Притчите

В затънтена гора, в забравена от света хижа, живеели двама монаси.
След единия монах, когато той тихичко вървял през гората и събирал плодове, по-едрите зверчета тичали, а по-дребните: катерички, зайци, таралежи се вкопчвали с зъби и лапки в овехтялото му расо, увисвали като шишарки на елха и притваряли очички от блаженство.
А другият и хляб носел в гората да ги храни, и ласкаво им говорел, но те не само че не идвали при него, а го наблюдавали с подозрение скрити в храстите и зад дърветата.
-Защо така, братко? - сърдел се вторият монах. - Зло не им правя, а при мен не идват, както при теб!
-А ти какво си мислиш, когато не искат да идват при теб?
-Неблагодарни твари! Това си мисля! Храня ви, последният си залък ви давам, а вие, поганци, все едно, не ме обичате!
-Невъзможно е, братко, да заставиш да те обичат с каквито и да е дарове. И ако и да е възможно да скриеш от децата и от животните лошите си постъпки, то лошите мисли - не можеш. На тях душата им е с очи.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy