Вчера Петьо беше качил това стихче на Стоян Михайловски:
Математика
България-това е всекий между нас,
това сме всинца ний уви!...
Нищожни ли са Единиците – тогаз
и в Сумата нищожество ще се яви!
Авторът обаче е имал твърде странни очаквания към "единиците", поне според историята, която ще прочетете след малко. В старата книжка с трагикомични истории за българските писатели, която си взех наскоро, най-много разказчета има за него, но образът, който рисуват, е голямо разочарование за мен. Затова ще кача само това в контекста на вчерашната ни дискусия.
Наближаваха изборите за петото Велико народно събрание през 1911 година. Народняците готвеха изменение на Конституцията, за да развържат окончателно ръцете на Фердинанд. Опозицията се стягаше за отпор. Земеделците решиха да подкрепят писателя Стоян Михайловски и го кандидатираха в една от крепостите си - Нова Загора.
И ето ти в един дъжделив ден Михайловски пристигна в Нова Загора да се представи на избирателите си. Появява се навъсен като градоносен облак на балкона на бащината къща на Стоян Омарчевски пред градския площад, облечен в редингот със счупена колосана яка, и дълбоко се кланя на всички страни.
Долу са струпани селяни от близките села. Те бързат да видят кандидата, па да си вървят, докато не са се разкаляли напълно пътищата. Сред тях, заобиколен от група свои привърженици, до специално приготвена маса за трибуна се е сгушил противникът на Михайловски - либерал прогресистът Антон Франгя, министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Тъй воинствените му винаги мустаци сега са увиснали, а от време на време устата му се свива в кисела гримаса:
-Как ще се преборя с тоя народ!
И очите му бързо-бързо пробягват по тълпите селяни.
Горе от балкона като град се посипва гръмогласието на Михайловски. При първите му думи множеството затихва и ахва от удивление. Но скоро вниманието на слушателите се изморява. Те почти нищо не разбират. Парламентаризъм, абсолютизъм, макиавелизъм, конституционализъм - вървят през дума, праз две. Удивлението скоро се превръща в досада.
-Тя ще е по-дебела, отколкото ни я показа даскал Омарчевски - казва си бай Димко от Пъдарево, като слуша големите думи на оратора, докато съседът му бае Мирко от Кортен, като поглежда от време на време калните и скъсаните си опинци, си мисли:
-Море, що не хортува човешки, та да го разберем! Да каже нещо я за данъци, я за акцизи, пък да му викнем едно ура!
Ръси дребен дъждец. Селяните се гушат в ямурлуците си, премятат остени от ръка в ръка и крадешком поглеждат добичетата си, наблъскани из окрайнините на площада. Вече не слушат. Някои ядосано мърморят под нос.
Минава час, минават два. Михайловски приключва най-сетне с историята на парламентаризма в Елада и Рим. След като говори половин час за "Магна харта либертатум", спира се надълго върху английския парламентаризъм и горещо го препоръчва на избирателите си от новозагорска околия.
-Господин Михайловски, господин Михайловски, по-късо, по-кратко - отчаяно, вече за десети път, Стоян Омарчевски го дърпа за полите на редингота, но ораторът сърдито маха с ръка.
-Оставете ме - тръсва по едно време той глава към слисания Омарчевски, - аз зная какво правя! Народът трябва да чуе истината!
И като се обръща към навъсеното множество, продължава. Скоро навлиза в дебрите на френския парламентаризъм и дълго броди из тях.
-Поуките, какви са поуките? Защо революцията се разтвори в реставрацията и реставрацията погълна революцията? А ето защо ...
Долу, в един ъгъл на площада сред сивите ямурлуци бомбето на Антон Франгя вече лъщи под дъжда като динена кора. Но няма как, ще се търпи, ще се търпи до края! Селяните сърдито се премятат от крак на крак, плюят без нужда в калта и все по-яростно кашлят. Стотици остени заканително са се навели към балкона, но ораторът е далеч.
Най-сетне към пладне, след като се задъха, с чело, лъснало от пот и капки дъжд, ораторът се приближи до парапета, вдигна воинствено ръка и с последни сили извика яростно към навъсеното множество:
-Виват республика! Виват либертас!
Вместо ръкопляскания последва обща облекчителна въздишка. Множеството тежко се размърда. Франгя изведнъж вдигна глава, усмихна се ехидно, скочи ловко върху масата и като посочи към балкона, викна:
-Чухте ли последните му думи?
Множеството наостри уши.
-Той ви напсува на влашки! ...
Глух ропот разтърси площада. Горе Михайловски, който все още очакваше аплодисменти, спря да търка изпотеното си чело. Ръката му увисна. Той пребледня, позеленя, опита се да отвърне, някой извика "долу", чуха се дюдюкания, привържениците на Франгя се наежиха и скоро целият площад екна от викове. Напразно Франгя увещаваше избирателите да слушат. Множеството се разлюля и рукна по вси страни. Площадът скоро опустя.
Пуст беше и балконът, отдето до скоро Михайловски сипеше стрели срещу личния режим и разхвалваше парламентаризма. Заобиколен от малобройните си привърженици, напущаше полесражението като победител министър Антон Франгя.
Кандидатурата на Михайловски в Нова Загора се провали с трясък. До края на живота си той не се кандидатира вече за народен представител.
Иван Богданов, "И те са хора", Трагикомични истории с български писатели, Профиздат, 1965
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
0 Response to "Михайловски по агитацията"
Публикуване на коментар