Големи празници, памет голема: Те ти, булка, Спасовден! (18+)

Етикети: , , четвъртък, 13 юни 2013 г. 11:16

Текстът съдържа ненормирана лексика! Предупреждавам! Но затова пък е много весел, автентичен фолклор и първото, за което се сещам, като чуя "Спасовден". Пък едва ли съм и само аз... :) 
На именниците честито!

Имало едно време една мома с голема кукувица (кукувица – диал. - вагина). Толко й била голема кукувицата, че одила да пика на Шърбановата воденица и млела брашно за цел Лом. Докъде била по-мънинка, добре… Ама като поотрасла, се молила на баща си да оди да й дири мъж да се жени. Рекла му:
- Ако да ми не намериш мъж да се оженим, че да си откинем едно влакно от кукувицата и че се обесим на ньего!
И бащата й, като всеки баща, се много наскърбил и тръгнал по света да дири за дъщерата си курец. Тръгнал е от Сирната неделя и е одил през целите пости. Навръх Великден стигнал до един мост нади Дунава. Ама не било мост, ами било на един овчар кураца. Като пасъл овците, пущил си го напреко Дунава – да се не издават като одат да пасат трева у Влашко. И млого му се молил бащата и му казал:
- Ей, момче, така и така, - ела да ми отървеш чедото, що инак че си откине едно влакно от кукувицата и че се обеси. Оня, овчара, се съгласил и рекъл:
- Щом е такава работата, нема к’во!
Отишли они и на третия ден на Великден почнала сватбата. У четвъртък правили Замески (обред, при който се замесва тестото за сватбения хляб), като кво си му е адета, месили леб и готвили гозби за сватбарете. У петък почнали да викат: „Их-ху-ху-ууу!“ - из цел Лом и най-много у Боруна, що момата била борунчанка. У събота почнали да играят ръченица у момчето и „на ситно“ (местен танц, известен с името „ситната“) стигнали у неделя у момата, та посленке ги водили у черква да ги венчаат. Венчали ги и седнали на момчето у двора сватбарете да се веселат. Ама момчето било сиромах и немало маса и си пущило кураца като трапеза, да турат отозгоре гозбите и лебовете. Нали требвало сватбарите да гулеят и да ядят. Седнали они като кво си требва, а на челото на трапезата - на главата на куреца демек, седнал попа.
Докъде момата с големата кукуля си седела скришно – сичко било без никакъв проблем. Обаче като довели булката и младоженека като погледнал и като му рипнал куреца – и трапезата се дигнала у небесата. А на върха бил попа и се молел: „Господи, спаси ме!“ И се носил у небеси и се кръстел, и се реял, и све се на Бога молел да го отърве. Четиресе дена! На четиресетия ден Господ дал благослов момчето да си узапти силата и попа се спасил. В памет на това, че Господ му дал спасение, попът кръстил тоя ден „Спасовден“ и оттогава у Лом си е останало адет тоя ден много да се тачи. И понеже попът като паднал бил казал на момата с големата кукуля: “Те ти булка, Спасовден!“ - оттогава останало да се вика тая дума кога некой се отърве от големо премеждие, кое Господ му дава изневиделица. Оттогава е останало като памет и закон хората да се не женат по Велики пости, що тогава бил одил бащата на момата с големата кукуля да си дири зет. Великден е останало да бъде дена велик, кога тъстът си е намерил зет. Апа Спасовден се тачи, за да се помни кога четиресе дена попът се е носил у небесата нади Лом и кога с Божия сила се е спасил. Големи празници, памет голема.

Ф. Бадаланова, "Фолклорен еротикон"


Публикувано от

0 коментара

Легенда за първия град

Етикети: , сряда, 12 юни 2013 г. 10:47

Малко е заблуждаващо заглавието, иде реч за първия град след потопа, но всяка нация дърпа чергата на историята, бивала или небивала, към себе си. :)
Та, като казах снощи "Ереван", попаднах и на много приятни, романтични и най-важното (за уеб) – кратки, арменски легенди. Ето една от тях:

В първия безоблачен ден от Всемирния Потоп праведникът Ной се обърнал към слънцето и видял искряща под лъчите на слънцето снежна повърхност. Това бил върхът на планината Арарат. Натам отправил Ной своя ковчег и корабът с пътниците се прислонил до снежния връх. Сто и петдесет дни наоколо се ширел единствено безбрежен океан. Но ето, водата започнала да отстъпва. Някой от спътниците на Ной надникнал от ковчега и възкликнал: 
"Ерева анд!" – което означава: "(Про)вижда се там!"
Ной със семейството си се спуснал от планината и вървял по камъните  към мястото, което "се виждало там". Пред очите им се открила възхитителна гледка – зелена долина, къпеща се в златото на слънцето. Тревите тръпнели в очакване на новия живот. И първото, което направил Ной, стъпвайки на тази земя, било да посади лоза.
Минали столетия и в тази живописна долина в подножието на планината Арарат се разгърнал един от най-вълшебните градове на света – Ереван.

Публикувано от

0 коментара

За разликата между първата и втората женитба

Етикети: , вторник, 11 юни 2013 г. 21:26

Чета арменски анекдоти щото. :)

Попитали радио Ереван:
– Каква е разликата между първата и втората женитба?
– Първата е победа на любопитството над здравия разум, а втората – на оптимизма над горчивия опит.


Публикувано от

0 коментара

Из живота на Андерсен: Майчини амбиции

Етикети: 13:19

Родният баща на Андерсен, макар и занаятчия – обущар, бил "богато надарена поетична натура" по думите на самия писател; страдал, че не получил възможността да учи в гимназия и много обичал литературата, хранейки особено пристрастие към драматургията. Синът му бил целия му живот и цялото си свободно време посвещавал на него - правел му играчки, рисувал картинки, а вечер четял на семейството басните на Лафонтен, комедиите на Холберг и приказките от "Хиляда и една нощ". Любимата игра на малкия Ханс Кристиян била кукления театър, направен от баща му. А самия той се забавлявал, като шиел нови дрехи на куклите и изнасял представления. Бащата им четял често и момчето знаело цели драматургични произведения наизуст. За съжаление обущарят починал млад. Епизодът, който следва е след смъртта му.
Скоро моята майка се омъжи повторно за един млад обущар. Семейството му, макар и също от занаятчийското съсловие, беше много недоволно от това, смятайки че е могъл да си намери далеч по-добра партия, и не искаше да знае ни майка ми, ни мен. Пастрокът ми беше млад човек  с живи, кафяви очи и много тих, сговорчив характер. Той въобще не искаше да се меси във възпитанието ми и скоро ме остави напълно на самия мен. А аз целият се отдадох на своя куклен театър. То беше една радост, когато успеех да се сдобия с куп шарени парцали, от които можех да кроя и да шия дрехи за моите кукли. Майка одобряваше заниманията ми, те можеха да са ми полезни като бъдещ шивач, какъвто по нейно мнение се бях родил. Аз настоявах, че искам да "играя комедии", но срещу това майка решително възставаше: думата "комедия" предизвикваше у нея представата единствено за въжеиграчи или за пътуващи артисти, което по нейно мнение беше едно и също. "Ето кога ще опиташ тоягата! – казваше тя. – Ще те заставят да гладуваш, за да си по-лек и ще започнат да те тъпчат с дървено масло, за да си по-лек! Не, ти ще идеш в шивачницата! Виж само как живее шивачът Стегман! Не живот, а масленица (заговезни)! (Това беше първият шивач в града.) Живее на главната улица, прозорците му са огледални и покрай масите му е пълно с калфи. Само да можеш да се уредиш при него!"
Единственото, което разкрасяваше в очите ми това мое бъдещо занятие, беше възможността постоянно да попълвам запасите си от пъстри парчета плат за костюми на моите кукли-актьори.

Х.К.Андерсен, "Приказката на моя живот"


Публикувано от

0 коментара

Денят на приятелството

Етикети: понеделник, 10 юни 2013 г. 11:34

... официално беше вчера, вярно. Но снощи ми попадна нещо за произхода на думата "приятел", което исках да споделя, а така и не успях - детето се разболя; докато се оправя с него, интернетът се бъгна, та допреди малко.
Нещото е съвсем кратко. Както за повечето думи има различни версии за произхода и на тази, но най-стари корени и приписват от няколко сродни древноиндийски думи, които означават:

- да бъдеш любим/обичан
- мил/скъп/драгоценен/достоен

Тази сутрин си помислих дали все пак да не го кача, независимо че празникът е свършил. И реших, че няма смисъл за тия два реда да правя цял пост вече. Тръгнах да чета други неща и отвсякъде взе да изкача "любов", "любов", "любов" ... Та, нали разбирате, нещото настояваше да бъде написано. Предадох се. :)
А на вас ви пожелавам да намирате, усещате, бъдете това ежедневно и целогодишно. И всеки ден да е празник.

Честит Ден! :)


Публикувано от

0 коментара

Из живота на Андерсен: Укротяването на управителя

Етикети: събота, 8 юни 2013 г. 18:39

Както обещах, започвам да качвам извадки от автобиографията на Андерсен "Приказката на моя живот" - много интересна, но огромна. Полезно е да се прочете, както е преразказана накратко от Светослав Минков в този предговор. Много близко е до оригиналния текст, но силно съкратена. Познавайки фактологията в основни линии, ще ви е по-лесно да се ориентирате в отделните истории, си мисля.

Понякога през есента мамичка ходеше по полята и, като библейската Рут, събираше останалите след жътва класове. Аз обикновено я съпровождах. Един път се вмъкнахме в полето на господарско имение, което имаше зъл и жесток управител. Изведнъж го видяхме с огромен бич в ръце! Мамичка и всички останали се втурнаха да бягат, аз също, но скоро дървените обувки се изхлузиха от голите ми крака, сухото стърнище взе да ме боде по ходилата и изостанах от другите. Управителят вече замахваше към мен с камшика, но аз го погледнах право в очите и неволно казах: "Как смееш да ме биеш, та Господ те гледа!" И суровият човек начаса омекна, потупа ме по бузата, попита ме как се казвам и ми даде пари. Показах ги на мамичка и тя каза на другите: "Какво дете е моят Ханс Кристиан! Всички го обичат, даже злият управител му е дал пари!"

Публикувано от

0 коментара

Писмо до Андерсен от ХХI век 4"Б"

Етикети: 12:27

Неведнъж съм споделяла мнението какви невероятни методисти са руснаците. Снощи, покрай четенето на подробности за живота и творчеството на Андерсен, които ще бъдат предмет на друг/а публикация/и, попаднах и на тази великолепна творческа задача на учителката Мария Старова - учениците да напишат писмо до писателя от времето, в което живеят. Ето някои извадки от детските писма:

"... Много обичам Вашите приказки, особено за храбрия оловен войник. След тази приказка даже започнах да ги колекционирам ..."
Е.Б.

"... Животът ви е бил дълъг и велик. Но как би могъл да не е велик? Та Вие сте кралят на приказките! ..."
П.П.

"... Надявам се, че ще получиш това писмо, даже ще ме чуеш, като го чета на урока по литература, защото ти си в сърцето на всяко дете, което вярва в чудеса! ..."
С.Б.

"... В наше време светът вече е много различен в сравнение с Вашето, и това, което е изглеждало приказка, вече е реалност. Затова теми за приказки останаха малко. Но Вас винаги са Ви наричали велик разказвач на приказки! Мисля, че и в нашето време щяхте да намерите теми за своите приказки. Вярвам в това!..."
К.С.

"...Вие имате весели и тъжни истории. Но те са толкова интересни! Все едно имате очила, през които всичко обикновено виждате вълшебно. Благодаря ви за красивите приказки! Даже моята майка все още ги препрочита с удоволствие ..."
С.Х.

"...Ако всеки човек започваше живота си с томче от Tвоите приказки, на света щеше да има много по-малко зло и лоши хора ..."
К.С.

Оригинално и полезно!

И ме подсети за първия път, когато открих, че руските учители са виртуален прецедент, като споделящи безплатно своя опит и добри практики в широк мащаб. Ще си позволя да ви  разкажа за него, защото ядката на историята може да е от полза на някои родители с деца на съответната възраст, на които им предстоят изпитания, от които е желателно да излязат с високи постижения.
Когато дъщеря ми започна 5-ти клас, изпитът за кандидатстване след 7-ми беше в онзи брутален формат с 50 задачи по математика за 3 или 4 часа. Ясно ми беше, че математиката и бел-ът в прогимназиалния етап не бива да се изпускат от контрол, защото в 7-ми клас, каквато и подготовка да минеш, не можеш да си надхвърлиш постигнатото дотогава ниво няколко пъти. Първото и домашно по литература в 5-ти клас беше да напише съчинение-описание за златната есен. То щеше да създаде първото впечатление на новата учителка за нея. Детето пишеше хубави съчинения по литература в начален курс, но в края на периода се появи един проблем. Почна да им се губи художествеността и ако трябваше да са по природознание, биха свършили чудесна работа, но не и по литература. Осъзнавайки фундаменталната роля точно на това домашно, се втурнах в нета да проверя изискванията към този вид съчинение. Познайте какво открих на български? Познахте, НИЩО! Тогава затърсих на руски и си свърших чудесна работа. Открих изобилие от методически разработки, които ми създадоха напълно ясна представа за това, което ми беше нужно.
Това домашно беше писано 2-3 пъти. Рядко съм си позволявала да оказвам такъв силен натиск при подготовката за училище, но в случая беше оправдано и ми се отплати многократно. Съчинението създаде нужното впечатление и фиксира детето в очите на учителката като ученик с нужните качества, който може да постигне високи резултати. Не че след него дъщеря ми е легнала на лаврите си и е проспала останалата част от прогимназиалния курс по бел. Точно обратното, учеше много и се доказваше всеки час. Влезе в ограничения избор на учителката за обучение на деца с таланти (3 бр.) по някаква програма на министерството и всичкото това много и помогна за предстоящия след време изпит. Изкара 5,93 по бел без никаква допълнителна подготовка. Даже и вестниците с тестове, дето ги купувахме в 7-ми клас цяла година, останаха неотворени.
Та, такива ми ти работи с първото впечатление и виртуалните ресурси. То, впечатлението,  подлежи на корекция, разбира се, даже и да не е добро, но е дълъг, труден напълно излишен процес. :) От 3 години се каня да напиша публикация "Как детето ни да положи успешно изпитите за кандидатстване след 7-ми клас" и още не съм се натутала. Ще, някой ден. Но това, което родителите трябва да знаят по същество, е, че да започнеш да се готвиш в самия 7-ми клас е безвъзвратно късно.


Публикувано от

0 коментара

Притча за смисъла на живота (Кърт Вонегът)

Етикети: четвъртък, 6 юни 2013 г. 11:41


В началото Бог създаде Земята и се огледа в космическата си самота.
И рече Бог: "Нека да създадем живи същества от глината, така че глината да види на какво сме способни."
И Бог създаде всяко живо същество, което диша сега, и едно от живите същества бе Човекът. Глината можеше да говори само когато бе в човешка форма. Докато глината в човешка форма се изправяше, Бог се наведе и я огледа. Човекът примига и запита: "Какъв е смисълът?"
— Всичко ли трябва да има смисъл? — попита Бог.
— Разбира се! — отвърна Човекът.
— Тогава оставям на теб да измислиш смисъл — заяви Бог.
И си отиде.

Кърт Вонегът,  "Котешка люлка"

Вярно, че я изтеглих от контекста. :) И все пак ...

Публикувано от

2 коментара

Българският Андерсен

Етикети: , неделя, 2 юни 2013 г. 11:01

Тоя пост няма общо с националния празник. По-скоро с естественото влечение към горещите напитки, което ни обладава в такова време. :)
А думата ми е за Светослав Минков. За мен е един от най-добрите ни автори на приказки за деца, но, кой знае защо, не е особено познат като такъв. Може и да е пионер във фантастиката, но не виждам защо това трябва да затъмнява другите му достойнства.
Приказките му са ми любими от детството и за Великден се канех да кача "Златното яйце", но така и не сколасах. Прекрасни, поучителни приказки, много от които в андерсенов стил, както и тази, която следва. :)

Какво разказваше чайникът


Часовникът върху кухненския шкаф тракаше тихо и приспивно. През замъгленото стъкло на прозореца не се виждаше нищо. Люта зима бе сковала цялата земя.
— Та да си дойдем на думата — рече чайникът на старата тенджера. — Туй се случи преди години, когато аз още не бях почернял от огъня и можех да влизам свободно в гостната стая, да седя на дантелена покривка върху масата и да черпя поред всички гости.
Веднъж домакинята бе поканила на чай много хора. Толкова много, че за едного не достигаше чаша. „Ами сега — засмя се тя. — Чакайте, на вас ще дам нещо особено!“ И като каза това, нашата господарка разтвори вратичката на бюфета и извади оттам една прекрасна чаша, направена от ясночервен порцелан.
Тая чаша не приличаше никак на другите, защото беше по-малка и по-нежна и бе украсена със златни цветя. „Ах, колко е хубава!“ — извикаха гостите и започнаха да я предават от ръка на ръка. „Да — отвърна гордо домакинята. — Тя е от Китай. По-рано имах шест такива чашки, но петте се счупиха и сега е останала само тая.“
Червената китайска чаша мина през всички ръце и след това бе сложена пред един дебел гост, който се разкиха отгоре й — разбира се, не от неуважение, а просто защото беше хремав.
До тоя ден, право да си кажа, никога не бях мислил за женитба. Ала малката чайна чаша беше тъй нежна и тъй мила, че щом я видях, си казах: „Ето годеница за мен.“
Разбира се, на същото мнение бяха и други някои предмети на трапезата. Още преди да налеят чай в порцелановата хубавица, сребърните щипци ме изпревариха и й пуснаха вътре цели три късчета захар, а лимонът се търкулна уж съвсем случайно до нея и я помилва пред очите на всички.
Но обичта не се купува нито със захар, нито с киселите милувки на един лимон-жълтурко. Прекрасната червена чаша гледаше само мене и чакаше с нетърпение да я стопля с истински китайски чай, който щеше да й спомня за нейната далечна родина. А аз се правех, че не забелязвам нищо, обикалях поред всички чаши и ги пълнех, а гостите ги дигаха от масата и ги поднасяха към устата си.
Най-сетне стигнах и до малката китайска хубавица. Тогава почувствувах такава силна обич към нея, че пламнах цял в огън и чаят в мен стана ужасно горещ. И в същия миг дойде нещастието, защото нежната порцеланова чаша не можа да изтърпи топлината. Още при първите капки чай тя въздъхна по китайски — прас! — и се счупи на малки късчета.
Домакинята изписка и всички гости й изказаха съжаленията си. Само дебелият хремав гост не каза нищо, а подскочи от стола си. Чаят го беше залял и попарил, та затова той извади кърпата си и започна да си трие панталоните.
От тоя ден нататък аз пък се зарекох да не мисля вече за женитба и да си остана до края на живота ерген, защото не ми се искаше да чупя друга чаша.
* * *
— Кло-кло-кло! Бедната порцеланова чашка! — клокочеше старата тенджера. — Ех, да можех и аз да обикна някого, та да уври по-скоро бобът, че ми омръзна да седя все на печката!
Чайникът мълчеше. Той се бе пренесъл в онова далечно време, когато беше съвсем нов и ясносин като небето. И както някога, му се струваше, че седи на дантелена покривка в гостната стая, а отсреща го гледа червената чайна чаша, нашарена със златни цветя.
Разбира се, глиненото гърне с ошафа не вземаше никакво участие в разговора между чайника и тенджерата, защото беше глупаво и надуто като всички гърнета.
То си знаеше само своето:
— Б-р-р-р! — и размотаваше високо нагоре големи кълбета пара.

1934 

Светослав Минков

 


Публикувано от

0 коментара

Христо Ботев

Етикети: , 10:30

Съществува легенда, че Ботйов е бил ранен,
заловен и откаран в затворите на Диарбекир.
Доста време се е очаквало завръщането му.

Без път към своята Голгота стръмна,
залутана сред хладните скали
и сенките на участта си тъмна –
дружината нечакано осъмна
в съседство с волнокрилите орли.

Момчетата жадуваха отрада,
войводата стоеше с бледен лик,
а мигом сред страхотна изненада
башибозукът плъпна из засада
и екнаха усои в гръм и вик.

Весден посред чукари неприветни
кипя неравна шеметна борба,
но неусетно плъзна вечер летна
и разпиляха се полека сетни
оловноцветни пушечни кълба.

Вечерната тъма във черни скути
прикри кръвта и стихналата мощ
и тегне тайна над последните минути
на шепата възторжени хайдути
и вдъхновения поет и вожд...

А там далеч у тъмните зандани
в Диарбекир сред влажните стени
лежи старик. Следи от тежки рани
на морния му лик са начертани
и тягостно веригата звъни.

Той крачи снажен, леко поприведен,
потрепват посребрените коси
и горест блика от ликът му бледен,
а кат ханджар сред полумрака леден
пламтящият му поглед пак блести.

*

Далеч от тази черна преизподня –
натам, де снежният Балкан мълви
сребристи химни над земя свободна,
де чака го прегръдката народна –
възторжен старият борец върви.

Но стига той. И вижда всъде горест.
Едни вериги паднали, след тях
възправила се нова робска орис
и угнетен, беднякът пак се бори с
тираните разплути в срам и грях.

А тези фарисеи, на които
той нявга плю в пророческий си гнев,
живеят пак охолно и честито
и с свойта подлост и лихварство сито
сподавят робския възбунен рев...

Смрачи се лик. В гьрди се буря сепна –
възпламна гняв пак в стария борец.
И орловият поглед странно трепна,.
и орловият поглед пак зашепна:
„Ще викнем ние: хляб или свинец!”

Христо Смирненски
източник

Легендите за смъртта на Ботев са многобройни. Можете да прочетете и тази за житните зърна.

Поклон пред паметта на падналите за свободата на България!


Публикувано от

0 коментара
Абонамент за: Коментари (Atom)