Притчите

Имаше един стар поет. Той беше истински поет и много добър човек. Една вечер седеше в дома си, а навън бушуваше буря. Дъждът се лееше като из ведро, но на стария поет му беше много уютно и топло край камината, където ярко пламтеше огън и с весело съскане се печаха ябълки. 

– Лошо е да попаднеш в такава буря – сух конец няма да ти остане! – каза той.

– Пуснете ме, пуснете ме! Целият премръзнах и се намокрих! – се чу изведнъж детски глас зад вратата.

Детето плачеше и тропаше по вратата, а дъждът все така се лееше и вятърът все така удряше по прозорците.

– Бедничкото! – каза старият поет и отиде да отвори вратата.

На прага стоеше малко момченце, съвсем голичко. От дългите му златисти коси течеше вода, то трепереше от студ и ако не го пуснеха в къщата, навярно щеше да загине.

– Бедничкото! – повтори старият поет и го хвана за ръка. – Влез при мен, ще те сгрея и ще ти дам винце и ябълки, ти си такова мило дете.

И наистина то беше хубаво. Очите му сияеха като звезди, а мокрите му, златисти коси се виеха на къдрици – съвсем като ангелче! – макар и цялото да бе посиняло от студ и да трепереше като есенен лист. В ръцете си държеше чудесен лък, само дето за беда се беше развалил от дъжда - боята по дългите стрели се беше размила.

Старият поет се настани близо до камината, взе малчугана на коленете си, подсуши мокрите му къдрици, стопли ръцете му в своите и му сгря сладко вино. Момченцето се развесели, бузките му се зачервиха, то скочи на пода и затанцува около стария поет.

– Ах, какъв весел малчуган! – възкликна старият поет. – А как те наричат?

– Амур – отвърна момченцето. – Нима не ме познаваш? Ето ми и лъка, аз умея да стрелям. Виж, времето се оправи и месецът ярко свети.

– А лъкът ти се развали – отбеляза старият поет.

– Това би било жалко! – каза момченцето, взе лъка и започна да го оглежда. – Изсъхнал е, нищо му няма. Тетивата е опъната колкото трябва. Сега ще го изпробвам.

И то опъна лъка, сложи стрела, прицели се и простреля стария поет право в сърцето!

– Виждаш ли. лъкът ми съвсем не е развален! – засмя се високо момченцето и избяга.

Лошо момченце! Простреля стария поет, който го пусна да се сгрее, приласка го, напои го с вино и му даде най-хубавата си ябълка!

Добрият старец лежеше на пода и плачеше – той беше ранен в самото сърце. После каза:
– Пфу, какво лошо момченце е този Амур! Ще разкажа за него на всички добри деца, за да се пазят от него, той би могъл да обиди и тях.

И всички добри деца започнаха да се пазят от този Амур, но той все пак понякога успяваше да ги заблуди, такъв измамник!

Отиват студенти на лекции, и той с тях: книжките под мишница, с черен сюртук, няма и да го познаеш! Те мислят, че е студент, хванат го под ръка и той вземе та ги простреля право в сърцето.

Или идват девойки от свещеника или църквата, и той с тях. Вечно след хората ходи.

Или се вмкъкне понякога в големия полилей в театъра и гори с ярък пламък. Хората си мислят отначалото, че е лампа. Когато разберат каква е работата, вече е късно. Той тича и из кралската градина, и по крепостната стена. А веднъж рани така в сърцата и твоите родители! Питай ги, те ще ти разкажат. Да, лошо момченце е този Амур, по-добре го избягвай! Само преследва хората. Веднъж пусна стрела даже и в старата ти баба, ако щеш вярвай! То беше отдавна, много отдавна, но не е забравено, нито някога ще се забрави. Пфу! Лош Амур! Но сега ти знаеш за него, знаеш какво лошо момченце е той!