Притчите

Знам, че прекалих с тоя регион, но толкова трогателна легенда, че не можах да се въздържа.
Утре се връщам на местна почва. :)

Татарите казват: човешкият свят е като точиларското колело, изгодно за този, който умее да го върти.

Фатима, жената на Аблегани, варяла под разлистените клони на ореха сладък петмез от грозде, но мислите и били горчиви. Нямало три години от сватбата и. Първата красавица на селото, като зазряла прасковка, се омъжила за първия богаташ в долината. Сто конника придружавали носилката с невестата. Джигитите демонстрирали майсторството си. Цяла седмица продължило тържеството, а чалгиджи(свирачите) не пестили дъха си.
Всички завиждали на Фатима, особено една с черни очи. Завидяла и и я уручасала. Както се омъжила Фатима, така я споходила болестта.
Викали добър лекар, викали моллата да и чете - не помогнало. Водили я на света гора в Кара даг, давали и прахове от камъни от свещени места - по-лошо станало. Съсухрила се Фатима, заприличала на чироз. Разлюбил я Аблегани, сърдил се, че жена му е болна и накрая отсякъл - като свърши гроздобера, ще си вземе друга жена.
"Защо? - плачела душата на Фатима. - Защо гърците, като имат една жена, не могат да си вземат друга, а татарите могат? Защо едни хора имат един закон, а други - друг?"
Плачела Фатима. Скоро ще докарат от лозята последното грозде, скоро ще дойде у дома другата, с черните очи. За нея ще са ласките на Аблегани, тя ще командва вкъщи, ще се присмива на бедната, болна Фатима,   ще я прогони да се свива в някой тъмен ъгъл.
"Не! - решила Фатима. - Няма да я бъде тая! По-добре да не съм жива, по-добре  да се хвърля в кладенеца!"
Решила и през нощта побягнала към кладенеца, за да се удави. Навела се над водата и видяла Азраил (ангела на смъртта). Заплашил я с пръст и размахал криле, като нежен глас докоснал сърцето и и се понесъл към небето на юг.
Усетили се стариците в дома и, че я няма Фатима. Хукнали да я търсят. Намерили я да лежи до кладенеца, а в ръцете си стискала бяло лебедово перо. Умирала Фатима, но успяла да разкаже какво се случило с нея.
Събрали се козските(от селището Кози - Слънчева долина) жени, цяла нощ говорили, спорили, карали се, жалили Фатима, но най-важното - осъзнавали, че това може да сполети всяка от тях. Имало една помежду им, дъщеря на ефенди, която знаела писмо - учена била.
-Кажи, - питали я - къде е написано, когато жената се разболее, остарее, мъжът друга да си вземе?
-Поискали - написали са - отвръщала им тя. - Всичко може да се напише.
-Ти знаеш писмо, напиши, когато мъжът има една жена, да не може да си вземе друга.
-На кого да напиша? На падишаха? Ами самият той има хиляда жени, само ще ни се смее - възразявала Зейнеп.
Замислили се жените. Намерила се една, която се сетила.
-Кой остави перото на Фатима? Ангел. Значи, пиши на Пророка. Само добре го напиши. Всички ще са съгласни. Че коя би искала, като остарее, мъжът и да си вземе млада жена? Пиши. Всички ще сложим пръст.
-А как ще го изпратим?
-С птица ще го изпратим. Птицата лети към небето. Ще отнесе писмото.
-Трябва да кажа на татко - продължавала да се колебае Зейнеп.
-Глупачка си, Зейнеп! Ако кажеш на баща си, ще развалиш цялата работа. Друго писмо ще напише той, срещу нас.
Уговаряли я жените, обещали да и подарят най-красивата марама (покривало за глава) и накрая я уговорили. Седнала Зейнеп, сложила лист хартия на коленете си и започнала да пише с бялото ангелско крило писмо до Мохамед.
Дълго писала, добре писала, всичко написала. Замълчали жените, докато скърцало перото, само въздъхвали отвреме-навреме. А когато приключили, перото литнало към небето да догони ангела.
Привързала Зейнеп писмото със златна нишка, закачила го на опашката на бяла сврака, която момчетата били хванали през деня, и я пуснала на воля.
Отлетяла птицата и зачакали татарките да видят какво ще се случи. Една друга си обещали да не казват на мъжете си, за да не им се присмиват. Но една не издържала, споделила. Смял се мъжът и, научили и другите. Превивали се от смях над женската глупост, дразнели ги със сврачи опашки. А старият, брадат молла ги заплювал оттогава, като ги срещнел. Жените се срамували, присвивали се, гледали да се забрави.
Но мъжете не забравяли и като се гневяли на жените си, викали им: "Пиши писмо на сврача опашка!"
Отраснали младежите. И те като бащите си посрамвали жените. Смеели се. И внуците се смели. И смеейки се, не забелязали как не останал нито един с две жени - нито в Кози, нито в Отузи, нито в Таракташ.
Може овчето да е поскъпнало, може мъжете да са се засрамили, а може отговор от Пророка на писмото да е пристигнал.
Не знам.

козка  легенда

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy