Снощи получих покана от агенция "Media Start", чрез блога си да се включа в съвместната им кампания със софийското училище
„П.Р.Славейков” против агресията в училище. Не веднъж съм участвала в щафетни инициативи в блогосферата, откликвала съм на желания на потребители за материали по определени теми и за пръв път се виждам в такова затруднение да реагирам с подходящ текст. Тези, които следят блога отдавна, знаят, че превеждам и терапевтични приказки за деца и това би било най-уместното, което да публикувам в случая. Но за тази брутална жестокост, проявявана от деца в днешно време, на която ставаме свидетели ежедневно, още няма написани. Включвам се с лична история и тя е по-скоро приказка за родители.
Преди осемнадесет години като учителка в едно междучасие трябваше да се намеся в жестока битка и да разтърва двама десетокласници, които на ръст, килограми и сила ме превъзхождаха многократно. На земята лежеше кварталният хулиган Мартин, свит на топка и опитващ се да предпази с ръце главата си, в която с необуздана ярост и в пълно умопомрачение го риташе с кубинката си Веско - момче, което за няколко години дотогава познавах единствено с кротката му, блага усмивка. Не, Веско не беше артист, не беше лицемер с двулично поведение, а наистина кротък и безобиден като тенденциозно поведение. И за да се стигне до такъв сблъсък, явно е станал обект на сериозна провокация, а провокаторът, свикнал да доминира в дрязги и конфликти, въобще не е очаквал, че е възможно да получи такъв отпор. Оказва се, че наистина не е забавно, когато жертвата си ТИ. И не просто това - можеш да загубиш живота си или да пострадаш сериозно.
Кървавата битка се разиграваше пред очите ми и трябваше да я прекратя веднага, защото всеки следващ удар можеше да се окаже фатален. Нямах минути да намеря колега мъж, който да се осмели да ги разтървава физически. Нямах даже достатъчно секунди за колебание - колебание, защото бях бременна с първо и силно желано дете. А ако го загубя? Моето дете, чуждите деца, моето, чуждите ... Тик-так! Няма време за дилеми. Виковете ми не дадоха никакъв резултат. Момчето, което удряше, беше в пълен амок. Единственото, което можех да направя, беше да вляза между тях, без да знам дали и аз няма да се озова на земята. Направих го. С едната ръка през корема, другата срещу Веско, пъхнах се помежду им. Успях, той спря! Мартин се отърва, даже и без комоцио струва ми се, но можеше да не е така.
Моето дете е с хронично заболяване. Няма кой да каже със сигурност, но винаги съм мислила, че ако болестта му е продукт на външен фактор, това е ужасът, който изживях в онзи ден. В онези години това беше инцидент. Учениците не бяха ангели, но в междучасията се боричкаха, не се пребиваха един друг. Сега жестоките битки в училище са ежедневие. Масово.
В пети клас, когато децата излязат изпод крилото на началната учителка, този вид агресия изригва у тях като вулкан. Едва дочакват да бие звънеца и се нахвърлят един върху друг, без да им трябва даже и повод. Едва учителят ги е разтървал и се е устремил към следващата двойка, те се сбиват отново зад гърба му. По време на такава схватка, докато дъщеря ми беше в прогимназията, един, изстрелян като снаряд неин съученик се стовари върху главата ѝ и това ѝ коства кичур коса. А моята побеля - докато завърши, всеки ден се страхувах за физическото ѝ оцеляване в училище. И сред основните ми мотиви да бъде идеално подготвена за изпита след седми клас беше завинаги да забравя за кошмара, наречен СОУ, защото единственият ми избор на онзи етап беше да я преместя в друго подобно училище - от трън, та на глог! Постигнах целта си. Сега тя учи в гимназия, където атмосферата е по-скоро академична, за физически стълкновения и дума не може да става. Но преди това нямаше алтернатива. Гладиаторските битки бяха ежедневие. Към седми клас, когато страстите почнат да позатихват, момчетата понякога си намират и по-кротки занимания през междучасията, например с все сила да се опитват да изкъртят радиаторите от стените. Врати, прозорци, чинове, дъски, аксесоари в класните стаи, чудите ли се защо са в такъв вид? И се възмущавате? Те са смлени от нашите деца. Първите камери, които поставиха в това училище на цял един етаж, бяха изкарани от строя за една седмица. От цял един клас, този на дъщеря ми, имаше едно-единствено момче, което не участваше в битките - Петър. Не защото беше някой слабак, те бяха въвличани и насила, а точно обратното - той тренираше и физически, и интелектуални спортове и можеше да победи всеки, който се осмели да го предизвика, но такъв нямаше. Другаруваше с най-дребничкото момче в класа, понякога се боричкаха приятелски, но никога не се биеха. Как Петър беше толкова различен от 15 други момчета? Просто е, благодарение на прекрасните си родители - юристи, хора със запазени нормални човешки ценности, които следяха отблизо развитието на детето си и реагираха на всеки личен или общ проблем. И ключовата дума тук не е "юристи", а "прекрасни родители", те биха могли да са и трактористи. Знам много, иначе уж интелигентни хора, които напълно се провалиха като родители - слепи и глухи, напълно лишени от обективност, когато се отнася до грешките на собствените им деца. Родители, които се конфронтират с целия свят, за да наложат позицията си, че тяхното "ангелче" е невинно при всякакви обстоятелства. И съвсем естествено е подобни деца да се чувстват безнаказани във всяко провинение, защото винаги има гръб, зад който да се скрият. Сещам се за заглавието на един стар хорър - "Ръката, която люлее люлката". Съдържанието на филма няма общо, само заглавието и поговорката, от която произлиза: "Ръката, която люлее люлката, управлява света" ...
Има много фактори, които оказват влияние и подклаждат проблема с детското насилие, но корените - и на съществуването, и на разрешаването му - остават дълбоко в семейството. На тези, които остават слепи и глухи, а още повече на онези, които умишлено толерират подобно поведение у децата си, мога да кажа единствено:
Вива, Родителю, тези, които може да умрат, те поздравяват!
Публикувано от
Gloxy-Floxy
