ревността; когато не е, мъжът и завижда на другите и отново страда. Тази жена ...

- Мъдростта не е лекарство за болките на сърцето - казал ханът.

- Да се пожалим един друг, татко ...

Ханът вдигнал глава и тъжно погледнал сина си.

- Да я убием! - казал Толайк.

- Ти обичаш себе си повече, отколкото нея и мен - замислено промълвил ханът.

- Но и ти също.

Замълчали отново.

- Да! И аз също - тъжно казал ханът. От мъка той се превърнал в дете.

- Е какво, ще я убием ли?

- Не мога да ти я дам, не мога ...

- И аз не мога повече да търпя - изтръгни ми сърцето или ми я дай ...

Ханът мълчал.

- Да я хвърлим в морето от скалата.

- Да я хвърлим в морето от скалата - като ехо повторил ханът думите на сина си.

И тогава влезли в харема, където тя вече спяла върху пищен килим на пода. Спрели пред нея и я гледали, дълго я гледали. Сълзите на стария хан се спускали по лицето и сребърната му брада и проблясвали като перли. Очите на сина му присветвали и със скърцане на зъби овладявал страстите си. Разбудили я. На нежното и, розово като зора лице разцъфнали очите и като незабравки. Тя не забелязала Алгала и протегнала алените си устни към хана:

- Целуни ме, орел мой!

- Приготви се ... Идваш с нас - тихо казал ханът.

Тогава тя видяла Алгала и сълзите в очите на своя орел. Умна била, всичко разбрала.

- Идвам - казала тя. - Идвам ... Нито на единия, нито на другия - така ли решихте? Така трябва да решат силните по сърце. Идвам.

И мълчаливо тримата тръгнали към морето. Вървели по тесни пътечки, а вятърът шумял, глухо шумял ...

Нежна била девойката, скоро се уморила, но и горда била, не искала да им го каже.

И когато синът на хана забелязал, че тя изостава от тях я попитал:

- Боиш ли се?

Очите и блеснали към него и му показала окървавения си крак.

- Дай да те понося! - протегнал ръце към нея Алгала, но тя обгърнала шията на стария си орел. Ханът я вдигнал като перце и я понесъл. Седейки в ръцете му, тя отмествала клонките край пътеката, за да попаднат в очите му. Дълго вървяли и ето, накрая се чул шума на морето. Тук Толайк, който ги следвал по пътеката, казал на баща си:

- Пусни ме напред, защото така ми идва да забия кинжала във врата ти.

- Мини. Аллах ще възмезди желанието ти или ще ти прости. Аз съм ти баща и ти прощавам. Знам какво значи да обичаш.

И ето го морето пред тях, там долу, гъсто, черно и безбрежно. Глухо пеят вълните му в подножието на скалите, откъдето се носят хладина и страх.

- Прощавай! - казал ханът, целувайки девойката.

- Прощавай! - казал Алгала и и се поклонил.

Тя погледнала там, където пеели вълните и се отдръпнала назад.

- Хвърлете ме - казала им ...

Протегнал ръце към нея Алгала и застенал. Ханът я взел отново на ръце, притиснал я силно до себе си, целунал я и като я вдигнал над главата си, я хвърлил от скалата.

Долу вълните се блъскали и пеели, било така шумно, че двамата не чули кога долетяла до водата. Нито вик чули, нищо. Ханът се отпуснал на камъните и мълчаливо загледал надолу, в тъмнината и далечината, където морето се сливало с облаците, откъдето се носел шумният плясък на вълните и вятърът веел бялата му брада. Толайк стоял зад него, закрил лицето си с ръце - камък, неподвижен и мълчалив. Времето минавало, по небето плували облаци, гонени от вятъра. Тъмни и тежки били като мислите на стария хан, седнал над морето на високата скала.

- Да вървим, татко ...

- Почакай ...

Неведнъж казал Толайк:

- Да вървим.

Ханът не мръдвал от мястото, където загубил радостта на последните си дни.

Но - всичко има край! - станал той, горд и могъщ, станал, намръщил вежди и глухо казал:

- Да тръгваме ...

Тръгнали, но скоро ханът спрял.

- Защо и къде отивам, Толайк? - попитал сина си. - Защо ми е да живея сега, като целият ми живот беше в нея? Стар съм, няма да ме обикнат тепърва, а не си ли обичан, животът няма смисъл.

- Имаш слава и богатство, татко.

- Дай ми една целувка и вземи всичкото това за награда. Всичко това е мъртво, единствено женската любов е жива. Няма ли такава любов - няма живот за човека, просяк е той и жалки са дните му. Прощавай, сине мой, Аллах да те благослови, да пребъдат дните и нощите на твоя живот! - и се обърнал с лице към морето.

- Татко, - извикал Толайк - татко! - И не могъл да каже нищо повече, защото няма какво да кажеш на човек, който се усмихва на смъртта, няма какво да кажеш на такъв, че да върнеш в душата му любовта към живота.

- Пусни ме ...

- Аллах ...

- Той знае ...

С бързи крачки ханът се спуснал към ръба и се хвърлил долу. Синът му не успял да го спре. И отново не се чуло нищо - нито шум от падане, нито вик, само плясъкът на вълните и дивите песни на вятъра.

Дълго гледал надолу Толайк Алгала и после казал на глас:

- Дай такова твърдо сърце и на мен, Аллах!

И поел в тъмнината на нощта ...

... Така загинал хан Мосолайма ел Асваб и станал кримски хан Толайк Алгала ..."

кримска легенда

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!