Притчите

Този вятър се родил една утрин, когато звездите току-що се били скрили, а слънцето едва се било подало зад хоризонта. След като се научил да лети, той се издигнал в небето и погледнал земята от високо. "Каква красота! - помислил си вятърът. - А почти никой не знае в какъв прекрасен свят имам щастието да живея! Трябва да разкажа за това, за да може всеки да се радва на този свят като мен!"
И той със смях полетял към земята. Летял към хората, бързал да ги направи щастливи.
По пътя вървял човек. Вятърът разрошил косите му, шепнейки:"Аз знам тайната ... Знам тайната на света ... Погледни наоколо, колко е хубаво! Светът е чудесен и добър, съгласен ли си с мен?"
Човекът се усмихнал и кимнал. Той не разбрал кой му говори, но чутото било истина. Човекът поел глътка от вълшебния вятър и му се приискало да запее. Мелодията сама се появила в главата му, а думите измислял в движение. Това била песен за доброто, щастието и живота.
Песента се харесала на вятъра. Той я подхванал и я понесъл нататък. Тя звучала навсякъде, откъдето минел, и на лицата на всички, които я чуели, се появявала усмивка. Хората започвали да припяват на вятъра и скоро цялата планета се изпълнила с радост, радостта на онзи човек на пътя, комуто вятърът открил тайната на света.
Хората пеели, а вятърът летял сред тях и на всеки, до когото се докоснел, все едно пониквали крила. Изглеждало сякаш човечеството ще се превърне в ято весели птици и ще полети право към топлото слънце в безкрайните небеса. Удивената земя се радвала заедно с хората, никога досега не и се било случвало да види децата си толкова щастливи.
Но на вятъра и това му било малко. Той събрал капка по капка цялата доброта, която имало на планетата и от небето се излял вълшебен топъл дъжд. Никой от хората не се сетил за чадър. Всички се радвали на този дъжд като деца, смеели се и шляпали в локвите. През целият свят се изпънала цветната лента на дъгата.
"Откъде си? - питали хората вятъра. - Кой те създаде?"
"Не знам, - отговарял вятърът - но навярно и така трябва да бъде."
Той отново полетял, извисил се и докоснал звездите. Звездите му дали малко от сиянието си и вятърът се устремил обратно към земята, разливайки светлината по целия свят. Светлината прониквала в сърцата на хората и те получавали способността да разбират истинската красота. Поетите се опитвали да я изразят в стихове, художниците да я нарисуват, композиторите да я превърнат в звуци. Всички произведения били прекрасни и в същото време нито едно не можело да предаде напълно това великолепие, което обкръжавало хората навсякъде. То можело само да се почувства.
И тогава светът засиял по-ярко от най-ярката звезда. Даже Слънцето се изумило, гледайки блестящата земя. Тази светлина се състояла от светлината на звездите и светлината на радостта, родена от разкриването на тайната на Вселената, тайната на живота. Тази светлина била така ярка, че нищо не можело да я затъмни. И песента, тази чудесна песен, съчинена от щастливия човек, все не замлъквала ...
И продължавал да се носи над земята вятърът, този вятър, който споделил с хората възторга от красотата на света.
Вятърът, наречен Радост ...

Олга Овчиникова

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy