Притчите

Веднъж дервиш, за когото радост било самоотричането, а надежда – рая, срещнал знатен велможа. Неговото богатство превъзхождало всичко, което дервишът някога бил виждал. Шатрата на велможата, предназначена за почивка, била разпъната в покрайнините на града. Тя била направена от скъпоценни тъкани, даже гвоздеите, с които била закрепена за земята, били златни.
Дервишът, проповядващ винаги и във всичко аскетизъм, залял велможата с поток от думи, говорейки за това, колко нищожни са земните богатства, каква суета са златните гвоздеи на шатрата, колко тщетни са човешкия труд и старание. И какво великолепие притежават светите места, в противовес на всичко това. Самоотричането – това е висше щастие. Велможата го слушал внимателно и със замислен израз на лицето. Той взел ръцете на дервиша в своите и казал: „Твоите думи за мен са като жарта на обедното слънце и свежестта на вечерния вятър. Приятелю, съпровождай ме, да тръгнем заедно към светите места!”
И без да се обръща назад, без пари, без кон, без слуга, той се отправил енергично на път. Поразеният дервиш едва успявал да го догони. „ Господарю, кажи ми, ти сериозно ли възнамеряваш да извършиш поклонение на светите места? Ако това е така, почакай, за да изтичам за плаща си на пилигрим.”
Велможата се усмихнал благосклонно и казал:”Аз оставих богатството си, конете, златото, слугите, шатрите – всичко, което имах. Нима ти трябва да се връщаш за един плащ?” „Господарю, - удивил се дервишът – обясни ми, как можа да оставиш всичките си съкровища, даже да се откажеш от своя плащ?” Велможата отвърнал бавно, но уверено: ”Златните гвоздеи са забити в земята, а не в сърцето ми.”

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy