Притчите

Пролет
Стани, любима моя, да тръгнем между хълмовете; снеговете вече се разтопиха, животът се пробуди от сън и се вълнува в долините и по възвишенията. Тръгни с мен да видим следите от стъпките на пролетта, оставени в далечното поле. Нека се изкачим на върха на хълма и се вгледаме в трептенето на зелените долини около него.
Ето, зората на пролетта вече разгърна одеянието си, грижливо сгънато в зимната нощ; с него се нагиздиха прасковата и ябълката, като невести в нощта на съдбата. Събуди се лозата; клончетата и се прегърнаха като двойки влюбени. Побягнаха ручейчетата на подскоци между скалите, повтаряйки песента на радостта; от сърцето на природата се подадоха цветя, като пяна върху морето.
Да тръгнем, да изпием дъждовните сълзи от чашката на нарциса, да напълним душите си с песните на ликуващи птици, да побързаме да вдъхнем аромата на ветровете.
Да седнем до тази скала, където се спотайва теменужката и да разменим целувки от любов.

Лято
Ела с мен в полето, скъпа моя; настъпиха дни на жътва, посевът завърши живота си, съзря от жара на любовта на слънцето към природата. Нека тръгнем натам преди птиците да ни изпреварят и да изкълват плодовете на нашия труд или мравешката общност да превземе земята ни. Ела да съберем плодовете на земята, както душата събира зърна щастие от семената на верността, които пося любовта в дълбините на нашите сърца. Да напълним хамбарите с потомството на стихиите, както живота напълни хранилището с нашите чувства.
Да идем, приятелко моя, да разстелим трева, да се загърнем с небето, да подложим под главите си сноп нежна слама и да отдъхнем от дневния труд, слушайки беседата на езерото в долината.

Есен
Да идем на лозето, възлюбена моя, да изцедим гроздето и да скрием сока му в съдове, както душата крие мъдростта на вековете; да съберем сухи плодове, да извлечем от тях сок и да заменим това, което е било с възпоминания.
Да се върнем в къщата! Пожълтяха листата на дърветата; вятърът ги носи, за да покрие цветята, които се споминаха от мъка, когато лятото се сбогува с тях. Да вървим, птиците отлетяха към брега, отнасяйки със себе си радостта на градините, оставяйки жасмина в самота; последните сълзи капят по кожата на земята.
Да се върнем! Ручейчетата спряха своя бяг; в изворите изсъхнаха сълзите на радостта, хълмовете съблякоха бляскавата си дреха. Да вървим, любима моя. Дрямка унася природата и тя се прощава с бодърстването с трогателна нехавендска песен.

Зима
Ела по-близо, приятелко на моя живот, ела до мен, не позволявай диханието на снеговете да раздели нашите тела. Седни до мен пред това огнище. Огънят е приятен плод на зимата. Разкажи ми за деянията на вековете. Ушите ми се умориха от въздишките на вятъра и стоновете на стихиите. Залости добре вратата и прозореца. Зрелището на гневното лице на природата опечалява душата ми. Налей масло в светилника, о, другарко в живота ми! Той скоро ще загасне. Постави го близо до мен, за да видя какво нарисуваха нощите по лицето ти... Нека изпием по чаша вино и да си спомним деня, в който се събрахме.
Ела по-близо! Ела по-близо, възлюбена на моята душа, огънят догаря и пепелта сега ще го покрие ... Прегърни ме: светилникът погасна и мракът го победи ...
Ето, очите ни се замъглиха от виното на годините ... Отправи ми взор, натежал от дрямка ... Прегърни ме, преди да ни прегърне сънят. Целуни ме, снегът вече победи всичко, освен твоята целувка ... Ох, скъпа моя, колко дълбоко е морето на съня, ох, как далеко е утрото ... в този свят!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy