Притчите

Живяло на света малко розово Слонче. То имало клепнали уши, като на татко Слон и къса опашка-четчица, като на мама Слоница. По цели дни играело с голяма синя топка и най-общо било почти щастливо.
Имало само един проблем: Слончето било вече на една година (което обърнато в човешка възраст прави цели осем години), а още не умеело да лети.
Срещали ли сте хора, които на осем години не могат да казват буквата "р"? Знам, срещали сте. Въобще, при хората често възниква проблем с буквата "р". И Слончето имало проблем - едногодишно, а не може да лети, а това е същото като на осем години да не можеш да изговаряш буквата "р".
Поради това Слончето силно се измъчвало, даже подскоквало, даже силно - силно размахвало уши едновременно ... Но нищо не се получавало.
Домът на Слончето и неговите родители бил близо до ръба на дълбока пропаст, на дъното на която се пенела малка, но бърза река. Мама и татко непрекъснато го предупреждавали: не се доближавай до края на пропастта, ще ти се завие свят, ще се заплетеш в ушите си и ще паднеш.
Но кой слуша големите, когато вече е навършил цяла година! (А обърнато в човешка възраст - цели осем!)
И веднъж Слончето се заиграло с топката и не усетило, как се озовало на самия ръб. То погледнало надолу и ... едва се задържало да не падне. Но бутнало топката.
Неговата синя топка, неговата любима синя топка, полетяла право в шумящата река. Тя цопнала в ледената вода и се понесла към шеметния водовъртеж. Слончето се мяткало по ръба на пропастта, но не можело да слезе долу, защото не умеело да лети.
Тогава то разбрало: още секунда и неговата топка завинаги ще бъде погълната от злия водовъртеж. Останало само едно.
Слончето било много храбро, но в този момент даже неговата опашка-четчица се тресяла от страх. То зажумяло, изпънало уши и ...
... И полетяло.
От удивление и възторг даже не можело да диша в началото, само четчицата на опашката му се тресяла. От щастие.
Слончето летяло. Летяло!
Неговите млади, неукрепнали уши красиво разсичали небесната шир, а вятърът ту ги подхващал, ту нежно ги отпускал ...
Изведнъж Слончето замряло. Право в полет. И все едно времето спряло, все едно неусетно потопили слънчевата палачинка в сметана и я изяли без остатък.
То си спомнило за синята топка.
Когато Слончето се добрало до реката, там вече нямало нищо. Само водовъртежът заситено колкочел.
Слончето било на една година. Сега то умеело да лети. Сега то можело с един замах на ушите да обиколи земното кълбо. То било щастливо?

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy