КАК ЛУКЪТ СТАНАЛ ЛЮТ

В стари времена сладкият Лук и лютата Диня живеели в съседство. Тогава размерът на лука бил като на динята сега, а на динята - като днешния размер на лука. Лукът растял голям и сладък и затова го поливали. Не му се налагало да се грижи за себе си. Безгрижният Лук пълнеел и натежавал. Само едно било лошо - било му скучно.
Един ден Лукът дочул шумолене зад оградата. Той знаел, че нищо не го заплашва, но от нямане какво да прави започнал да слухти. Шумоленето преминало в учестено дишане. Искало му се на Лука да разбере кой е там, но го мързяло да се помръдне. В края на краищата не издържал и завъртял тежкото си тяло. Зад оградата, от една буца пръст, обливайки се в пот, с мъка си пробивал път хилав стрък Живовляк. Лукът, добре напоен с вода и преизпълнен с чувство за превъзходство, се обърнал към Динята:
-Слушай, дребосък! Чуваш ли, как Живовлякът пъхти отново?
-Не му е леко, бедничкият! - отзовала се Динята.
-Ха, бедничък! Просто нахалник! Пуснали го под масата, а той се качил на нея! - възмутил се Лукът.
-Не му е леко! - въздъхнала Динята.
-Все едно си знаеш, не му е леко, та не му е леко! - разсърдил се Лукът.
Той съжалил, че се заговорил с Динята. Обърнал се настрани и замлъкнал. Но ситият винаги го догонва скуката и скоро пак се върнал към беседата:
-Как успя да пробиеш твърдата буца пръст, Живовляк?
-Задоволявам се с малко и много се трудя - едва чуто прошепнал Живовлякът, доколкото до плещи все още бил в земята.
-Вадят те оттук, а ти поникваш там. Скубят те из корен, а ти поникваш на една ръка разстояние. Откъде у теб такава сила на духа, че не загиваш в тия безкрайни гонения?
-Силата на духа укрепва в борбата - малко по-високо отвърнал Живовлякът, освобождавайки гърдите си от притискащите го дребни камъчета.
-Аха, в борбата казваш! А на какво си силен?
-На врагове съм силен! - отвърнал звънко Живовлякът.
Лукът не понасял високи тонове - ситостта повече се нуждае от съзерцателен покой. Затова се намръщил и попитал с насмешка:
-Кажи, Живовляк, кое е по-тежко от всичко на света - да умираш от жажда на слънчевия пек, да бъдеш размазан от Копито, да те изскубнат от корен или да те съсече неумолимата Мотика?
-Най-трудното е да не обидиш никого.
Лукът се надигнал и ахнал с удивление: Живовлякът вече си отглеждал деца. Изплашил се Лукът:"Ще пораснат децата му и ще изпият всичката влага, която ми дават хората. Тогава ще ми се наложи сам да си доставям вода от твърдите и мрачни дълбини. Не, не, само не това!" Ужасил се Лукът и закрещял:
-Мотико! Бързо тук!!!
Напразно се опитвала Динята да го спре. Лукът закрещял още по-силно.
Явила се Мотиката и започнала да сече бунтара.
-О, Лук! - извикал загиващият. - Безделието и мързелът са те направили завистлив и жесток. Ако има на света справедливост, нека те направи лют като съдбата ми! А Динята за добротата и - пълна като надеждите ми и сладка като сън!
Остра била свирепата Мотика. Остра, но сляпа. Чувствала, че унищожава Живовляка, но не усетила, че е сее децата му, измити вместо с влага, със сълзите и соковете на самия Живовляк.
Редом с гроба на Живовляка, скоро на бял свят започнали да си пробиват път децата му. В разрохканата и влажна земя им било леко и растели бързо. Видял ги Лукът, озлоблението го задушило и започнал да съхне. В пристъп на ярост и безсилие, той се самоунищожавал и чезнел пред погледа на околните растения.
Видяла и Динята децата на Живовляка и сладост заляла душата и. А когато и внуците пробили на бял свят, видели Лукът такъв, какъвто е сега. И Динята - каквато е в наши дни...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

2 Response to "КАК ЛУКЪТ СТАНАЛ ЛЮТ"

  1. Владимир Иванов (krizt) says:
    15 юли 2010 г., 17:24

    Чудесна притча. Лошите чувства вредят повече на този,който ги изритва:)

  2. Gloxy-Floxy says:
    15 юли 2010 г., 18:05

    :) Благодаря, Влади!

Публикуване на коментар