Оригиналното заглавие на разказа е "Рождественско писмо". Не питайте защо съм го сменила, аз си знам. :)
Това се случи преди няколко години. Всички се готвеха да празнуват Рождество Христово. Украсяваха елхите и редяха подаръци. А аз бях сам в чужда страна - ни семейство, ни приятел; и ми се струваше, че съм отхвърлен и забравен от целия свят. Наоколо беше една пустота и никаква любов - далечен град, чужди хора, неотзивчиви сърца. В мъката и унинието си спомних за пачка стари писма, които успях да опазя във всички изпитания на черните ни дни. Извадих я от куфара и намерих това писмо.
То беше писано от покойната ми майка преди двадесет и седем години. Какво щастие, че го открих! То не може да се преразкаже, затова го излагам цялото.
"Скъпо мое дете, Никола! Ти ми се оплакваш от самотата си и ако знаеш колко мъчно и болно ми е от думите ти. С радост бих дошла при теб, за да те убедя, че не си сам и не можеш да бъдеш сам. Но знаеш, че не мога да оставя татко ти в неговото състояние. А и ти трябва да се готвиш за изпитите и завършването на университета. Но нека ти разкажа защо аз никога не чувствам самота.
Виждаш ли, човек е самотен тогава, когато не обича никого. Защото любовта е като нишка, която ни свързва. Така ние правим и букет. Хората са цветя, а цветята в букета не могат да бъдат самотни. И стига цветето да е разцъфнало както трябва и да е започнало да изпуска благоухание, градинарят непременно ще го постави в букета.
Така е и с нас, хората. Сърцето на този, който обича, цъфти и благоухае. И той дарява любовта си така, както цветето - аромата си. Затова и този, който обича не може да е самотен. Неговото сърце е у онзи, когото обича - той мисли за него, загрижен е за него, споделя радостта и страданията му. Той няма време да е самотен, нито да разсъждава за това дали е самотен. В любовта човек забравя себе си - той живее с другия, той живее в другия. А това е и щастието.
Вече виждам питащите ти сини очи и чувам тихото ти възражение, че това е само половин щастие, а пълно има само тогава, когато си и обичан. Но тук има една малка тайна, която ще ти кажа на ушенце: който действително обича, не пита и не се скъпи. Не бива постоянно да пресмяташ и да разпитваш: а какво ще ми донесе моята любов? а чака ли ме взаимност? а може би аз обичам по-силно отколкото обичат мен? струва ли си да отдавам тази любов? ... Всичко това е невярно и ненужно. Всичко това означава, че любовта още я няма или вече я няма. Това прецизно премерване и претегляне прерязва живата струя на любовта. Човек, който мери и тегли, не обича. Тогава около него се образува вакуум, непроникнат и несъгрят от лъчите на сърцето му и другите хора веднага го усещат. Чувстват, че около него е пусто и студено, отвръщат се от него и не очакват да получат топлина. От това той изстива още повече, изоставен и нещастен потъва в самота ...
Не, мили мой, любовта трябва свободно да струи от сърцето, без да се тревожиш за взаимността. Трябва да будиш хората с любовта си, да ги обичаш и с това да предизвикваш тяхната любов. Да обичаш не е половин щастие, а цяло щастие. Само го признай и около теб ще започнат да се случват чудеса. Отдай се на потока на сърцето си, пусни любовта си на свобода, нека лъчите и светят и греят във всички посоки. И тогава скоро ще почувстваш как от всички страни към теб тече ответна любов. Защо? Защото твоята непосредствена, непреднамерена доброта, безкористната ти любов неусетно ще започнат да предизвикват у другите доброта и любов.
И тогава ти ще изпиташ този ответен, обратен поток не като "пълно щастие", а като незаслужено земно блаженство, в което сърцето ти ще цъфти и ще се радва.
Никола, дете мое! Помисли за това и си спомни думите ми, когато отново се почувстваш самотен. И особено тогава, когато мен вече ме няма на земята. И бъди спокоен и блажен, защото Господ е нашият градинар, а ние сме цветята в градината Му.
С татко те прегръщаме нежно!
Мама"
Благодаря ти, мамо! Благодаря ти за любовта и за утехата! Знаеш, че винаги дочитам писмото ти със сълзи на очи. И този път, в момента, в който го дочетох, удариха рождественските камбани. О, незаслужено земно блаженство!
Иван Илин
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
19 декември 2011 г. в 18:58
Чудесна притча! Аз ще съм сама тази Коледа, за втори път - в чужда страна, далече от всички, дори и моят приятел си заминава, за да празнува със семейството си. Мислех си в началото - аз съм достатъчно силна, за да преживея без компания този един ден от годината. С наближаването на празника обаче усещах как силите ми започват да намаляват, сякаш сама се отдалечавах от себе си. После обаче сама успях да стигна до прозрението - та нали всички тези хора, които ме познават ме обичат и никога няма да забравят за мен, нито пък аз тях... и след това попадам на този пост тук, изпълнен с толкова много мъдрост. Най-важното е човек да бъде при себе си и да не забравя кои са истински важните неща в живота.
Благодаря за тази публикация с пожелания за едни прекрасни празници!
19 декември 2011 г. в 20:27
Коментарът ти е в пъти по-силен, аз ти благодаря!
Действително хората, които носят Светлината в себе си, трудно биха могли да бъдат самотни. Благодаря, че ме докосна с твоята! Нека ти се връща многократно и заедно с любовта на приятелите и близките ти те крепи в изпитанията!
Хубави празници и на теб! :)