Притчите

Ще ти разкажа приказката за Слънчевия лъч, който веднъж не послушал Слънцето, осмелил се да спори със Закона на Природата и заради това попаднал в много неприятна ситуация.
Слънцето, най-близката до нас звезда, свети ярко, грее жарко и нежно. В неговата огнена грива и брада живеят множество горящи, искрящи лъчи. Но в космоса, независимо от това, е много студено, тъмно, даже черно. Защо така?
-Закон на Природата - кротко отвръщало Слънцето.
Слънцето непрекъснато мятало към Земята снопове, наръчи или шепи лъчи в зависимост от това кой проплува под него - злата Сахара, ярката Куба или меката Карелия. И винаги Слънцето предупреждавало своите лъчи:
-Имате на разположение толкова и толкова слънчеви часа. Никъде не се отклонявайте!
-Но защо за мъничко да не пробягаме по хладния космос и да го сгреем? - питали понякога Слънчевите Лъчи.
-Не бива, - строго отвръщало Слънчето - невъзможно е: Закон на Природата.
Слънцето отправяло своите лъчи не само към нашата синя Земя, а и към червения Марс, зелената Венера и даже до най-далечната наша планета - винаги печалния Плутон. Но Слънчевият лъч, за който е нашата приказка, бил само на Земята.
Веднъж, по волята на Слънцето, нашият Лъч и милиони негови събратя се озовали в чудесен край. Това била огромна поляна, обрасла с висока зелена-зелена трева, а в нея - червени, сини, бели и жълти цветя. Слънчевите лъчи подскачали по цветята и пеели на своя слънчев език. По поляната тичала жена с красива бяла рокля и огромна бяла шапка. За ръка държала малко момиченце.
-Гледай,гледай, - почти викала красивата жена, въпреки че момиченцето било до нея - гледай! Светът е пронизан от Слънчето! Светът е пронизан от Слънчеви Лъчи!
Тези думи чул и нашия Лъч. Той застинал за миг, залюлял се на маргаритката, повтаряйки си:"Светът е пронизан от Слънчеви Лъчи!" И ... събирайки всичките си сили, се втурнал на път.
-Несправедливо е, несправедливо! - повтарял той, летейки. - Тази жена с красива шапка мисли, че целият свят е пронизан от лъчи, лъчите на Слънцето. А там, далеко, е тъмно и студено. Защото, видиш ли, Закон на Природата!
И Слънчевият Лъч тръгнал да пронизва света, защото според него така би било далеч по-добре.
А Слънцето какво? То не видяло накъде и защо полетял неговия Лъч? Как не! Слънцето, планетите, кометите и прочие космически жители, а разбира се и самият Закон на Природата със своето вълшебно зрение отлично виждали дребосъчето, вярно почти никакво в сравнение с Космическия Лъч. Защо тогава Слънцето не го спряло? Може би Слънцето също не считало Закона на Природата за абсолютно верен? Не знам. Едно знам със сигурност:
Слънцето тръснало огнената си грива и решило - ще разреша!
Отначало полетът не бил труден, не бил страшен, бил даже интересен. Наоколо проплували планети, за които преди само му били разказвали другите Лъчи.
Ето немного странната планета Нептун. Тоя Нептун, който ту така, ту иначе мери своя , както сам смята, много оригинален пръстен.
Ето, показала се и печалната планета Плутон - края на подвластните на Слънцето страни или както казват хората - Слънчевата система. По-натам Слънцето не можело да помага на своя Лъч и изплашено заповядало:
-Върни се! Иначе не знам какво ще се случи с теб. Твоята сила, твоята топлина, твоята светлина без мен ...
-... ще изчезнат, о, Слънце - бавно и спокойно изрекла печалната планета Плутон.
В този миг покрай нея се промъкнал Слънчевият Лъч, пренебрегвайки заповедта на Слънцето и повтаряйки си заветните думи:"Светът е пронизан от Слънце! Аз съм малък, но слънчев. Светът е пронизан от Слънце!"
И сега, край! Сега, зад пределите на Слънчевата ситема, Слънчевият лъч бил подвластен единствено на Закона на Природата. Разбира се, Законът на Природата от самото начало следял внимателно тези, направо безобразни от неговата гледна точка, постъпки на Слънчевия Лъч. И решил строго да накаже нарушителя. Това отначало, а после ...
... Все по-трудно било на Слънчевият Лъч да лети. Все по-малко сила му оставала. Все повече охладнявала горещата нишка на Слънцето, все повече изтънявала и избледнявала. Слънцето вече не можело да помогне на своя Лъч. Но и Законът на Природата не е толкова жесток, колкото изглежда понякога.
-Върни се! - заповядал той. - Незабавно! Докато съвсем не си замръзнал. Прощавам ти!
Но Лъчът летял напред. Побледнявал, замръзвал, а ако имаше зъби, щеше да ги е стиснал силно, за да не тракат. И летял ... Летял. Летял и все летял ...
Замрели в тревожно очакване Слънцето, планетите, даже далечните, непознати звезди. Чакали. Чакал и Великият Закон на Природата. А малкият, уморен Слънчев Лъч летял. Той все така искал целият свят да е пронизан от Слънцето. Но Законът на Природата не е свикнал да не му се подчиняват и просто метнал Слънчевият Лъч обратно в самата среда на огнената грива на Слънцето. Тук, сред другите Лъчи, бледният и почти замръзнал Слънчев Лъч веднага се сгрял и засветил ярко, както преди.
-Благодаря Ви, Ваше Могъщество Велик Закон на Природата! - поклонило се Слънцето.
-Трябва по-добре да следиш лъчите си, че безобразия някакви се получават! - измърморил Законът на Природата. - Заповядвам ти, Слънце, да отнемеш на този Лъч способността да разбира езика на хората!
А на себе си казал:"За всеки случай! Кой знае ..."
-Слушам! - отговорило Слънцето.
... Казало "Слушам!", но за пръв път в живота си, а то било прехвърлило вече няколко милиарда, Слънцето, честно, като огън, решило да излъже. Не забранило на Лъча да разбира езика на хората. Защо? Кой знае ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy