Притчите

караконджковците   ще   се   пропъдят през девет планини и през девет морета.

-        Пацо казва, че нямало караконджовци - прекъсна я Липо.

-        Няма ли? - сопна се Стоян. - Защо не смееше да излезе навън?

-        На,  сега ще ида да донеса вода от чучура! -отвърна Пацо, като се дигна да стане.

-        Я   си   стой!  Не   ща   ти отмяната   сега -  каза стринка. - Ами вземи утре лемежа и като се освети водата, да го изкъпеш в реката, та да родят нивите повече. Па вие - обърна се тя към нас, малките, - ще идете също да се измиете на реката, та да сте цяла

година бели и червени.

-        Хайде,  лягайте   си   -  подхвана   чичо,  -  то   за приказките няма край.

-        Нека видим как тая нощ ще се отвори небето- замоли Стоян.

-        Мамо, истина ли се отваря небето? - запита Липо.

-        Тъй   казват,  чедо,  тъй   и   аз   вярвам.  Който   е честит да види как се отваря небето, то всичко, що поиска в това време,  Господ му го дава.  Някога един човек не спал цялата   тая   нощ и   видял в уреченото време как за миг се отворило небето.  Но богато да изкаже   желанието   си,  той   се   объркал.  Той   си   бил

намислил да каже:  „Дай ми,  Боже,  ишник жълтици." Но слисал се и рекъл:  „Дай ми,  Боже, шиник глава!" И Бог му   изпълнил желанието   -  на   тоя   човек   главата   му станала голяма като шиник...

Колкото и смешен да беше краят на тази приказка, ние не се смяхме както друг път - някакъв тайнствен страх ни облада пред чудото, което можеше да се сътвори тая нощ.

И чичо, и стринка най-после ни заставиха да се приберем в одаята. Прекръстихме се, натъркаляхме се на дългия одър, завихме се с голямата и тежка черга и се разприказвахме пак. Но когато се прибра при нас стринка и ни сгълча, сгушихме се мълчешката. Вероятно тя беше много уморена, защото скоро след като си легна и захърка. Аз бях буден, но не се помръдвах -правех се на заспал. Дълго време усещах, че не са заспали и Липо, и Стоян, които лежаха до мене.

Кандилото в къта мъждукаше трепетливо, от-хвърляше сянка по дъсчения таван и изпълваше стаята с тайнственост.

Срещу очите ми беше прозорецът. Вън беше нощ, зловещо мълчалива и мрачна. От време на време се чуваше как пукаше покривът от студ, сякаш някой дебнеше. Как можех да заспя? Бях под внушението на приказката за чудото, което тая нощ се върши. Какви не желания се пробуждаха в душата ми, увличаха ме в странен мир. Само да се отвореше небето, да светнеше, а аз вярвах, че ще успея да изкажа своето желание.Пари? Не, аз нямаше да искам като оня човек някога шиник жълтици. Защо ми са пари? Ще почнат да ми завиждат и близки, и чужди, ще бъда подозрителен към всекиго, ще трябва да се пазя. Не, богатството не е щастие.

Да станех цар? Ще бъда силен, всеки ще ми се покорява; каквото искам, ще го имам. Но ще бъдат ли доволни поданиците ми, ще облекча ли техните страдания? Властта не е щастие.

Веднъж видях един странник, попаднал кой знае от коя земя. Той имаше една малка, но чудна свирка, която издаваше небесни звукове. Когато той свиреше, аз усещах, че някакви крила ме подемаха и на душата ми беше леко и светло. Да имах ей такава свирка, па да тръгнех по света да свиря и да услаждам людските души с най-чистата радост!

И захласнат, аз наистина чувах в себе си странните звукове на тая вълшебна свирка, те ме люлееха в някакво блаженство.

Кой знае кога съм заспал, но съм спал сладко, дълбоко и силно, защото когато отворих очи, зимното слънце беше проникнало през прозореца и чувах гласа на свещеника, който идеше да ръси вкъщи. Великото водосвещение беше извършено.

 Никола В.  РАКИТИН