Притчите

В дните на цар Ирод в една пещера близо до Витлеем се родил Спасителят на Света - Исус. В небето изведнъж пламнала огромна, невиждана дотогава звезда. Тя сияела ярко и бавно се придвижвала в една посока - там, където се намирала еврейската земя.
Звездобройците или, както ги наричали, влъхви обърнали внимание на новото светило. По тяхно мнение, това било знамение Божие, че някъде се е родил отдавна предсказания в еврейските книги велик Цар - Избавител на хората, Учител на новия и праведен живот.
Някои от влъхвите, които силно тъгували за Божията правда на земята и затова че толкова силно е беззаконието у хората, решили да се отправят в търсене на родения Цар, за да Му се поклонят и да Му служат. Къде, как и какво да търсят, те не знаели. Било възможно да ги чака дълъг път, а пътищата в ония времена били опасни и те решили да се съберат заедно и в един общ керван да се отправят в търсене на Царя на Истината, Правдата и Доброто.
За поклонението се готвел и персийският учен - мъдрецът Артабан. Той продал имението си - богат дом в столицата и с получените пари купил три скъпоценни камъка - сапфир, рубин и перла.
Цената на тези камъни била огромна. Цяло съкровище било заплатено за тях, но и красотата им била рядкост: единият сияел като частица от небето в ясна звездна нощ, другият горял с пурпурна светлина, като планина при възхода на слънцето, а третият със своя блясък превъзхождал белотата на снежна гора.
Всичко това заедно със сърце, пълно с най-горещата любов, мислел да сложи Артабан в нозете на новородения Цар.
До сборното място имало няколко дни път, но Артабан не се боял да не закъснее, бил пресметнал времето точно. Конят под него бил добър и всеки ден той изминавал необходимото разстояние. В последните часове му оставал още малко път и той решил да язди цяла нощ, за да може на разсъмване да се яви на уговореното място. Нощният вятър носел прохлада, а над главата му в безкрайната черна далечина на небосклона, като ярка лампа пред престола на Бог, горяла новата звезда. "Ето го знакът Божий" - мислел си Артабан и не откъсвал очи от звездата. - "Великият Цар идва при нас на земята и аз скоро ще те видя Господи, за да Ти се поклоня и да Ти служа."
"По-бързо, приятелю, ускори крачка!" - ободрявал той коня и вярното животно послушно се отзовавало.
Мракът започнал да оредява, чувало се пеенето на пробуждащите се птици. Усещало се наближаващото утро. Изведнъж конят зацвилил и се изправил на задните си крака. Артабан се вгледал в пътя и пред самите крака на коня видял паднал човек. Той слязъл и се надвесил над лежащия на земята човек. Това бил евреин, измъчен и обезсилен от страшните припадъци на бушуващите по тези места треска. На пръв поглед можело да бъде приет за мъртъв, ако не били едва чутите стонове, които нарядко се откъсвали от устата на болния.
Артабан се замислил: какво да направи? Да продължи нататък и да изостави болния, не му позволявала съвестта, а да закъснее за уречения час - ще тръгнат без него ... "Тръгвам!" - решил той и сложил крак в стремето, но болният все едно чул, че го изоставят и простенал толкова дълбоко и силно, че стонът проникнал в самото сърце на звездоброеца. "Боже милостиви!" - промълвил той. - "Ти знаеш, че Те търся, но не мога да подмина болния, длъжен съм да помогна на нещастния евреин." И той се върнал при болния, развързал дрехите му, донесъл вода от близкия ручей и освежил напуканата му уста и гърди. След това извадил лекарства от торбата си, привързана за седлото, смесил ги с вино и започнал да ги влива в устата на евреина. Дълги часове прекарал с него. Слънцето се вдигнало високо над хоризонта и наближило обяд. Най-накрая евреинът се изправил на крака. Той не знаел как да благодари на добрия непознат. "Кой си ти? - мълвял той. - За кого аз и семейството ми да благодарим на Бога до края на дните си? Накъде си се отправил и защо лицето ти е така печално? Каква болка те гнети?"
Артабан с мъка споделил кой е, накъде отива, че е закъснял и вероятно няма да може да види великия Цар.
"Не тъжи, благодетелю!" - казал евреинът и лицето му се озарило от радост. - "Аз, макар и малко, мога да ти помогна, като ти кажа, че в еврейските книги е написано, че Царят трябва да се роди във Витлеем. Отправи се натам и ако Месията се е родил, ти ще го намериш." Евреинът още веднъж благодарил и се отправил по пътя си.
Артабан не можел и да си помисли да пътува сам през пустинята. Трябвало да организира керван, да наеме слуги за охрана и да купи провизии. Наложило се да продаде единия камък, но той не унивал, все пак оставали другите два, само да успеел да стигне до Царя. И час по час подканял слугите да бързат.
... Ето го накрая и Витлеем. Измъчен и прашен, но весел и щастлив пристъпил той към първата къща и засипал стопанката с въпроси: "Не са ли идвали тук чужденци и къде са отседнали?"
Стопанката, млада жена с кърмаче на ръце, отначало много се смутила от вида на непознатия, но след това се успокоила и му разказала, че преди няколко дни идвали чужденци, да търсят Мария от Назарет и донесли на Младенеца богати дарове. Къде са те сега, не се знае. А в тази нощ Мария, Йосиф и Младенеца се укрили. Сред народа се говорело, че са заминали за Египет, защото на Йосиф му се явил насън Ангел Господен и му заповядал да се махнат оттук.
Докато разказвала това, детето в ръцете и заспало и щастлива усмивка озарила прекрасното му, невинно личице. Артабан даже не бил успял да осмисли чутото, когато на улицата се вдигнал шум, чул се звън на оръжия и се понесъл разкъсващ душата женски плач. Той изтичал до прозореца и видял по улицата да тичат раздърпани и гологлави жени с викове: "Спасете ни! Спасете ни! Войниците на Ирод избиват децата ни!"
Лицето на стопанката побеляло и очите и се разширили от ужас. Тя притиснала спящото мъниче до гърдите си и успяла да промълви само: "Спаси детето ми, спаси го и Господ ще спаси теб!"
Артабан се хвърлил към вратата, но там вече стояли войниците, облени в кръвта на невинните младенци. Артабан бързо бръкнал в пазвата си и измъкнал торбичката, в която носел скъпоценните камъни, извадил един от тях и го подал на началника с думите:"Ето, вземи и остави жената на мира!" Комадирът, който през живота си не бил виждал такъв камък, алчно го грабнал и отвел войниците си на друго място, да продължат кървавото си дело. Жената паднала на колене пред Артабан и с глас, преизпълнен от благодарност, казала: "Да те благослови Бог, заради моето дете! Ти търсиш Царя на Истината, Правдата и Доброто - да се открие пред теб лицето Му и да те озари с такава любов, с каквато аз гледам на теб!"
Артабан нежно я вдигнал, а по бузите му се смесвали сълзи от радост и от мъка. "Боже истинен, - мълвял той - прости ми! Заради тази жена и нейното дете дадох предназначения за Теб камък! Ще видя ли някога лика Ти? Тук закъснях! Ще те последвам в Египет!"
И дълго се скитал Артабан от страна в страна, търсейки Царя на Истината, Правдата и Доброто, и не Го намирал. Последната скъпоценност грижливо пазел до гърдите си, желаейки поне нея да поднесе на великия Цар. От продажбата на първия камък му били останали средства и той помагал на бедните, лекувал болните, осигурявал опека на сираците и годините летели неусетно.
Минали тридесет години. Снагата на Артабан се прегърбила, косите му побелели, очите му се помътнели, ръцете и краката му отслабнали, а в сърцето му по предишному горяла любов към Този, когото издирвал отдавна.
Веднъж дочул, че в Юдея се е появил великият Посланик Божий и твори чудеса: изцелява болните, възкресява мъртвите, отявлени грешници и закоравели злодеи превръща в светци. Радостно забило сърцето му: "Най-накрая ще те видя, Господи, за да Ти се поклоня и да Ти служа!" И се отправил към Юдея.
С тълпи от поклонници достигнал до свещения град и когато стъпил на улиците му, видял някакво движение. Човешкият поток течал непреривно в една посока.
"Къде бързат тези хора?" - попитал Артабан. "На Голгота!" - отвърнали му минувачите. - "Там днес разпъват Исус от Назарет. Той нарича себе си Син Божий, Цар Юдейски."
Паднал Артабан и горко заридал: "Отново закъснях! И не можах да Те видя и да Ти служа! А може би още не е късно? Ще Го последвам и на Голгота и ще предложа последната скъпоценност на мъчителите Му. Може да се съжалят над Него и да Му върнат живота и свободата." И той забързал след тълпата, колкото могъл. Но на една пресечка се сблъскал с група войници, които водели девойка в затвора. Тя видяла Артабан и по дрехите познавайки в него персиец, замолила: " Ние с теб сме от една страна. Баща ми дойде тук, заболя и умря. И ето сега, заради бащините дългове, искат да ме продадат в робство и да ме обрекат на позор! Моля те - спаси ме!"
Старецът се разтреперил. Предишната борба, като на пътя и във Витлеем, при избиването на младенците, избухнала в сърцето му: "Какво да направя? Да запазя камъка за великия Цар или да го дам в помощ на бедното девойче?" Любовта и жалостта победили: "Ето ти откуп, дъще моя! Тридесет години пазя това съкровище за великия Цар, но види се, не съм достоен да Му го поднеса!"
Докато говорел, небето се покрило с облаци, тежка тъма обгърнала земята, мълния прорязала небето от край до край, загърмяло, разтресли се домовете, посипали се камъни. Тежка керемида полетяла от съседен покрив и ударила посивялата глава на Артабан. Той паднал като подкосен и кръвта му изтичала. Девойката се навела, за да му помогне и го чула тихо да говори: "Господи, и кога Те видях гладен, и кога те видях жаден и те напоих? Кога Те видях странник и Те приютих? Тридесет години блуждаех от страна в страна, търсейки Те и не можах да Те намеря."
Старецът замлъкнал. Духнал лек ветрец и ласкаво погалил косите на умиращия. И все едно на крилете на вятъра долетял нежен глас: "Истинно, истинно ти говоря: каквото си сторил за ближните си, сторил си го за Мен." Лицето на умиращия се преобразило, той благодарно вдигнал очи към небето, облекчено въздъхнал и починал.
Свършили дългите странствания на стария влъхва. Намерил Артабан Спасителя и били приети даровете му.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!