Притчите

Там, над Враца, на Балкана
той лежи и досега —
на гръдта със жива рана,
във гръдта — с една тъга.
Рана мъжка, рана люта,
рана, колкото звезда.
Рана, но не от барута —
от самата свобода.
А тъгата… Ах, тъгата
като врана го кълве…
— Сестро, де е Караджата?…
…Духат бесни ветрове.
Падат зими зли и диви,
падат истини, лъжи.
Между вълк и самодива,
баладичен, той лежи.
Легендарно неизвестен.
Стар — преди да е живял.
Своите безсмъртни песни
даже в книжка не видял.
Той лежи, лежи в Балкана —
най-големият от нас.
А ний — още малчугани —
се боричкаме за власт.
Правим кариери, книги,
вдигаме пазарски шум…
А пък нему си му стигат
Вола и един куршум.
Те му стигат, за да може
да прошепне с глас висок:
„О, мой боже, правий боже!“
и той сам да стане Бог.

Дамян Дамянов

Публикувано от Gloxy-Floxy