Притчите

В някое царство, а може би в нашето господарство живяла една жена и и се родило детенце. Кръстила го, поблагодарила на Бога, че детето излязло  едно такова румено като ябълка, ласкаво като теленце и разумно като най-мъдрия човек в селото. Обикнала го майката повече от себе си, гушкала го ден и нощ, жалела го с цялото си сърце и не се отделяла на педя от него. Но детето поотраснало и взела да го пуска в полето да поиграе, в гората да се разходи. И един ден то изчезнало, така и не се прибрало у дома.

"Дали мечка не го е изяла или таласъм да го е отвлякъл?" - помислила си майката.

Тази жена се наричала Щастие и била сътворена съвсем по човешки. Само очите и не били две, а едно и то не на лицето, а на върха на главата. И гърбът и не се огъвал. Затова виждала само нагоре, а с ръце хващала опипом каквото и попадне.

Тръгнало едноокото Щастие да дири загубеното си детенце. Нищо пред себе си не вижда, само по гласовете и детската миризма може горе-долу да се ориентира, но колко е това, повече или по-малко у всички деца си приличат. Лута се из тълпите и хване което и попадне - било то глупаво, било то грозно - прегърне го нежно и почне полека да повдига нагоре, да види с единственото си око то ли е скъпото и детенце. Издига го над главата си и го поглежда - не, не е то! Захвърля го и пак се впуска в търсене. Майчиното сърце не знае умора и отчаяние. Затова и до ден днешен Щастието хваща наслуки който му попадне, издига го небето, а после го захвърля. И така ще е до свършека на света.

руско предание