В един дом, в клетка, живеел много красив папагал. След полунощ го пускали да лети свободно из къщата. Една нощ, след като всички си легнали, слугата отворил клетката и го пуснал, както обикновено.
Домашното куче също вече спяло, като останалите обитатели на дома. Папагалът прелетял край ухото му и изкрякал:"Рекс!" Кучето скочило стреснато, обиколило цялата стая, надникнало във всеки ъгъл и като не намерило нищо, отново си легнало да спи.
Папагалът изчакал. Шегата му се получила. Отново долетял, още по-близо, и тоя път изкрещял право в ухото на кучето:"Рекс!" То пак отворило очи, надигнало се, обиколило цялата къща и се върнало много разстроено.
Легнало си отново, но този път се престорило на заспало, притваряйки очи. Папагалът долетял тихичко и опитал шегата си за трети път. Кучето скочило ...
По-късно чули как папагалът се жалва:"Вечно така ми се получава! Никога не успявам да спра навреме!"
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
22 май 2010 г. в 11:46
И аз :))))))
22 май 2010 г. в 11:48
:)Мъдро!
22 май 2010 г. в 14:58
:)Кръстю, ти поне съжаляваш след това, а някои продължават да се сърдят вовеки на околните заради това, че не знаят кога да спрат.
22 май 2010 г. в 17:23
А да помисли преди да започне?
22 май 2010 г. в 18:43
:) Ами на някои хора им е такава природата, скъпи, просто не могат да се въздържат.
Големият проблем е с тия, които въобще не са в състояние да осъзнаят идиотизма на произведените от тях действия ... или ако все пак донякъде, и през ум не им минава да кажат "Да, сгреших!" или "Тъпо беше да направя това!", ами вземат та седнат върху това, дето са го снесли и го размажат хубавичко, че да се разсмърди още повече.
:) Всичките тез неслухоприятни размисли са по повод на личната ми провокация да публикувам тая притча ... Всъщност повече и по уместно щеше да е да напечатам един друг текст, на който бях попаднала, само че не можах да си спомня от кой източник беше. :) Но съдържанието беше приблизително такова:"Когато животните видят жилото на скорпиона, не нападат. Защо хората никога не го правят, когато видят жило?"
Та стигаме пак до твоето, много пъти си го казвал и си го спомних и в момента, в който се случваше провокацията ...:) Тъпа работа, какво да ти обяснявам.:) Въздъхвам дълбоко и за пореден път се съгласявам с Айнщайн, ако въобще оная сентенция е негова, за което не съм съвсем сигурна. :)
22 май 2010 г. в 20:37
Глокси,- Какви са тези откровения от твоя милост ?
Направо ме впечатли. Та в това размито множество от тъпанари, наранили волно или неволно,твоята провокативна, но нежна и поетична душа попадат мнозина. Не би следвало като водеща да налагаш
субективните си предпочитания над обективната действителност,независимо дори от Айнщайн. Ти си собственик на блога и имаш всички права да филтрираш, но гледай да не сведеш,читателите до
дружинката на шаро.:)))
Всеки рано или късно е в състояние да изръси
някоя опашата глупост. Въпроса да не му стане навик /хоби.
22 май 2010 г. в 21:12
P.S. - Моята скромна личност изгуби единственото си дете - дъщеря на 26 -години.Е, сърцето ми се пръсна на парчета,но за разлика от мнозина си осинових една малка принцеса,която успешно стана на 10 -год. А аз при кончината на дъщеря си получих белодробна емболия и заслужих да съм инвалид -100%. Така, че и за мен живота,не е торта със сметана.Но това, което се опитвам да пиша в твоя блог,няма как да го научиш.
22 май 2010 г. в 21:42
:) То не беше в блога, въпреки което благодаря за съпричастността.
Съжалявам за загубата ти! Вярвам, че най-страшното на този свят е да надживееш децата си и бих искала да не се случва на никого, но ...
И на фона на такива житейски катаклизми, глупостта, като бич за човечеството, изглежда маловажна наистина, но пък извира ежедневно откъде ли не и ... е тъпо да изхабяваш живота си, отбранявайки се от нея, ... но май е неизбежно. :)
23 май 2010 г. в 13:59
На мен също това ми е най-големия проблем - не успявам да спра навреме.
29 май 2010 г. в 19:24
Е, номерът не е да спреш навреме. Номерът е да не се налага да спираш навреме
28 юни 2010 г. в 22:01
Важното е да се знае мярката, а това май е най трудното на което се учим.
28 юли 2010 г. в 10:35
За пръв път посещавам блога и съм възхитена и очарована. Браво! Толкова мъдрост, толкова красота и толкова поуки - говоря не само за тази конкретна притча, а за всичките, които прочетох до тук. Колко ме радва фактът, че умните, чувствителните, разсъждаващите хора все пак ги има. Благодарна съм, че поетичните души и находчивите умове ги има. За пореден път - браво!
12 август 2010 г. в 8:08
Често посещавам Вашия блог.Той е едно от малкото неща, което ми носи радост и удовлетворение в "интернет".Възхищавам Ви се!Дано сте щастлива!Дано срещате само усмивки отсреща си!
12 август 2010 г. в 13:48
:) Сърдечно благодаря! Да Ви се връщат хубавите пожелания! :)