Притчите

Тази история е от една от новите ми-стари книги с автентични разкази на родопчани, записани от събирачи. Преразказвам я заради хубавата поговорка, жалко само, че валидността и е малко съмнителна към днешна дата.

Имало в едно родопско село ходжа-мошеник, който се държал твърде несъответно на духовния си сан. 

Веднъж селянка дошла при кмета и се оплакала, че преди време ходжата и поискал назаем две сребърни пари и сега, когато поискала да си ги вземе обратно, заявил, че няма намерение да ги връща, защото междувременно бил правил муска за кравата им, та да и се върне, откраднатото от магьосници мляко.

-Бива ли за една нищо и никаква муска да ми задържа толкова пари? - проплакала селянката.

Повикал кметът и ходжата, но той арогантно заявил, че никакви пари не е вземал от селянката. Пък тя, ако може, да докаже твърденията си със свидетели. Свидетел нямало, но кметът бил сигурен, че е точно така, както казва жената. Затова наредил на разсилния да затвори ходжата в общинския обор при разплодника, та ега му се избистри паметта. Разсилният се захванал да изпълни разпореждането с най-голямо удоволствие и подкарал арестанта към обора. И тогава се случило нещо напълно неочаквано за всички. Когато отворили вратата на обора, младият селски бик, докаран само преди няколко дни от Смолян, се стреснал и връхлетял напред. Вдигнал ходжата на рогата си и го понесъл из двора. Но дългото наметало на ходжата закривало очите на добичето, което го разлютило още повече и го накарало да разтърси глава, за да се освободи от товара. При това изхвърлило ходжата с такава сила, че той излетял през дувара и се затъркалял по стръмнината към дерето. 

Стражарят, силно притеснен от случилото се, хукнал при кмета. Но той, ветеран от две войни, реагирал хладнокръвно, заявявайки, че това са дребни работи.

Къде се лутал ходжата, какво струвал, чак след три дни се прибрал вкъщи. Но първата му работа била да прати по жена си двете сребърни пари на селянката.

Хубаво, обаче историята не свършила дотук. Някой, близък на ходжата, отишъл да се оплаче на местния народен представител. А той от своя страна се свързал с околийския началник и му наредил веднага да заминава да разследва кмета за злоупотреба с власт.

Дошла комисията и започнала да преразглежда случая. Ходжата най-нагло заявил и пред началниците, че селянката лъже. И тя вече се раззярила.

-Как не те е срам барем от брадата, аго Мустафа! - скочила жената. После развързала кърпичката си, в която лежали двете сребърни монети и ги показала на разследващите: - Ето ги моите пари! Ако не ги е вземал, откъде ги намери да ми ги върне! Муска не бил писал! Че аз мога да доведа десет жени, от които е взел по половин лира за тая работа. А две от тях още носят муските му под мишница.

После повикали за свидетел един съсед на ходжата, който заявил, че като съсед не е лош, но като ходжа е "кансъзин", кръвопиец демек. И не само всичко, казано от жената е вярно, а и от него самия взел половин лира след смъртта на баща му да чете 40 дни молитви, а ходил на гроба едва три дни.

В крайна сметка потулили работата и пуснали ходжата, но между селяните останала подигравателната поговорка, че който иска да пикае на смет, трябва да знае, че селото има бик и кмет.

Източник: "Бежещим през годините", родопски сладкодумци, съст. Петко Величков, изд. "Хр. Г. Данов", 1976

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!